Цончо Родев
Бурята (115)

1.

Тази година пролетта закъсня — когато дойде от юг и изтика преспите нагоре към Карандила, беше вече към средата на април. Дойде тя, но сякаш бе загубила по пътя ведрината и бодростта, които друг път носеше — в Сливен наистина хвърлиха кожусите и ямурлуците, но както и лани, нямаше я обичайната радост при вида на възраждащия се живот, топлият повей размрази земята, но не и душите на хората. И никой не би могъл да отговори, турчин или българин, какво го плаши и потиска; то не беше ясна опасност — природно бедствие, божия заплаха или злоумисъл на човек, че да го наречеш с дума, — а смътна злокоба, тревожно предчувствие за нещо неопределено, което витае във въздуха, сгъстява се и приближава.

Чаршията изглеждаше посърнала. Не че занаятчиите бяха скръстили ръце и търговците — спуснали кепенците. Не, дюкяните и работилниците пак бяха отворени, ала нито работата спореше, нито алъш-веришът процъфтяваше — живот в тях имаше, но само креташе едва-едва, като през война. Агаларите в кафенетата шепнеха и без причина се озъртаха боязливо, кафетата не им се услаждаха. В конака пък винаги имаше напрегнатост и притеснение, несвойствена шетня — пък ако запиташ защо, никой не можеше да ти го обясни. Дори мюезините, които сега се провикваха от височината на минаретата някак по-вяло и попритупваха познатата подкана към правоверните за молитва, сигурно също не знаеха защо постъпват така. Не бяха в по-голямо въодушевление и българите, тяхното обаче сякаш беше по-обяснимо: столетията робство ги бяха научили, че когато неясната угроза се изясни, тя най-често се стоварва само върху техните глави. Майките отбягваха да оставят децата си да играят много-много на улиците, жените излизаха само при крайна нужда и гледаха да ситнят покрай дуварите, мъжете не знаеха какво да мислят и само загрижено клатеха глави, портите се залостваха още по видело. Дори селяните от Балкана, които слизаха да продадат едно-друго, също и те идваха невесели, а си отиваха объркани и окахърени — заразата на безпокойството се бе ширнала навред…

… Късно вечерта на Велики петък Анастас хаджи Добрев използува по-голямото раздвижване на богомолците и като „сбърка“ пътя към дома си, свърна по Големия мост към Клуцохор. За разлика от другите, той не носеше запалена свещ — напротив, с всички сили се стараеше да направи по-незабележим великанския си ръст и юнашките си плещи. Когато минаваше през Хаджи Вълковата махала, една сянка се отдели от тъмното, стори крачка към него и още докато хаджи Добрев се чудеше как да постъпи, приветлив мъжки глас го поздрави:

— Добър вечер, господин учителю. — И навярно схванал затруднението на Гарибалди, добави по същия начин: — Не се учудвайте, господин учителю, аз съм поставен тук точно заради вас. Да ви посрещна, да ви отведа…

— Кой си ти? — попита най-сетне Анастас хаджи Добрев.

— Никола, господин учителю. Никола, на фурнаджията Иван Кючуков синът. Нали вие ме учихте в първите класове на…

— Кольо! Ти ли си бил бе? — Учителят се постара да приглуши възклицанието си. — Не съм те виждал две-три години и ти на̀ — почти си ме изравнил на бой… — После запита предпазливо: — Как стана така, че точно ти да ме посрещаш, ти да ме заведеш, накъдето съм тръгнал?

— Сигур ми имат вяра. — Лек шум издаде, че другият е свил рамене. — И доколкото смея да се похваля, не грешат във вярата си, господин учителю. Аз сега, през юни, ще направя осемнайсет и не съм от кекавите. Пък когато бях още на десет, запознах се със самия Панайот Хитов…

— Ти се познаваш с Панайот Хитов!?!

— Е, случи се. — Момъкът се засмя беззвучно. — Той дари на баща ми пари да си изплати борча към Али ефенди, та тогаз се случи… Ама хайде да ви водя, господин учителю. В дома на братя Минови ви чакат.

И наистина ги чакаха. След като прояви какви ли не хитрини, за да се осигури, че пътят е чист („Откъде ли е изпраксал дотолкова този занаят?“ — запита се учителят), синът на Иван Кючуков го въведе у Щилиян и Никола Минови. И подир малко Анастас хаджи Добрев вече се здрависваше с другия си бивш ученик — Илия Господинов, който вече окончателно се бе прочул под името Гунчо.

— Хайде, хайде, седни и ти! — рече със смях хаджи Добрев. — Така се обърнаха нещата, че вече не ти на мене, а аз на тебе трябва да стоя диван-чапраз. Зер ти вече не си кой да е, а Гунчо войвода. Кой знае, няма да се учудя, ако и песен чуя за тебе…

— Не е баш така, господин учителю. Но ако — дай боже! — един ден стане истина, всекиму ще кажа кой покрай А-Бе-то ми е вдъхнал такава любов към отечеството, че да стигна до войвода.

