Цончо Родев
Бурята (111)

11.

… А после се оказа, че въпросът за сърцето бил съвсем на място.

Бяно Абаджи отново размери губерите в коритото, пусна водата, после натъпка и запали лулата си и излезе навън, на обичното си място до сергията. Поседна и докато пущаше към небето клъбца тютюнев дим, примижа. Изпитваше някакво особено блаженство; то бликаше направо от сърцето му, но не оставаше там, а се разливаше по цялото му тяло. Не се искаше кой знае колко прозорливост, за да се досети: причината беше тази ненадейна среща с кръщелника и неговия знаменосец. Както беше със затворени очи, старият човек минута по минута върна пред вътрешния си взор цялата среща с двамата, от внезапната поява на Панайот до бента, до това странно: „Как си със сърцето, кръстник?“ И всичко преживя отново, всичко прецени отново. И като че все пак последният разговор с момъка по прякор Левски най-дълго задържа мисълта му. Жалко, че свърши някак си припряно, отведнъж — млад беше Левски, но гледаше нещата някак си издълбоко и мъдро. „Трябва да премисля още веднъж думите му — каза си старият човек. — Те бяха казани уж лековато, но всяка от тях тежеше по сто оки…“

Стори му се, че през шума и гъргоренето на долапа долавя и друг звук — познатото изскърцване на вратнята. Каза си, че сигурно идеше някой мющерия. И тази мисъл го подразни — чуждото присъствие щеше да го откъсне от повторното преживяване на преминалия час. Извади захапката от устата си и едва-едва открехна очи.

— Сигурно спя — изрече гласно. — Нали срещнах Панайот, та сега ми се привиждат…

Не спеше: към него, усмихнат от ухо до ухо, приближаваше онзи, когото от петнадесетина години Бяно бе смятал за погинал! Той се хвана през гърдите — почувствувал бе, сякаш сърцето му или се бе пръснало, или бе престанало да бие. Ощипа се по крака, за да се увери още веднъж, че не сънува, сетне отвори широко очи. Не, наистина нямаше никаква грешка — към него идваше синът му Иван! Действително този Иван беше по-различен от предишния — понаедрял, изпъчен, чернобрад, а в косите и с няколко подранили бели косъма, — но сърцето му не го мамеше: Иван, Иван е!

Бяно се изправи, нещо изпращя под краката му (сетне щеше да разбере, че е изпуснал и настъпил любимата си лула) и разпери ръце:

— Иване!… Синко!… Ти ли си?

Другият не се удържа и затича към него:

— Татко!… Скъпи татко!…

Хвърлиха се в прегръдките си. И сълзите им се смесиха…

* * *

— Разказвай, разказвай!… — молеше се неспирно старият човек, докато държеше ръцете на онзи, който в неговите очи все едно че се бе върнал от отвъдното.

Иван заразказва. И ако се слушаха думите му, сякаш нямаше нещо кой знае какво за разказване — така делнично говореше той за тези петнадесет години на отсъствие в далечна чужбина и за преживелиците си в тях. Както се знаеше от последното му писмо, при обявяването на Кримската война той не можел да стои със скръстени ръце и се записал доброволец. Изкарал всички сражения — от първото до последното. Три пъти бил раняван и четири пъти награждаван с различни ордени. И още там, в окрайнините на Севастопол, лично адмирал Корнилов го повишил в първи офицерски чин. И това определило съдбата му. След войната и неколкомесечното престояване в плен командуването го изпратило да следва Артилерийската кадетска школа в Рязан и веднага след приключването на изпитите получил назначение като капитан от планинската артилерия в Ставропол, на северните предпланини на Кавказ. Ето това било всичко.

— Ама как така „всичко“! — ласкаво го сгълча Бяно. — Петнайсет години в петнайсет думи — това къде го има!

— Тогаз задавай ми въпроси, тате. Белки думите от петнайсет станат на сто и петдесет…

Старият човек не го заразпитва веднага, очевидно най-напред събираше мислите си. И отнякъде долетя едно равномерно „кап… кап… кап…“ — повторно спряната вода се оцеждаше в коритото на барата.

— Защо не писа през всичките тези години, сине?

— За да не донеса злощастие на родния дом и на вас, най-скъпите на сърцето ми — отговори веднага Иван. И тъй като беше здрачно в долапа, не забеляза как лицето на Бяно Абаджи за миг се сгърчи при думите „родния дом“. — Ако пишех, даже хабер по човек ако пратех, можеше да се случи турците да научат. А мен ми беше съвсем ясно какво щеше да сполети всички ви, ако гаджалите разберат, че вашият син и брат е капитан от руската армия.

— И как се озова в четата на кръщелника Панайот?

