Цончо Родев
Бурята (117)

3.

Той залепи гръб о дувара и сякаш за минути се сля с него — за онези минути, в които по улицата се източи тълпата башибозук. Наистина все още не се бе стигнало до пладнешки изстъпления, но учителят знаеше, че в подобно време, когато въздухът е буквално сгъстен от електричество, винаги може да се намери някой катил, който ей така, просто за да даде отдушник на натрупаната в гърдите му тревога, може пътем да замахне с ятагана си, да свали някоя мярнала му се гяурска глава и да си отмине нататък, като че нищо не било.

Когато безредната тълпа се извървя нагоре, Анастас хаджи Добрев се отлепи от дувара и докато с механични движения изтърсваше сюртука си от прахоляка, проследи с поглед накачулените с оръжие от глава до пети турци. Не, не, това съвсем не бяха потомци на древните завоеватели. Тези се преструваха на самоуверени и силни, бабаитствуваха, ала отвъд театрото, което разиграваха, се усещаше обезвереност, вътрешен смут пред неизвестното, липса на каквато и да е охота за походи и сражения. Ето, двете зурли и тъпанът, които бяха най-отпред, раздираха въздуха на Сливен с „Кестермето“, марша на Тахир ага. Стари хора разправяха, че допреди четиридесетина години, щом прозвучавала тази насечена от думкането на даула песен, кръвта на мюсюлманите кипвала и следовниците на Пророка били готови да се хвърлят в огъня за славата на полумесеца. А тези тук? Тези не даваха и пет пари за „Кестермето“, може би изобщо не го чуваха, а си крачеха кой както иска, някои даже пушеха, поне половината съвсем видимо съжаляваха, загдето са нарушили рахатлъка им и са ги отделили от топлите кълки на кадъните. Нямаше също така и помен от турчетата, които иначе на рояци съпровождаха и се радваха на всяка войска, редовна или нередовна.

Забеляза го и си каза всичко това Анастас хаджи Добрев, но веднага след него спря внимание и на друго — ако в душевното състояние на турците съществуваше кухина, насреща й нямаше кой знае какъв подем на българите. Виж на̀ — щом отминаха агаларите, улицата се оказа пуста, нямаше ги онези курназ-българчета, които да кривнат калпак над веждата, да засучат каврък-мустаци и с надменност и юнашко самочувствие да се надсмеят на омърлушената паплач пред тях, с дума или жест да покажат, че вече иде тяхното време. Изобщо ако нещо царуваше в Сливен, това беше неизвестността. И тя потискаше еднакво и турци, и българи. Единственото обаче, в което и турци, и българи бяха напълно сигурни, беше, че идеше нещо, което щеше да разлюлее земята под краката им.

Помисли си всичко това учителят, въздъхна, без сам да знае защо, пък продължи пак нагоре към „Мангърската“. И не след много беше пред портата на Кутьо Ганчеви. Поогледа се и почука. „Грешка! — каза си, докато чакаше да му отворят. — Грешка! Щом ще имаме този дом за сигурен и извън всяко подозрение, трябва да идвам в него със същото безгрижие, с което бих отишъл у Евтим Димитров или Никола Феслията, а не да се оглеждам като съзаклятник…“ Като прецени, че е минало достатъчно време, той почука повторно. Някъде от другата страна се чуха крадливи стъпки, после се разнесе и съвсем леко търкане на дъска о дъска. Посетителят разбра: преди да отворят, поглеждаха от някоя тайна пролука… Какво да се прави, такива бяха времената!

Мина още минута, оттатък се отмести греда и във вратата се появи Димитър, големият син на Руска Ганчева. Докато момчето поздравяваше почтително, учителят го огледа и си каза, че то, както се казва, е одрало кожата на баща си: трябва да беше шестнайсет-седемнайсет годишно, а вече можеш да го сбъркаш с покойния Кутьо Ганчев — също като него беше сухо и високо, върлинесто, с дълъг и тънък врат и лице с изпъкнали скули.

— Нещо лошо ли, господин учителю? — започна направо Димитър.

— А, лошо… — Хаджи Добрев се постара да вложи в гласа си смес от смях и безгрижие. — Минавах тъдява, пък си рекох, че има години, откак не съм виждал майка ти. И се засрамих — нали е вдовица, горката, все може да има нужда от подадена ръка за нещо. А, ето я и нея!

