Цончо Родев
Бурята (119)

5.

За онзи, който не ги познаваше, те може да изглеждаха смешновата двойка. Единият, Добри Чинтулов, доста закръглен, с тромава походка и със силно късогледи очи, винаги присвити зад очилата с телени рамки; носеше и посребрен ланец от джоб до джоб на карираната си жилетка, та злите шегобийци биха могли да кажат, че верижката имаше предназначението да подчертае овала на корема под нея. Другият, поп Юрдан поп Димитров — по това време цялото му официално титулуване беше иконом поп хаджи Йордан епарх, — с цели повесма бяло-руса вълна, бухнали изпод калимавката и на брадата, беше доста по-висок, но неестествено мършав, с прегънати рамене, стърчащите кокали на които се очертаваха през власеницата, и с угаснал поглед. Но така както крачеха един до друг през Дели Балта и сетне нагоре към Свети Тодорово аязмо, никой от онези, които ги срещаха, дори не помисляше да им се присмее. Защото Чинтулов бе разпалил факела на просветата и знанието в този град, а поп Юрдан бе загубил лъвската опереност на снагата си не по разни прегрешения, които с такова удоволствие се приписват на богослужителите, а в занданите и под чудовищните алеати на турските джелати. Кой ще изпробва злоезичието и остроумието си срещу такива хора?

Вървяха така двамата един до друг, задъхваха се по нанагорнището и не разговаряха, само в редки случаи разменяха по някоя кратка думичка. Отминаха аязмото с навързаните по околните шубраци цветни връвчици и парцалчета^[1], после оставиха вляво от себе си и Бабин дол, а когато наближаваха Рандева колиба и вече все по-трудно влачеха крака по пътеката, един строг глас, който сякаш идеше от нищото, ги спря:

— Стой!… Кажи лозинката!

Двамата спряха — повече с облекчение след умората, отколкото поради заплашителността на заповедта. Поп Юрдан дори се поусмихна:

— България! — изрече ясно.

— Свобода! — отговори му, вече променен, същият глас и веднага след това се появи и неговият притежател. Беше як и жилав момък на двадесет, двадесет и няколко години, с остри черти и още по-остър поглед. Сега този поглед гузнееше някъде настрана.

— Ха, Таньо, ти ли си бил бе! — позна го поп Юрдан. И го подкачи: — Ще да ни пръснеш сърцата с тия заплахи бе!

Таню — същинското му име беше Анастас Стоянов Куртев, а след по-малко от десет години щеше да се обезсмърти като Таню войвода — живееше в Домусчийския сокак на Клуцохор, недалеч от поп Юрданови, та свещеникът го познаваше.

— Не ми се сърди, дядо попе — виновно каза младият мъж. — Също и вие не се сърдете, господин учителю. Аз всъщност анджък вас двамата чаках и още хей там ви познах. Ама нали знаете — длъжност ми е…

— Разбира се, разбира си — успокои го Чинтулов. — Когато е в служба на отечеството, познанства и приятелства няма. Но хайде, щом ни чакате, води ни сега нагоре.

Изкачиха гърбицата на една височинка и там двамата възрастни мъже ахнаха от изумление — гледката пред очите им ги порази. В неравната местност около Рандева колиба имаше над сто момци (после щяха да научат, че за малко не били двеста), всичките заети в усилен талим. Бяха разделени на два отряда и твърде умело разиграваха сражение — едните, безразлични към стръмнината, настървено нападаха, другите, заели прикритие зад дървета и плитки окопчета, се отбраняваха.

— Кой е онзи там, главатарят им? — попита свещеникът.

— Кой от двамата, дядо попе? Нали са двама…

— За адаша ти хаджи Добрев не те питам, неговата снага човек ще познае от един ден път далечина. За другия питам, дето напада.

— Илия Господинов — отговори Таню. — Или още Гунчо войвода.

— Гунчо ли? — смръщи бели вежди поп Юрдан. — Че аз го знаех вече в Балкана и подхванал „лявото“…

— Тъй е. Още преди месец и половина излезе с неколцина от най-нетърпеливите. Ама почти редовно идва за нашите талими — нали е учил тоя занаят при Панайот войвода и Дядо Желю, има що да ни покаже.

Междувременно оттатък ги забелязаха, Анастас хаджи Добрев наду остра пищялка, последва невъобразима бъркотия, която обаче продължи съвсем кратко — не измина дори пълна минута, когато всички бяха построени в двойна редица, пред която бяха само Анастас хаджи Добрев и Гунчо, предводителите. Тогава Таню Куртев подкани гостите и те полека приближиха към редиците. Великанът-учител ги посрещна и с глас, който навярно можеше да се чуе от Кара-кютюк нагоре до Бършен в равнината, ги приветствува от името на българската войска. А после, вече не така гръмогласно, помоли свещеника да освети знамето на Сливенската дружина и да закълне момците, които само след седмица или месец ще тръгнат на бой срещу тирана.

