Цончо Родев
Бурята (118)

4.

Само на няколко крачки от тях бълбукаше Гунчов кайнак (така бяха започнали да го зоват всички), над главите им шумеше свежата зеленина на върхарите на дърветата, ухаеше на пролет, на влажна пръст, на напиращ пробуден живот. След като се здрависа с всички, Анастас хаджи Добрев зае място в кръга им. Точно срещу него седеше Христо, синът на хаджи Никола Кебеджията; виждаше се, че връщайки се вкъщи, не се е задържал повече от няколко минути и веднага е поел нагоре към Балкана.

— Ние не се стърпяхме, господин учителю — започна Гунчо, — и вече го разпитахме за най-важното. Ала сега на драга воля ще го чуем повторно: едно, че може да сме поизпуснали нещо, и друго, че такива новини са сладостни за ухото на българина. Разказвай, бай Христо!

Христо заразказва. Имаше дрезгав, почти прегракнал глас и навика често-често да прекарва език по устните си. Започна той от това, че двамата с Тодор без мъчнотии стигнали до Букурещ, а още по-лесно намерили брат си Димитър.

— Той е станал много личен човек сред българите във Влашко — с едва потулена гордост каза Христо. — Като са рекли Хаджи Димитър, та Хаджи Димитър!… Още на първия българин като споменахме името му, и веднага ни поведе към страноприемницата на някой си Русети, там била главната квартира на наш Димитра. Тази дума ми издумаха — главната квартира. Пък като се изпуснахме, че сме му братя, само гдето не ни понесоха на ръце.

Във Влашко наистина вряло и кипяло и в самата среда на този кипеж били Хаджи Димитър и друг един негов лика-прилика — Стефан Караджата, уж тулчалия, ама бил тъдявашен, от Ичме^[1]. Двамата се разпореждали от тъмно до тъмно, ще речеш — същи генерали: храна, оръжие, джепане, униформи, за какво ли не се грижели. („И уж са равни — прибави на това място разказвачът, — ама наш Димитър все е с два пръста по-горе…“) Изобщо всичко било като войска пред поход.

— Сигур и на талим са водили момчетата предположи един. Хаджи Добрев правилно се досети, че е от тримата, дошли от казак-алая.

— А, това не. За талима си имат отделен човек. Ванката Христович му казват, едно момче от Габрово, ама сколасало в Русия да се изучи за офицер. То водеше талима. И как ги е изпраксал само! В сравнение с тях гърчулята, сред които бях толкоз години, не струват и пет пари… Руска работа, няма грешка!^[2]

— Щом се стягат, значи готвят нещо — подхвърли учителят. — Можа ли да разбереш от брат си или от Стефан Хитрия…

— Как не! — прекъсна го Христо. — Нали и на нас тука се възлага важен пай в работата.

И им разказа. Хаджи Димитър и Караджата подготвяли голяма сила, с която до месец-два ще прегазят Дунава. („Ама няма да е туй четица като хайдушките или като ланшната на Панайот — цяла войска стягат!“) И какви момчета само! — палеше се разказвачът. — Като видиш униформите им, целите украсени с гайтани, калпаците им с пиринчени лъвчета и с надпис „Свобода или смърт“ — сълзите сами идат в очите ти.

— И така — върна го към същественото хаджи Добрев, — тази войска ще прегази Дунава. Кога ще стане това и с какво преднамерение?

Кога и преднамерението — туй се пазело в пълна тайна, знаели го само войводите. Едва когато се разбрало, че Христо ще се връща в Сливен, Хаджията („така думат там на наш Димитра“) го извикал настрана и му дал заръка: да предаде на сливенските отечестволюбци и главно нему, на Гарибалди, също ден и нощ да се готвят за наближаващата велика сватба. Когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа побият бунтовния байрак навръх Стара планина, не може да не се разчуе. („И него видях, знамето, мили братя, даже с устни го докоснах. Наша българка из Браила така го е извезала, сякаш с ръка не е пипнато. И по него таквиз думи: «Свобода или смърт», «За вяра и независимост», «На оръжие мили братя!» Боже, все едно че видях да възкръсва България!“) А разчуе ли се — сливенските юнаци да не губят никакво време и начаса да поемат нагоре. Срещата — на Агликина поляна!