Учителят махна неопределено с ръка и сянката на стената зад него се разкривоти чудновато.

— Тъй както не излизаш — попита, — имаш ли представа какъв вятър ни тресе всички, дето сме навън?

— Зная. Лошото е, че зная само вятъра, не и онзи, който е издул бузи и го надува. И затова помолих да ме навестите, господин учителю. Надеях се от вашата уста да науча нещо повече…

— Лошото е, че и аз не зная нищо определено, Гунчо. Слухове и измислици — колкото искаш. Но те са по-вредни и от незнанието. Защото объркват. — Хаджи Добрев се понагласи на трикракото столче. Не му беше лесно да прегъне така гигантската си снага. — Мога обаче да ти кажа онова, което предполагам. — Той забеляза как острите щръкнали уши срещу него станаха още по-остри и по-щръкнали. — Онова, което направиха миналата година Панайот Хитов и Филип Тотю, ще да е било опипване на почвата. А сега, независимо че нашият светец Раковски се пресели отвъд, навярно ще се изпълни отколешният му план. Няколко хиляди войници в Стара планина, конница и артилерия, завземане на проходите и така нататък.

— И затова ли горе в боазите…?

— Затова. Трябва да сме готови за часа, когато на Българка ще се развее знамето на свободата. Не можем да останем със скръстени ръце и да чакаме всичко наготово от нашите братя, които ще дойдат от Влашко и Сърбия. Нито пък да отидем при тях ей така, като сватбари. Те ще чакат не хора въобще, а войници.

— Казвате го така, като че сме в спор, пък всъщност не сме. Аз мисля досущ като вас, господин учителю. И дори ако няма да се засегнете, дошъл бих веднъж-дваж на талима: тъй или инак лани бях няколко месеца с Панайот Хитов и с Дядо Желю, та понаучих малко от чалъмите на горските юнаци. Мога да ги кажа наготово на момчетата…

— Иска ли питане? — възкликна хаджи Добрев. — В нашето начинание всеки трябва да даде онуй, което притежава.

— А турците? Турците как са?

— Трябва и те да са научили едно-друго, защото хич не са като аслани… — Не довърши — Гунчо положително знаеше поговорката, за която намекваше. — Оглеждат се и слухтят, душат във въздуха.

— Сигур няма да се задоволят с това — замислено произнесе Гунчо. — Голяма царщина са те и не ще ни се предадат ей така, като агнета. Трябва да сме готови на заптисвания, на претърсвания, на всичко…

— Тази опасност витае преди всичко над твоята глава — загрижено напомни учителят.

— Зная го, господин учителю. И още тези дни ще си вдигна чуковете оттука. Горе, под Харамията, открих едно кайначе на притулено място, я го е виждал някой овчар, я не. Там ще се навъртам най-вече. Когато ще ви потрябвам за талима, пратете същото момче, Никола, той ще ме намери.

— Да му река „Гунчов кайнак“, а? — Анастас хаджи Добрев каза това на смях. И дори не знаеше, че в този момент ставаше кръстник — изворчето щеше да се запомни именно с това име^[1]. После продължи сериозно: — Не се живее сам в Балкана, Гунчо. Нито храната ти — храна, нито почивката — почивка…

— Не съм рекъл, че ще бъда сам — вдигна рамене Гунчо. — Но няма да взема и тукашни хора, турските шпиони ще надушат изчезването им.

— Тогава?

— Само при един знак Харбоолу ще дотърчи при мене. А ще взема и неколцина от казак-алая. Ама не от тукашните казаци, от одринските — кому ще мине през ума, че от Одрин с все оръжието си са се озовали… как го рекохте? — на „Гунчов кайнак“. Вие невям ще да знаете само Савата Великов, но с него ще дойдат и момчета от други места.^[2] За битка, за талим — все там ще ме търсите.

— Това добре — кимна учителят. — Но мен ме е страх и за оръжието. Ако захванат да бастисват наред християнските къщи, ще го намерят. И злината ще бъде двойна: хем ще пострадат онези, които го притежават, хем ще се лишим от пушките, дето с такава мъка сме набавили.

— Вярно — съгласи се Гунчо. — Лошото е, че не мога да го взема горе. Няма къде да го стопанисвам на сушина, пък и то все пак трябва да е подръка на юнаците.

— Поп Юрдан предлага пак да го скрием под камъка на вадата му, ала това не ми харесва. Скимне ли на агаларите да претърсват, първо къщата на дядо поп ще бъде обърната като ръкав.

За малко се умълчаха. После Гунчо произнесе бавно:

— Вашите думи ме навеждат на един акъл, господин учителю. Скривалище за оръжието трябва да се направи там, дето амуджите и да ги каниш, няма да пожелаят да надникнат.