— Научих за нея от друг един българин — офицер на руска служба, тате. Полковник Иван Кишелски. И той е тъдявашен, из Котел.^[1] Той ми извести, че битката за милата ни свобода започва. И сварих да пристигна във Влашко точно навреме, за да се включа в четата на бате… извинявам се, на войводата Панайот.

— Знаят ли в дружината за твоето житие-битие?

— Само Панайот, подвойводата и байрактарят. Иначе съм само „сливналията Иван“ и… толкоз. Дори в списъка на четата ме няма.

— Все по същите причини?

— Все по същите причини. Или ти се виждат малки, тате?

— Сгрява ми сърцето, че така се грижиш за нас, Иване. Пък иначе… Какво да кажа? Иначе едно гайле повече или по-малко, все тая. — Кратко замълчаване. — Е, започва ли „битката за милата ни свобода“?

— Войводата вярва, че започва. Дори закон за народното въстание приехме. Но мен ми се струва, че рано е да се надеем на свобода.

— Благодаря ти, сине.

— Не разбирам за какво ми благодариш. След това мое дълго и предълго мълчание аз мислех, че съм заслужил само укори…

— За друго ми беше мисълта. За последните ти думи. Зер нещо такова казах и аз на Панайот, пък… Е, друго е да знае човек, че не е сам в оценката си. — Ново замълчаване. — Какво ще правиш, когато завърши походът ви?

— Ще се върна в Кавказ, тате. И ако началството не ми е много сърдито, ще поема отново службата си. Впрочем много се надявам, че полковник Кишелски и сега ще ми подаде ръка.

— И пак ли ще потънеш в мълчание?

Виновно отместване на погледа.

— Пак. Повярвай ми, тате, така е по-добре, по-разумно.

— И ще ме държиш в предишната черна неизвестност?

— Нека да се уговорим така: нямаш ли вест от мене, значи съм жив; получиш ли вест, тя ще бъде не от мен, а от Кишелски или друг от моите приятели-българи. Нали разбираш какво искам да кажа?

— При скитането ти по света да се е кръстосал пътят ти с пътя на нашия Найден?

— Не го видях, но във Влашко научих, че е жив и здрав. И на голяма почит сред нашите революционери е — и заради честния му характер, и за непримиримостта му към робията, и за знанията, дето е получил в Легията.

— Прегърни го от всички нас, ако се случи да го видиш. И му кажи, че мястото му в сърцата ни си е непокътнато. — Иван кимна. — И друго му кажи, нищо, че то ще го огорчи. От Златина все още няма хабер.

— Коя е Златина, тате?

— Остави, нека не ровим в чуждите горести. А ти, Иване? Ти женен ли си?

— Знаеш ли как отговарям на този въпрос? — усмихна се Иван. — Че съм венчан за България и… завинаги. Независимо че служа под друго знаме и през планини и морета от родината.

Старецът помисли върху думите му.

— Прав си и не си прав — каза. — Онези, които любят с цялото си сърце България, не трябва да са непременно отшелници. Да се раждат, отглеждат и възпитават деца също е служене на България, сине. — Той почака за отговор, но Иван замълча, само се размърда притеснено. — Какво? Да не си решил да…?

— Погледни през джамчето, навънка е вече нощ, тате. О, как бързо текат часовете, когато…

— Наистина ли си решил да слезеш в Сливен, Иване?

— Горе почти гладуваме — сви силните си рамене Иван. — Мога ли да оставя другарите и утре да изкарат без залък хляб?

— Грешно ме разбра, сине. Не можеше ли друг да слезе в града или верен човек да изнесе храната? Помисляш ли си какво ще да стане, ако турчин или продажен християнин те познае?

Преди да отговори, Иван се почука многозначително по джоба на потурите. Къде бе виждал Бяно човек да прави същия жест? Порови се в по-скритите гънки на паметта си. И си спомни — нещо подобно имаше обичай да прави и Ивановият баща, Мавроди Коджакара.

— За такава среща съм готов — каза Иван. — Не пожелавам на нито една черна душа да ме познае… Не ме разбирай грешно, тате. Не съм нито бабаит, нито лекомислен. Но… но аз просто не мога да не сляза в Сливен, тате. Как да съм тук, на един хвърлей място, и да не видя и прегърна Боян и Руска, които толкоз години не са излизали нито за ден от мисълта ми? Мога ли и да не целуна десницата на даскал Добри, учителя ми? Ами че нали аз нему дължа, речи го, толкова колкото и на тебе, за да стана туй, което съм.

Бяно не намери дума да възрази: има закони на човещината, които затъмняват обикновените закони на разума.

— Ще те видя ли пак, Иване? — попита само.

— Иска ли питане, тате? Ти не лягай тази нощ — което и време да е, аз ще ти се обадя, когато се прибирам нагоре.

Старият човек едва-едва се усмихна — стори му се някак нелепа мисълта, че след ден на вълнения като днешния той изобщо би могъл да заспи.