— А от другите краища на отечеството? — осведоми се учителят.

— Вестоносци са разпратени навред. И от четирите краища на българската земя ще се стече нечувана сила — тъй ми рече Димитър.

— А ти и Тодор, бай Христо? — попита Гунчо.

— Остави, остави! — раздразнено махна ръка запитаният. — Тодор е наред, Димитър даже го провъзгласи за касиерин на четата. Ама мене… За тази болест, дето си я донесох чак от Крит, аз можах и докторите да измамя, ала нали наш Димитър знаеше отпреди… И сега какво стана? Кръв лях аз за гърците, а когато ще се лее българска кръв…

Не се разбра дали Анастас хаджи Добрев изобщо чу последните му оплаквания. Той бе зает да си глади мустаците с опакото на дланта — при него винаги признак на напрегнато и съсредоточено размисляне.

— Ще рече, Гунчо, че ние сме на прав път.

— Само трябва да поускорим подготовката, господин учителю. Това „кога“, което войводите са криели от всички, може да настъпи утре или подир неделя. И да ни свари неподготвени…

— И непокорният Сливен да се орезили пред цяло Българско — добави Тодор Харбоолу.

— Няма да се орезилим — твърдо заяви учителят, като се изправи на крака. — Няма да се орезилим, туй го имайте казано от мене. — Сетне се обърна към Христо Асенов: — Да поемаме към града, а?

— Не, Анастасе, няма да вървим заедно. Не е разумно, пък и… Е, имам и аз друга поръчка за изпълняване.

Не го разпитваха за тази втора поръчка — нито сега, нито когато малко по-късно пое не на юг, към Сливен, а на запад през Балкана.

* * *

Писмото, написано на лоша хартия и с бърз, неравен почерк, гласеше:

Предраги тате! Скъпи ми брате Бояне и сестрице Руске!

Зная, че тия редовце, които сега са пред очите ви, първом ще ви зарадват, а сетне ще ви умъчнят. Ще ви зарадват, защото ще ви покажат, че вашият нескопосан син и брат е жив и здрав. И ще ви умъчнят, защото в тях той и ще се сбогува с вас.

Приемете тези последни мои думи без хленчене, храбро, както ви ги пиша аз. Сигурно ли е това, че е дошъл час за сбогуване навеки? Не, не е сигурно. Аз тръгвам заедно с още много другари по един път на края на който мнозина виждат слава и победа. Бог ми е свидетел, че от дън душа се моля те да са прави. Ала един таен глас вътре в мене ми говори друго — победа наистина ще има, но тя ще бъде заплатена с живота ни, моя и на другарите ми. Дори сам Х. Д., който ще ни води по този друм, се изпусна да каже веднъж, че ние ще отидем да покажем как се мре за Отечеството. А вторият ни войвода С. К. го каза даже още по-добре: „Ний отиваме да измираме за свободата на отечеството си и нищо повече. Който желае, нека да ни последва… Ний сме една шепа хора, но и нашите кости са в състояние да принесат своята полза.“ От това аз и разбирам, че и те са преуверени в близкия ни край, ала и те (както и аз) вярват, гдето има победи, до които се стига само по пътища, застлани с костите на верните синове на скъпата ни Татковина.

