Цончо Родев
Бурята (121)

7.

Али ефенди стори последен оглед и остана доволен — като че нямаше нищо забравено (забравено, иначе оставяха много и премного неща, за които прецениха, че не са им крайно необходими), всичко си бе на мястото. В първите две талиги, покритите с платнища, бяха жените му и дечурлигата, и още няколко слугини, за да им прислужват по пътя. Втората от талигите беше по-важна от първата и не защото там щеше да се вози някоя от жените, която повече от другите събуждаше позаспалата кръв на кадията — неговите вечери отдавна бяха запълнени главно с четене на Корана. Но там, в дъното на сандъка, лежеше обкованата ракла с алтъните и белите меджидии, която четирима яки измекяри с мъка изнесоха и натовариха. В другите две талиги се намираха покъщнината, завивките, калайдисаните съдове, храната за по път и за по-дълго… Също и десетте конни заптиета, които му бе дал Ахмед Джевад паша, бяха готови за тръгване и вече слагаха крак на стремената — те щяха да охраняват малкия керван чак до Одрин.

— Е, хайде — промърмори сам на себе си Али ефенди, — йолун ачък олсун!^[1]

И се приготви да се качи на предната талига, ала точно в този момент зърна отгоре, откъм Ра̀ковската махала, да слизат рамо до рамо трима души; единият беше гяурин, и при това съвсем не се ползуваше с благоразположението на кадията, другите двама обаче бяха правоверни, и то такива, че не можеше да не им отдели минута за сбогуване. Защото първият беше миралай Хюсеин бей, управителят на фабриката, а вторият Халис бей — безделник и пияница, но кръвен роднина на кадията.

Приближиха и се поздравиха; българинът — беше Бяно Абаджи — беше по-сдържан в поздрава си и тактично остана крачка по-назад от двамата си спътници. „Къде са се събрали още от сабахлен тези тримата? — запита се Али ефенди, докато отговаряше на темането. — И какво изобщо могат да имат помежду си? И как само си лафуваха, ще речеш — първи достове…“ Тези въпроси той щеше да си задава неведнъж в следващите дни, а нямаше да намери истинския отговор точно защото той беше много прост: от долапа Бяно Абаджи бе слязъл направо при Хюсеин бей във фабриката, за да научи от него нещичко повече за четата, която крачеше и се сражаваше на север от Балкана, пък там бе заварил и Халис бей — Хюсеин, европейски възпитаник, не признаваше местните напитки, та при него винаги, дори сутрин, можеше да се разчита на чашка-две първокачествен френски коняк…

— Заминаваш ли, братовчед, заминаваш ли? — разкикоти се срещу кадията Халис бей. — Какво, не ти понасят тукашните горещини ли, та се пренасяш по̀ на юг?

— Много ми се иска да видя ухилената ти муцуна, братовчед, когато след два-три дни ония хаирсъзи погалят с калъчите си шията ти…

Избухването и настървеността на отговора всъщност не бяха оправдани — закачката на Халис не беше чак толкова язвителна, ала Али ефенди се бе поддал на настроението си.

— Ама какво излиза? — продължи да се смее насреща му братовчедът. — Ти не си бягал от жегата, а от най-обикновен страх, а? Виж ти, виж ти, пък аз те имах за пръв храбрец на Сливен и санджака… А за мен не си прави дерт, Али, моята съвест е чиста… е, само дето понявга съм оставял недопита чаша в края на пиршеството или сочна ханъма се е почувствувала пренебрегната. Ако Хаджи Димитър коли за такива грехове — няма да му се разсърдя и ще си понеса своето. Ама сигур няма да бъде, братовчед. Хаберите от север все известяват, че комитите нито веднъж не са посегнали на мирен човек, бил той християнин или мюсюлманин.^[2]

Намекът за виновността беше толкова прозрачен, че Али ефенди отвори уста, пък не намери какво да каже. И Хюсеин бей снизходително му се притече на помощ:

— Майтапите са си майтапи, ала тревогата ти е основателна, ефенди. Онова, което идва от север, не може да се сравнява с нищо, което девлетът помни досега. Стигна ли до ушите ти за първите битки на комитите, кадийо? Станали те първо в лозята на Караисен, а сетне и в някаква си Карапанова кория.^[3] Редовен аскер бил пратен срещу тях, а онези го пръснали и прогонили като пилци. И който помни Кримската война, все едно че сега виждал московци насреща си…

Али ефенди прекара език по пресъхналите си устни:

— Какво друго е дошло до ушите ти, миралай бей?

— Че и те давали жертви, туй си било вярно, ала тъй умело водели битките, че на един техен убит се падали между петнайсет и двайсет правоверни. Повтарям: тревогата ти е основателна, кадъ̀ ефенди.

Думите на Хюсеин бей не намалиха, а доразпалиха страха в сърцето на кадията. И той нетърпеливо погледна към готовите каруци.

— Види ми се, като че бързаш, братовчед? — невинно попита Халис бей.

— Ще бързам я! — кресна насреща му кадията. — Аз, драги, съм човек на закона, а не на пушките и калъчите. И животът ми е много нужен на нашия господар падишаха, за да го излагам на опасност за щяло и нещяло. Пък при тази буря, дето се е задала…

За първи път днес в разговора се намеси и Бяно Абаджи. Той стори две-три крачки напред и попита почти в упор кадията:

— Какво, бурята ли каза, Али ефенди?

Само в един миг цялата кръв се оттегли от лицето на турчина. Устните му побеляха, бузите и брадата му не трепереха, а чак се гърчеха, очите се ококориха така, сякаш напираха да изскочат из орбитите. В дългия си живот Бяно за пръв път виждаше толкова много страх, събран върху един човешки образ.

— Двайсет години ме заплашваше с някаква си буря, Бяно Силдар — каза кадията с пресъхнало гърло. — Тази буря ли имаше винаги наум?

— Не съм ясновидец, че да съм я знаел каква точно ще бъде. Ала бях сигурен, че беззаконията на някои служители, които са толкова нужни на нашия господар падишаха, рано или късно ще предизвикат буря — тази, която иде от север, или друга, но пак подобна на нея.

Една дълга минута нищо не се случи. После Али ефенди също прекрачи напред, та разстоянието от него до Бяно Абаджи стана по-малко от една педя.

— Защо ме мразиш толкова, Бяно Силдар? — попита той така тихо, че гласът му едва се долавяше.

Бяно спокойно издържа погледа му и отговори отчетливо:

— Не те мразя, Али ефенди. Може да се мрази само равен, пък аз не те смятам равен на себе си.

Презрението, събрано в тези думи, шибна като камшик кадията. И без да каже дума за сбогом на своите, той скочи в талигата и се развика като луд на коларя:

— Тръгвай, тръгвай и не ме зяпай, дявол да те вземе!…

Керванът се размърда, но все пак не така бързо, че Али ефенди да не чуе насмешливите слова, с които го изпрати този проклет пияница и прахосник Халис:

— И не бързай да се върнеш, братовчеде. Честна дума, в Сливен никой няма да умре от жал по тебе.

Колелата на каруците и подкованите копита на конете издрънчаха надолу по калдъръма на улицата.