Цончо Родев
Бурята (109)

9.

Откакто преди пет години прие за свое верую идеите и плановете на Раковски, Панайот Хитов никога не бе бивал така уверен в правотата и скорошното им осъществяване, както през тези дни в средата на май. Като загърбиха Делиормана и някъде след Попово зърнаха пред себе си дългата синкава верига на Стара планина, войводата и тридесетте му четника не само усетиха увереността, че са преминали най-опасната част от пътя, но и душите им се изпълниха с такава ведрина, сякаш нататък вече беше свободна българска земя, в която всичко — хора, земя, камък, дърво, горско животно — ще помага и ще ги закриля. Умората престана да тежи като железни топузи в краката, по-бодро и даже дръзко се развя знамето в ръцете на байрактаря, празните стомаси вече не чувствуваха така остро оскъдицата на храна.

А щом кракът им стъпи в околностите на Осман пазар^[1], те вече напълно се почувствуваха като у дома си. Проводиха Цонко Кънев до неговия роден Котел и той се върна с богат товар хляб, сланина и сирене. Наядоха се до насита, поотпочинаха и от този ден сякаш вече не бяха чета, промъкнала се в самото сърце на вековния поробител и изложена на всякакви преследвания, а победители, които властвуваха над тази българска планина. Когато пък се прехвърлиха към Котел, разчу се, изглежда, за похода им, та започнаха да се стичат момчета-доброволци отвсякъде. Колкото и да е странно, първи дойдоха двамина от най-далече — младите Сава и Георги от Тулча. Малко по-късно към тях се присъедини още един тулчалия — Христо Дряновски. Познаваха го от по-рано: както личи от името му, той всъщност бе родом от Дряново и сетне преуспял в Тулча, но после бе зарязал всичко, за да се посвети духом и тялом на борбата за свобода. Още няколко дни по-късно, когато бяха над село Сотиря, в дружината се вляха още четирима, дошли чак от морето — тях ги бе изпратил българинът Николай Даскалов, наместник на руския консул във Варна. Гледаше всичко това Панайот войвода и нещо в него ликуваше: ето, започва се, народът е узрял за сладката си свобода!…

— Ще бъде! — казваше той възбудено, докато с помощника си, байрактаря и писаря будуваха през една нощ накъм Равна река. — Разбирате ли, братя, ще бъде! Нашият светец Раковски е имал право: издигнем ли глас, че отиваме на свобода или смърт, от четирите краища на Българско ще се стекат под знамето ни не чети и дружини, а полкове!…

— Да викнем тогава час по-скоро „свобода или смърт“, войводо! — сподели разпалеността му писарят Иван Кършовски, еленчанинът, най-младият от четиримата. — Да викнем на север и на юг с кралимарковски глас, пък сетне или ще се сподобием със свобода, или ще застелем тази земя с костите си!…

— Не, не така урбулешката, момче — уж го смъмри войводата, пък личеше, че вътре в себе си се радваше на пламенността на писаря. — Нашият върховен граждански началник ни даде само привременен закон за четите през настоящата година. Ако ще се вдигнем на „кой кого“ срещу турчина, нам трябва друг закон — закон за народното въстание.

— Да извадя ли дивита и тефтера, войводо? — все така горещо прояви готовността си писарят.

— Ей, много буйно било семето на поп Христо бе! — весело помръднаха мустаците на Панайот Хитов. — Знаех те аз, че си непримирим към робията, но чак толкоз!…^[2] Закон не се пише ей така, от първо хрумване, момче. Ще седнем тия дни, ще поискаме съвета на всекиго, ще опипаме всичко и от всички страни, че чак тогаз ще стигнем до дивита и тефтера. — Едва сега войводата си даде сметка, че през цялото време покрай притулената жарава на огъня бяха разговаряли само той и писарят Иван. И това го накара да изгледа изпитателно другите двама — Дядо Желю и Васил. — Ами вие… какво? — попита. — Не ви чух да кажете как да повдигнем целия народ и да го поведем след нашето знаме?

Байрактарят — тридесетинагодишен светлолик и русокос мъж с гъвкава снага на юноша — просто замълча, не отговори. Подвойводата Дядо Желю, същият, за когото само след няколко години един голям българин^[3] ще пише „… тоя осакатял от рани юнак, който повече от 20 години не бил прекарвал лято под керемида“, отначало също не прояви охота да изкаже мнението си, но като усети, че мълчанието започва да става напрегнато, уж отговори, а всъщност неусетно отмести разговора:

— Много народ станахме, Панайоте. — Делил с войводата радости и несгоди още от хайдутско време, само той си позволяваше да го нарича така, по име. — Надхвърлихме четирийсетмина, прииждат и нови. Толкоз народ е трудно и да опазиш, и да изхраниш.

— Прав си. И що предлагаш?