Къщата на Кутьо Ганчеви беше еднокатна, тясна и дълга, с наредени една до друга стаи. Навярно отвъд крайната стая да имаха мутвак — или „при пещѝте“, както някои казваха по котленски, — защото жената се появи именно оттам и докато бършеше ръце в престилката си, забърза към тях. Така както я следеше да приближава, Анастас Хаджи Добрев се сконфузи: тази жена, която беше само две-три години по-голяма от него — ще рече, на тридесет и три-тридесет и четири, — спокойно можеше да бъде сбъркана ако не с бабичка, то поне с доста, доста възрастна. Очевидно годините след твърде ненавременната смърт на мъжа й не са били лесни за нея, защото хубавото й, със зряла свежест лице сега изглеждаше бледо, посърнало и рано набръчкано, а в русата й коса имаше не отделни косми, а цели бели кичури…

Като се уплаши тя да не прочете тези неласкави мисли в погледа му, учителят се впусна да говори за първото, което му дойде на езика:

— Боже, какъв двор, како Руске! Бас държа, че втори такъв няма в цял Сливен!…

Не му беше чак толкова трудно да го каже — наистина целият тесен двор пред къщата представляваше нещо като килим от зюмбюли; при това Руска Ганчева по такъв начин ги бе садила, че сините и розовите образуваха различни форми и фигури. Не двор с цветя, а истинско цветно чудо!

Руска обаче не се поддаде на уловката. Тя го изгледа със своите сини като планински езера очи и в тях той прочете неподправена уплаха.

— Какво, Наско? — запита го направо. — Някаква злочестина ли се е случила? Или моя Митьо…?

— Ех, майко, майко!… — В гласа му имаше и умиление, и почит. — Ти, българска майко, си всявга същата — първата ти мисъл е все за нещастие, все за детето. Не, не, повярвай ми, ей толкова лошо нямам да ти река. И най-малкото — за Димитър. Боже мой господи! Димитър! Няма семейство в Сливен, което да не би се погордяло да има син като него…

— Искрен ли си, Наско? — не се предаде лесно жената.

— Нали ме чу, че се заклех в бога…

Тя чак сега се сети да му подаде ръка, завайка се:

— Ех, ама каква съм и аз, още едно „добре дошъл“ не съм ти рекла. Но ти не се сърди, Наско, нали виждаш какво е напоследък — кой няма да помисли най-лошото… Хайде, заповядай, заповядай!

— Пък аз просто надникнах да ви видя — каза той, докато се настаняваха на пруста. И подмигна: — Пък и да видя дали имаш още от онова твое прочуто сладко от орехчета, дето няма равно на себе си.

Опитаха сладкото от орехчета и поприказваха надълго и нашироко, изредиха и всички общи роднини и познати. Започнаха, разбира се, с по-малките й синове, Андон и Ганчо. Да, слава на бога, имали скорошен хабер от тях. Растели добре при свако си Константин Бранзар…

— Константин Бранзар? — подозрително попита на това място учителят.

— Името му бие на влашко, ама си е наш чист сливналия, пръв братовчед на моя Кутьо. По Преселението се озовал в Плоещ и там му потръгнало, та се замогнал. Ама не е забравил българската си кръв и даже сам учи децата на родното им четмо и писмо. А ако прочетеш писмата им, ще речеш, че учат в Сливенското класно школо…

Той се засмя — беше оценил нейната ловка похвала. По-късно обаче, когато Димитър отиде някъде учителят има̀ случай да оцени и други качества на нейния ум.

— Хайде, развържи торбата, Наско — подкани го тя. — Не ти беше само до орехчетата, нали?

Той я стрелна изпитателно, после бавно кимна глава:

— Така е, како Руске. За тоя вятър, дето духа навън, ми се искаше да се поразговорим. Усетила си го и ти, нищо че живееш зад залостената порта. Нали всъщност първата ти дума беше за него?

— Ще ми обясниш ли що става, Наско?

— Бих искал да мога да го направя — рече той и Руска безпогрешно усети, че казваше истината. — Знам само, че се събира буря. Но кога ще тресне, къде ще удари…

— Стигна до ушите ми, че готвиш стотина-двеста момчета.

Имаше въпрос в тези думи и Гарибалди го разбра.

— Вярно си чула, како Руске. Бурята няма да предизвикаме ние, ала когато избухне, нито ще търсим за̀вет, нито ще останем сеирджии. — Той замълча за секунда. — Злината е, че тъй както това-онова е стигнало до твоите уши, може да стигне и до конашките. Или до шпионите на конака, което на дело е едно и също. И ще започнат заптисвания, бастисвания — наред. — Второ кратко замълчаване. — За заптисванията сме с вярата, че сливенските издайници се свършиха още преди пет години с Никола Аджема; момчетата ни са добри, та се надяваме да издържат дори на мъки и изтезания. И колкото да ти се види чудно, по-голям страх имаме от претърсванията. Има оръжие в Сливен, како Руске. Оръжие, дето е купувано с крадене от залъка на децата. Голям зян ще бъде, ако турчулята го напипат… да не говорим що пък ще стане с онези, които са го купили и готвили.

Този път замълчаването дойде от Руска и то бе най-дълго от всичките. Когато му заговори отново, на учителя се стори, че очите й бяха станали по-скоро сиви, отколкото сини.