— Например?

— Например у чорбаджи Йоргаки. Кому ще мине през ум…

— Разбирам те — прекъсна го гостът. И повтори: — Хубавичко те разбирам. Ти си казваш, че моите братовчеди, Стилянка и братята й^[3], добри българи, без колебание ще приемат да укрият оръжието, за което може да отидат и на бесилото, а турците изобщо няма да го потърсят под покрива на такъв човек като Йоргаки чорбаджи. — Другият потвърди мълчаливо. — Хитро си го измислил, ала е неосъществимо. В дома си Йоргаки е дребнав като бакалин — непрекъснато слухти и вре нос навсякъде, следи за всяка лъжица мас и за всяко яйце в полозите. Такъв човек неизбежно ще открие оръжието и — долна душа, какъвто е — сам ще изтича да издаде за него в конака.

— Казах го само ей така, за пример. Иначе и аз не бих оставил там даже щипка барут. Чунким не го зная Йоргаки що за стока е… — Гунчо спря рязко, изведнъж. — Мисля, че мога да ви назова подходящия човек, господин учителю. Руска Кутьо Ганчева.

— Руска Кутьо Ганчева — бавно повтори хаджи Добрев. — Тя все пак е дъщеря на Бяно Абаджи и внучка на онзи Георги Силдаря, който е бил обесен на собствената му порта…

— Но е вдовица на този Кутьо Ганчев, когото всички в Сливен помнят като…

Не завърши. И не беше нужно — също и учителят отлично помнеше чорбаджи Кутьо с неговата прекомерна нагодливост и навремени даже безгръбначие; помнеше и верноподаничеството му към турската управа.

— Може да си прав — каза. — Може наистина турците да гледат на нея като на Кутьо Ганчевица, пък тя в душата си да е останала истинска Силдарка. Ще помисля, ще го проверя.

Те отново се умълчаха. И през затъмнения прозорец до ушите им достигна особен шум — тропот на много нозе, примесен с неясен мъжки говор. Не, това не бяха богомолци, които със запалени свещички в ръка се прибират от черковната служба. Гунчо хвърли бърз поглед към стената. Учителят също погледнат натам. На един пирон висеше кожен силяхлък, от който се подаваха дръжките на два пищова.

— Струва ми се, че няма да стане нужда от тях — рече. — Това ще да е войска, която иде от Ени Заара или Твърдица, и за по-направо е ударила на кестерме през Джанкуртаран. — И когато шумът позаглъхна по посока на Големия мост, добави: — Туй сега не е рядко събитие за Сливен, Гунчо. Агаларите също усещат, че нещо се мъти. И макар като нас да не знаят какво е, готвят се — низамът се е размърдал, на башибозука раздават нови пушки-игленки… И, разбира се, по-бабаитите вече я удариха на безчинства. Пътници разправят, че турски шайки гъмжат навред по друмищата и грабене и убийства — колкото искаш.

— Стигнахме там, откъдето почнахме, господин учителю. Че сега най-голямата ни слабост е неяснотата. За тази пуста неяснота трябва час по-скоро да сторим нещо. Ама и аз…

— Какво и ти?

— И аз се сещам след байрама. Колко пъти досега можех да науча всичко, ама… Чували ли сте, че брат ми е в Букурещ при Хаджи Димитра?

— Стефан Хитрия? Не го виждах напоследък, ама не знаех, че…

— Стефан отдавна духна нататък. И какъвто си е, сигур не се отлепя от Панайот Хитов, Хаджи Димитър и другите лични войводи. Ако проводим верен човек до него за вести, ще пием направо от извора, както е думата.

Анастас хаджи Добрев гладеше с опакото на дланта си своите подстригани мустаци. Личеше си — не беше това грижа за мустаците, а несъзнателно движение, зад което имаше напрегната мисъл.

— Тези дни ми подшушнаха — каза най-после, — че Христо и Тодор Асенови се готвели за към Влашко. — Христо и Тодор бяха братя на Хаджи Димитър, най-големият и най-малкият. — Ако тях ги замолим само да занесат въпроса ни, Хитрия си е достатъчно хитър, за да намери колай да ни проводи отговора си. Какво ще кажеш, а? Да прескоча ли тия дни до хана на Кебеджията и да поприказвам с тях?

— Оставете това на мене, господин учителю. Ей го тук, на две крачки е ханът — аз ще съумея да поговоря незабелязано със синовете на хаджи Никола.

— Е, май си казахме всичко, а? — понадигна се учителят; дългото седене на скемлето го бе поизмъчило. — Казахме си и се разбрахме.

Гунчо също се изправи и застана чинно срещу него.

— Казахме си и се разбрахме — повтори. — А нека да си пожелаем, господин учителю, догодина по това време да се срещнем или с крака върху строшените вековни окови, или горе, на небето…