Молбата не изненада поп Юрдан (той знаеше за нея още отпреди няколко дни, когато го поканиха да посети дружината), та набързо надяна епатрахила си и от вътрешния джоб на расото извади Четвероевангелието. И в този миг се разнесе едно такова дружно „Да живей!“, че планината щеше да се срине върху главите им. Изненадани, свещеникът и учителят вдигнаха глави — едновременно засмян и тържествен, към тях приближаваше Анастас хаджи Добрев и развяваше наляво-надясно над главата си знамето. А то бе знаме — за чудо и приказ! Изработено от тежък атлазен плат, със златосърмен разярен лъв от едната страна и свещените думи „Свобода или смърт“ от другата; само като го видяха по-отблизо, и двамата сметнаха за излишно да питат кой го е направил — такава майсторска везба можеше да излезе единствено изпод ръката на хаджи Калуда хаджи Добрева, майката на учителя Анастас.^[2]

Разчувствуван, с издайнически потреперващ глас, поп Юрдан извърши обреда по осветяването, като през цялото време Анастас хаджи Добрев държа знамето във високо вдигнатата си десница. А когато церемонията свърши, той го подаде на Добри Чинтулов:

— Всички ние ще минем да се закълнем в знамето. Нека то да бъде във вашите ръце, господин Чинтулов!

— В моите? — изумено рече главният учител и плувна в червенина. — Та аз не съм заслужил такава чест…

— Никой, не я е заслужил повече! — сериозно му отговори другият. — Там, където такива като мене са събудили за българщината по едного или по двама, вие сте събудили стотици и хиляди. Моля, не възразявайте, господин Чинтулов. Та утре вие ще бъдете един от светците на българския народ…

Даскал Добри наистина не продължи да спори. Той благоговейно допря устни до атлаза на знамето, а после пое дръжката от ръцете на хаджи Добрев. С удивление откри, че слабоватите му, отучени на физическо усилие мишци не усещаха тежестта на знамето. Помисли малко и разбра: когато в ръцете ти е една народна светиня, не само не изпитваш тежест, а напротив — чувствуваш лекота и готовност да я носиш през бури и кръв до края на света…

Докато премисляше тези неща, той изпусна думите на клетвата, които Анастас Хаджи Добрев произнесе високо и всичките двеста момци повториха в един глас. А сетне започна един друг обред, който щеше да остане отпечатан като огън в съзнанието му. Насъбраните юнаци образуваха стройна върволица — пръв беше хаджи Добрев и веднага подир него Гунчо, — те заставаха най-напред до поп Юрдан и получаваха свето причастие от ръката му, после спираха до него, Чинтулов, прекръстваха се и целуваха знамето, а накрая полагаха десница върху ножа и Евангелието (тях хаджи Добрев бе поставил на един близък дънер) и произнасяха високо: „Заклех се!“…

Когато свърши и тази церемония, оказа се, че първите от върволицата не са стояли да зяпат, а са подредили дълга трапеза на свежата юнска морава, покрай реката. Имаше там пръхкави погачи, варени пилета и запечени овнешки плешки, не липсваха и стомни и бъклици с шевка и папазка… Насядаха, вдигнаха се наздравици за приближаващата свобода, очите лъснаха с нов блясък и бузите поруменяха от новата комка. И изведнъж някой от трапезата подхвана песен, към която всички до един се присъединиха:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня,

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

 

Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство,

всички на оръжие!

 

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!

Чинтулов и поп Юрдан се погледнаха. И всеки видя, че лицето на другия е плувнало в сълзи.

— Ти пък що си се разциврил, даскале? — сопнато попита свещеникът.

— Знам ли? Песента… знамето… „всички на оръжие“… А ти?

Поп Юрдан поразмисли и едва тогава отговори:

— От радост и мъка, даскал Добре. От радост, че тези прекрасни юнаци са забравили злото, което едно изчадие от моя род стори на България, и не ми гонят гарез. А мъката ми е, че одъртях, даскале. Одъртях аз, запопеният в джамия, та няма да мога с това знаме в едната ръка и с кръст в другата да поведа тази славна дружина за „свобода или смърт юнашка“!… Разбираш ли, даскале — исках да съм аз този щастливец, който „да препаше тънка сабя, знаме да развие!“…

От очите на двамата продължаваха да се стичат радостни сълзи.