Тъй че каквото и да се случи, мили ми тате, братко и сестрице, вий не се страхувайте и не скърбете. Каже ли господ да остана жив, аз рано или късно ще ви намеря, за да ви притисна до сърцето си. Ако обаче стигне до вас вярна вест, че съм намерил нейде края си, вие пак не страдайте. Просто си кажете, че никой на този свят не е останал вечен. И още: че понявга по-дълго остава жив в паметта на людете онзи, който си е отишъл не на одъра, повален от зла болест, а в люта и честна бран, както са си отишли дядо и чичовците ми Манол и Васил. И тогаз, надея се, няма да се предадете на скръб и сълзи, а даже ще се погордеете с вашия Найден… който твърде рядко ви е давал случай да се гордеете с него…

И тъй, сбогом, най-драги мои. Отивам по друма, който съм избрал, и ще се постарая да бъда достоен за вас и за другите от рода ни, които вече ги няма. Ако пък се случи някой път да срещнете изчезналата З., кажете й, че в смъртния си час ще шепна името й наравно с вашите.

Мислено ви притисвам до гърдите си и ви целувам.

Ваш син и брат:

Найден Бянов Силдаров

Бяно Абаджи прочете два пъти от край до край писмото, а третия път потърси само две места, които го бяха впечатлили по-особено. Първото — където Найден бе споменал Манол между чичовците си. И второто — подписа накрая. Когато пишеш до баща, сестра и брат, никак не е нужно, даже пада противоестествено да изписваш всичките си имена. Найден обаче го беше сторил и не беше трудно да си отговори човек защо: искал беше той да сложи това „Бянов“…

Старият човек полека сгъна хартията, избърса влагата, която бе замъглила погледа му, и все така бавно вдигна очи.

— Чел ли си това писмо, Христо?

— Чел съм го, чичо Бяно. — Кой знае защо, мъжът срещу него говореше някак виновно. И побърза да се оправдае: — Сам Найден настоя да го прочета още там, пред него. Нали разбираш, пътищата сега гъмжат от разни катили, можеше да се случи и да го загубя, та Найден настоя да мога устно…

— Да, да, разбирам. И е било разумно. Не трябва да се оправдаваш. Просто няма защо. — Старият човек поразмисли малко. — Писмото на места ми се вижда някак неясно, объркано. И сякаш е надраскано набързо.

— Вярно преценяваш, чичо Бяно — с уважение произнесе Христо Асенов. — Ние с Найден се виждахме не веднъж и не дваж. И много нощи не сме мигвали до сутринта, а сме лежали един до друг в хамбара на господин Райчо Попович — (тук му се наложи да направи едно отклонение, за да обясни, че този Райчо Попович, брат на писаря на четата Ванката Христович, предоставил изцяло мушията си за подслон и обучение на въстаниците) — и трябваше дълго-дълго да му разказвам за всички вас и за още мнозина от нашия град. Тогаз обаче не ни и минаваше през ум за писма, защото мислехме, че аз също ще остана в четата. А когато наш Димитър ме отпрати обратно, за Найден нямаше повече от половин сахат време да надраска тия редове на първия лист, който му попадна. — Христо се плесна по челото. — А, щях да забравя. Аз също и армаган ти нося, чичо Бяно.

Подаде му едно малко вързопче. И в него Бяно намери една чудесна нова лула, по която имаше надписи с други букви, не славянски.

— Ингилизка е — помогна му Христо. — Счупил си бил твоята, та…

— Найден ли я прати?

— Найден. Но не е от него. Ти си щял да се сетиш от кого е.

— Тъй е, старата се счупи — заобиколи отговора Бяно. — Точно тук, където сме сега, случайно стъпих върху нея.

Той разбра. Иван е искал да го извести, че е изкарал похода жив и здрав и е намерил този начин да го направи, без да съобщава името си.