— Да се нароим, Панайоте. Да отделим част от момчетата в отделна дружина…

— … но да поддържаме постоянно сношение с нея, за да сме с по-голяма сила в битките — за пръв път тази вечер се обади Васил.

— Също и това е разумно — съгласи се войводата. — Кого да поставим начело на тази помощна дружина?

— Къде ще намериш по-подходящ човек от Дядо Желю? — продължи байрактарят. — След тебе, войводо, кой е с по-голям опит от него? Пък и няма да му е първица — вече е водил „ляво хоро“ в Стара планина.

— За Желю имам други планове — поклати отрицателно глава Панайот Хитов. И в отговор на въпросителните им погледи продължи: — Трябва с десетина момчета да отидеш накъде Хаинбоаз, Жельо. Гложди ме отвътре, че нямаме никакъв хабер от Филип Тотя. Налага се да установиш связ с него, а сетне да се завъртиш и към Елена — да се споразумеем с тамошните патриоти за въстанието.

— Тогаз ще е добре и аз да отида с него — рече Иван Кършовски. — В Елена зная на коя врата да почукам и коя да отмина.

Никой не възрази и това се прие като общо одобрение.

— А какво ще кажете за Цонко? — предложи войводата. — Той наистина няма голям опит в „лявото“, ама затова пък е тукашен човек — и местата познава, и помагачи от Котел и селата ще намери.

Споразумяха се. И още начаса вдигнаха Цонко от сън и му съобщиха решението си. А Цонко не само прие, а даже се поласка, възгордя се — не е малко да си второстепенен войвода (ще рече — наравно с един Филип Тотю например) в утрешното всенародно въстание. Споразумяха се за подробностите и за връзките помежду им, после го оставиха да си избере по своя преценка една дузина момчета. И още същата нощ новосформираната чета пое към Зеленич и Разбойна…^[4]

Като спазваше установените и проверени от памтивека правила на хайдушкия живот (отделят ли се от четата човек или хора, винаги има опасност от провал — умишлен или случаен), също и Панайот войвода не остана на същото място. И като вдигна останалите горски юнаци, още на следващото утро беше в едно отдавна познато му укрито кътче под връх Българка.

Няколко дни по-късно там ги намериха. Тодор Харбоолу, Илия Господинов — Гунчо и още три момчета от Сливен, всичките с прекрасно въоръжение.

— Знаех си аз, че сливналии няма да останат настрана от народното дело! — нареждаше развълнувано войводата, като ги прегръщаше един по един. — Може ли да се побие байрак на Куш бунар, а юначните ми съграждани да останат по дюкяните или край фустите на жените си!

— Гответе се да посрещате и други — рече в отговор Харбоолу. — Долу, в града, Гарибалди учи на талим цяла чета, а предани отечестволюбци като поп Юрдан и Панайот Минков се разкъсват на четири да им съберат оръжие и джепане.

— Е, не бива да отлагаме повече! — с неузнаваем глас реши Панайот Хитов. — Василе, събери момчетата, нека по стражниците да останат само двоица. Ти, писарю, приготви листовете и перата. Закон за въстанието ще сътворим, братя! От този момент прогласявам, че ние не сме вече горска чета, а бъл-гар-ска на-род-на вой-ска!…

Събраха се и насядаха в полукръг, на крака останаха само войводата и байрактарят, раздиплил знамето над главата си. Други двама седяха в нозете им и отделно от останалата чета — подвойводата Дядо Желю — и писарят Кършовски, разгънал един тефтер с корави кожени корици на коленете си.

Панайот войвода продиктува заглавието на закона, но после се запъна — макар десет или сто пъти да бе обмислял тези неща с Раковски и да знаеше наизуст „Привременния закон за народните горски чети за 1867-о лето“, някак си трудно му идеше да започне. И като се помъчи известно време, кимна към едного от четниците:

— Хайде бе, Иване, дай пусулка като за началото на закона. Ти комай си най-вещ в тия по-засукани работи.

Този Иван, към когото се обърна — високи строен мъж не в първа младост, с изпъчена стойка и с гъста черна брада, която, кажи го, закриваше цялото му лице, — заемаше някакво по-особено място в четата. Той не беше от Хъшовете, та никой не знаеше житието-битието му и в четата се включи в последния момент. Не беше груб и саможив, но и не падаше особено общителен по природа, поради което хем беше един от всичките, хем някак си оставаше по-настрана. В походи и съвети, в битки и на храна не спадаше към тримата началници — двамата войводи и байрактаря, — нямаше даже почетната служба на писаря Кършовски, пък не веднъж и не дваж се бе случвало при лутаниците из непознатото им Лудогорие или в по-сложните положения след това войводата да търси най-напред именно неговото мнение. Точно както стана и сега, когато се препънаха още в началните слова на Закона.