— Взех да се сапикасвам как си се сетил за моето сладко — произнесе жената бавно. — Нека да ти е наздраве. А за другото… За другото комай мога да се досетя нещичко, Наско. Събрали сте се вие и сте си рекли така. Чорбаджи Кутьо Ганчев, царство му небесно, се имаше с турците, конакът нивга нямаше да го подозре в ортаклък с комитите, още по-малко — вдовицата и сираците му. И ако Руска Кутевица се съгласи да укрие пушките и пищовите… Или що? Може да сте приготвили дори и топове, а?

Анастас хаджи Добрев гузно замълча и погледна към градината, но този път просто не видя лехите със зюмбюли. И какво можеше да каже? Ами че Руска бе отгатнала разговора му с Гунчо едва ли не със съвсем точните му думи…

— Много ми е любопитно — продължи жената — дали сте се надявали да приема. И ако сте се надявали — откъде се е взела надеждата.

— Много неща — каза той, но не намери сили да срещне погледа й. — Една жена с кръвта на Силдаровците в жилите си, дъщеря на Бяно Абаджи и сестра на юначни мъже като Найден и Иван… Е, такава жена надали сега и подир сто години ще забрави, че е българка.

— Тъй. И сега чакаш за отговор, нали? — Учителят мълчаливо потвърди. — И ще ти отговоря, Наско, ала първом искам да чуеш друго. Вие всички, като се почне от тате и се стигне… е, като се стигне до синовете ми, невярно съдехте Кутьо. Имахте го вие за турско мекере и тайничко или даже открито го презирахте. Не, не казвай нищо, каквото аз знам — знам го. Но знам също, че много, наистина много грешахте. Кутьо не беше чердже под петите на турците, Наско. Нито им е блюдолизничил, нито е забравял някога как и от кого се е разделил с живота баща му дядо Ганчо. Но той беше човек на разума и на точното премисляне. И в това именно се различаваше от вас — не се палеше лесно и не смесваше желаното с истинското. Точно затова такива като тебе не го обичаха. — Тя помисли и добави тъжно: — Като тебе… и като баща ми също…

Анастас хаджи Добрев имаше малко по-различна оценка за покойния чорбаджия, но благоразумно предпочете да я запази за себе си.

— Сигурно си права, како Руске — каза. — В края на краищата никой не познаваше Кутьо Ганчев, мир на праха му, по-добре от тебе.

— А сега да се върнем на другото. — Очите срещу учителя отново бяха възвърнали небесния си цвят. Руска продължи отчетливо и натъртено: — Внучката на Георги Силдаря, дъщерята на Бяно Абаджи, сестрата на Найден, Иван и Боян и жената на Кутьо Ганчев приема длъжността, която сте й отредили.

Той не скри радостта си, но и не побърза да приеме.

— Искам честно да те предупредя, како Руске, че поемаш една опасност, голяма колкото връх Кутелка. За онзи, у когото ще намерят оръжието на българската войска, въжето комай вече е метнато на най-дебелия клон на Старата круша…

— Мислиш ли, че за всичко туй не съм била наясно, преди да изрека моето „да“, Наско? Само че аз съм българка, пък една българка не се плаши от опасност колкото връх Кутелка. — Тя забеляза как Гарибалди въздъхна облекчено. — Имам обаче един въпрос и едно условие, Наско. — Той я подкани с жест да продължи. — Моят Димитър посветен ли е в съзаклятието ви?

— Почти със сигурност ще отговоря с „не“. И туй мое „почти“ е за в случай, че някой се е разбъбрил без позволение от мене.

— Вярвам ти. И искам така и да остане. Защото аз съм българка, но съм и майка. И тази майка Руска Кутева няма да си прости, ако по своя вина види сина си на Старата круша.

— Приемам. Това ли беше условието ти, како Руске?

— А, не. В къщата няма подходящ тайник, Наско. В дните, за които се уговорим, ще намирам работа на моя Митьо някъде по-далече, а ти пък ще осигуриш няколко верни и опитни в този род неща момчета…

— Аз сам ще бъда един от тях. — Учителят се засмя. — Свалям ти шапка на предпазливостта, како Руске. Всички ние можем да се учим от тебе…

Тя отговори на усмивката му с усмивка.

— Е, тогаз да хапнем по още едно сладко от орехчета, а?

Но не стигнаха до сладкото — точно тогава се появи отново Димитър и почтително рече на учителя, че го търсят. Беше Никола, синът на фурнаджията Иван Кючуков.

— Проводи ме за тебе даскал Добри Чинтулов — каза момъкът. — Да съм те заведял час по-скоро при него в Класното…

Анастас хаджи Добрев веднага се изправи. Той щеше да разбере намека и без тези ишмари, от които Никола рискуваше да остане без едно око…