— Досещам се за какъв съдбовен друм ми пише Найден — върна се той към предишния разговор. — Трябва да се досещат и агаларите, понеже напоследък изглеждат така, сякаш имат въглени под петите. Но и аз, и агаларите не проумяваме защо аджеба Найден пише за това така, като обречен. По същия този друм те нито ще са първите, нито последните…

— Струва ми се, че грешиш, чичо Бяно — учтиво го поправи гостът. — Минавали са досега по пет-шест или дузина момци, лани Панайот Хитов преведе даже трийсет. До трийсет човека могат да останат все пак незабелязани, да се проврат скришом между клонки и засади. Но този път ще бъдат много, цяла войска. А войска не бяга, тя се сражава. И тъй като нито по брой, нито по оръжие ще може да се равни на турската…

— Щом преценката отнапред е такава, защо изобщо ще тръгват?

— По-лековерните и по-нетърпеливите все пак вярват, че може да се постигне нещо като в Гърция и Сръбско преди петдесет години. Ако се вдигнат всички българи и подадат ръка и останалите християни…

— А онези, дето не са толкоз лековерни?

— Найден ти го писа. Той, нашият Димитър и други още неколцина смятат, че ще отидат на сигурна гибел, но че тази гибел ще повлече след себе си свободата. Веднъж войводата Стефан ми казваше горе-долу такива думи: „Знам, че ще загинем. Но бурята, предизвикана от нас, ще разтърси земята под нозете на поробителя и в грохота й робът ще чуе звън на камбани и святото слово «свобода»…“

Старият човек трепна:

— Вярно ли чух, Христо? — Бурята ли рече?

— Да, бурята, чичо Бяно. И не виждам защо се учудваш. Чувал съм аз за онова, което вие сте правили на младини — и за Братството, и за волентирите, и за опитите да вдигнете въстание. Всичко онова е било предвестник…

— Тътени! — странно се усмихна Бяно, завладян от далечни спомени.

— Да, нека да е тътени. А сега комай е времето на същинската буря.

Известно време Бяно Абаджи си играеше с новата ингилизка лула и изглеждаше тъй, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в нея. Но после зададе нов въпрос и с него издаде, че мисълта му не се е откъсвала нито за миг от разказа на Христо:

— А има ли отвъд Дунава и хора, които да смятат, че бурята може и да не доведе до свобода?

— Имало, казват. Например наш Димитър споменаваше веднъж, че Панайот Хитов бил един от тях. Писал му от Сърбия — народът уж не бил готов за всеобщо въстание. Защо се усмихваш, чичо Бяно?

— А, не, не се усмихвам. Просто се радвам на тази ингилизка пущина. Хубава е, дяволската… — Старият човек помълча малко. — Одеве спомена някой си Стефан войвода. Не помня да съм чувал това име…

— Ще го чуеш, кълна се в майка си. Ще го чуеш! Стефан Караджа от Тулча. Шетал е неведнъж из Балкана, ала по̀ на запад, не по нашия край. И в легията в Белград е бил с Найден.

— Аз повече бих очаквал някой по-опитен — кръщелника Панайот, Дядо Желю или брат ти Хаджи Димитър…

— Димитър ще е първият войвода, Стефан Караджата — вторият.

— Двама войводи на една чета? — вдигна побелели вежди Бяно.

— Не забравяй, че туй ще бъде не четица, а цяла българска войска — напомни Христо. — Войската се нуждае от много началници. Пък и тези двамата, брат ми и Караджата, някак особено се допълват един друг, като двата камъка на воденицата. Хаджи Димитър се е изменил много от времето, когато съм го виждал, преди да поема към Крит. Или кой знае — изменил или… доразвил… Сега е един такъв строг, властен, даже мен, дето съм му бате, понявга ме побиват тръпки пред него, да не говорим другите, разните там младоци, как се сковават. Стефан Караджа е точно обратното — весел, благодушен, две думи като ти каже, и ще те разведри и от най-мрачните ти мисли.

Бяно се засмя беззвучно:

— Ще рече, „търкулнало се гърнето и си намерило…“

— Точно така. И похлупакът е наш Димитър, а гърнето — Караджата.

— Нека бог да ги пази — прекръсти се старият човек. — Тях двамата и всичките останали, които ще бъдат под пряпореца им.

Христо Асенов също стори кръстен знак.