— Мен ми се чини, войводо, че първо на първо трябва да се сложи ясен ред в народната войска. — Иван говореше ясно и без запъване, но с един по-своеобразен глас — по-мек и малко напевен. — Без ред и чиноначалие войската не е никаква войска, а тълпа въоръжени хора.

— И затова какво предлагаш?

— Предлагам още първите членове на Закона да уточнят именно това: кой командува, кой му е помощник, кой води списък на войскарите и прочее. Изобщо още с началните думи да се види, че ще става реч за войска, а не за случайна сбирщина.

— Правилно! — съгласи се войводата. И веднага — сякаш нещо отнапред готово в него се отприщи — продиктува на писаря първите членове. Започна така: „Българската народна войска, която ще да вземне участие в българското народно въстание за освобождение на България, ще да се управлява от един главен воевода и други четири второстепенни воеводи, с по един знамяносец.“ И нататък всичко потече някак от само себе си: изборът „по вишегласие“ на главния и второстепенните войводи, назначението и правата на третостепенните, „колкото и да са те“, мястото на знаменосците във всяка дружина, съставянето на списъците (тук по настояване на дядо Желю вмъкнаха и такова изискване: че при съставянето на списъка всеки войвода „ще да съблича всекиго без разлика и ще да прегледва добре да не би някой да е обрязан, т.е. някой турчин да не би се вмъкнал помежду народната войска да прегледва работите и ги издаде“), съсредоточаването на частите още с обявяването на въстанието, грижите по изхранването и набавянето на оръжие и боеприпаси. Записаха се правила за набиране на нови войници, за поведението при завладяване на градове и села („всеки един да гледа да изпълнява длъжността, която прилича на един войник, и никой… да не вземне нещо плячка, нито една игла, даже и през злато и сребро или и пари да гази“), за смяната на войводите в случай („което не дай боже!“) погине някой. А момците, които бяха вече кръстосвали планините като горски юнаци и знаеха причините за най-честите крамоли в дружините, настояха да се отбележат наказания за пиянство, за лъжа, за „курварство, а още повече за нападане на честта на женския пол от каквато и да е народност“, за кражби, клюкарство, неподчинение и така нататък. Най-сетне войводата продиктува обреда на смъртната клетва и самите слова на клетвата. Като направиха и това, накараха Иван Кършовски да прочете всичко написано. Изчете го той бавно и натъртено-ясно, чак до последното изречение, което бе прибавил от себе си: „Съчинен в Стара планина на мястото, що се нарича Българка, на запад в усойната, два часа разстояние на север от Сливен, 1867 г., май 28-ий.“ Никой не направи възражение, нито пожелание за поправка. Тогава писарят и Панайот Хитов подписаха листа и то стана вече закон.^[5]

— Войводите са избрани още от Влашко — произнесе тогава Панайот Хитов. — Но ние сме длъжни първи да се подчиним на закона, който сами създадохме, като положим свята клетва според него. — И изкомандува гръмогласно: — Стани!

Скокнаха като един и без други заповеди се подредиха. Войводата ги извърна на изток и по липса на стол или маса, залепи на един дънер три запалени свещи и до тях положи собственото си дървено кръстче със сребърна обковка. Той и Дядо Желю кръстосаха дългите си ножове във въздуха, байрактарят развя знамето, а по липса на свещеник, който да прочете клетвата, повериха тази длъжност на Иван Кършовски. Разтреперан от вълнение, младият еленчанин зачете:

— „Заклевам се днес пред бога на честния кръст и на светото благовествувание…“

Нестроен хор от корави мъжки гласове повтори след него:

— „Заклевам се днес пред бога на честния кръст и на светото благовествувание…“

И клетвата продължи нататък:

— „… как ще удържа и изпълня всичките святи обвязаности, които ми се съобщиха и четоха в закона, и всичко, щото се касае за достигването на общата народна цел. Нека ми бъдат свидетели на смъртната клетва както светлото слънце и небето, тъй също и лъвът в народния знамен. А пък в пристъпване на клетвата нека храбрите юнаци с острите ножове ми бъдат праведни казнители. Амин.“

И в отговор прозвуча едно такова „амин“, което отекна в челото на Българка и се плисна надолу и заля равнината. После всички се прекръстиха и преминаха един по един да целунат кръста върху дънера… за да попаднат веднага след това в прегръдката на войводата и подвойводата си, които ги поздравяваха за положената свята клетва и ги целуваха братски. И Стара планина се смая: тя май не беше виждала друг път да се леят толкова сълзи от юнашки очи…

Веднага след клетвата^[6] подвойводата Дядо Желю отдели тринадесет момчета и пое на запад. С тях тръгна и писарят на четата Иван Кършовски. Те отиваха да издирят дружината на Филип Тотю, да я закълнат според закона, а сетне да вдигнат Еленския край на въстание.