Цончо Родев
Бурята (106)

6.

Над Сливен витаеше нещо смутно и тревожно — никой не можеше да го определи с ясни думи, но всички го усещаха. Според едни то приличало на лятната мараня, която трепти и проблясква над земята, други го сравняваха с тежките есенни мъгли, които се спущат от Карандила и прихлупват като покров града и околността. В тези сравнения може и да имаше нещо вярно, но онова, невидимото и неотразимото, което властвуваше над Сливен, беше по-смущаващо от маранята и по-тягостно от мъглите. То тежеше върху хората по-скоро като предчувствие за нещо съдбовно, нежели като природно явление.

Ако не беше такова време, венчавката на Йосиф Евтимов и Таша Нойкова хаджи Йовкова щеше навярно задълго да не слиза от устата на сливенци. Не само заради великолепието си (обредът се бе извършил от петима свещенослужители, начело с одринския епископ Григорий, проводен лично от владиката — уважение, което отдавна не се помнеше по тези места), но и заради необикновеното свързване на два толкова противоположни рода. Не е често събитие един верноподанен на султана и на Фенер чорбаджия-лихвар да се жени за сиромахкиня от бунтарско коляно, нали? А сливналии почетоха бракосъчетанието им (носеше се от уста на уста, че чорбаджи Евтим бил възложил на едного да си пише кой е бил на венчавката и кой — не), но сетне бързо-бързо го забравиха: сетивата им долавяха грохота на нещо още неопределимо с думи, което обаче сигурно приближаваше, та хич не им беше до пищни сватби и одрински епископи.

Единственият извън младоженците, който сега и задълго беше под влиянието на това венчило, като че ли беше Евтим Димитров, свекърът. Той твърде много време не бе крил от хората недоволството си от чудашкия избор на своя син, пак наскоро след като снахата влезе в къщата им, започна да не крие от себе си, че Йосиф бе проявил и тънък вкус, и изумителна прозорливост. Не само заради пищната хубост, с която природата бе обдарила снахата — едновременно като тополка стройна, но и по женски закръглена където трябва, с кестеняво-червеникава естествено къдрава коса, големи бадемови очи, две тънки и подвижни като пиявици вежди над тях и със също две чаровни бенчици от лявата страна на устата, пък от цялото й бяло-румено лице се излъчваше нещо топло и сияйно, нещо сякаш омайващо и запленяващо, за което Евтим не можеше да намери вярната дума. И все пак, каза се, не заради външността на Таша чорбаджи Евтим се отрече и от думите, и от схващанията си, наследени от много поколения сребролюбиви предци, които оценяваха хората преди всичко по има̀нето и соя им. Защото в този дом — зловещо-безжизнен и смразяващ като гледката на празен ковчег — дъщерята на шивачката Иринка внесе не само ведростта и чара на своята усмивка и благопристойното си държане към мъж и свекър, но и някакъв прилив на живинка, на пролет, на празничност, на човешка топлота, каквито той отдавна, много отдавна не помнеше. Понякога Евтим се опитваше да изрови от паметта си кога за последен път бе зървал подобна свежест и бликаща жизненост между четирите оградни стени на бащиния си дом, но винаги бе побързвал да прогони напиращите спомени — иначе неизбежно трябваше да изрече пред себе си името на позабравената си братовчедка Божура, пък малко други неща го дразнеха колкото спомена за нея.

Съдено било обаче в този априлски ден на 1867 година чорбаджи Евтим да разбере, че както розите имат бодли, така и снахата Таша не е направена само от заслепяваща женска хубост и кротко послушание.

… Привечер Евтим се прибираше разгърден към къщи — сгрели го бяха не само подранилите априлски горещини, но и мълвите, които доброжелателни уста на няколко пъти днес бяха нашепвали в ушите му. Отвори портата, прекрачи и краката му от само себе си спряха там — изгледът на тази къща и този двор, които уж познаваше над шестдесет години, го прехласна. Защото всичко извън калдъръмената пътека с каменните фигури снахата бе превърнала в просторна градина, която грабваше очите и спираше дъха — две широки лехи бяха нагъсто засети със зюмбюли, едната със сини и другата с розови, а помежду им, проточена от дувара чак до подножието на къщата, ги делеше трета по-тясна, цялата в червени лалета. Лалета имаше също в саксии току до оградката на чардака — тях пък Таша бе поставила да се редуват по две жълти и едно червено… Кой да помисли някога, че няколко цветенца могат до такава степен да преобразят един дом?

Понарадва очите и сърцето си чорбаджията, пък като усети, че част от кахърите останаха някъде там, отвъд портата, с по-ведра душа закрачи към къщи. И както всеки ден — чудно как ли издебваше връщането му? — снахата усети стъпките му, излезе да го посрещне, а когато той й подаде ръка, тя се приведе и я целуна чинно. „Хайде, хайде!…“ — уж я смъмри свекърът, пък вътре в себе си изпитваше задоволство; откакто се помнеше на света, засвидетелствуванията на почит и сърдечност май не бяха намирали подслон под този покрив…

Таша му помогна да се съблече, наметна на охранените му плещи по-леката шубурка, с която прекарваше вкъщи, после му поля на мивника. Не беше нейно задължение — същото това можеше да върши коя да е слугиня, — ала личеше, че тя го прави от добро сърце, а не за някаква изгода и това уж малко нещо веднага променяше стореното, превръщащо го в жест на уважение и дъщерна обич.

— Гладен съм като вълк… — примляска шеговито Евтим.

— Сложено е, тате — успокои го тя. — Само да повикам Йосиф и сядаме.

— Я го повикай, я го повикай! Раничко е, да, ама такива миризми стигат до носа ми, че се усетих, сякаш от една неделя не съм ял…

Той се чу и сам не повярва на себе си — не помнеше кога да е през живота си така изтънко да е възхвалявал труда на някого.

Не мина много и бащата и синът сядаха от двете страни на софрата. Не се искаше кой знае каква наблюдателност, за да се види, че софралъкът^[1] и покривката на трапезата просто трептяха от чистота, блестяха също паниците, лъжиците и бонелите, излъскани с пясък до бяло. Преди да насипе гозбите, снахата попита:

— Ще пийнете ли по глътка ракия?

И за втори път в този час Евтим с изумление се чу да казва:

— А, не, няма нужда…

Йосиф го изгледа ококорено. И този му поглед вбеси бащата — че открай време обичаше да си посръбва, туй беше известно, ала чак пък да се пулят насреща му, ако откаже чашка ракия!…

А истината беше, че комай за пръв път се случваше да откаже ракия или вино. И защо го беше направил, трудно му идеше да определи; по-късно, когато размишляваше върху това, щеше да си каже, че изрядността на снахата го бе посрамила — само като си представеше да клопне пиян върху тази ослепително чиста трапеза и му се отщяваше. Но това Евтим Димитров си го помисли по-късно; сега той просто се разядоса на сина си. И го погледна преднамерено придирчиво — искаше му се да му намери някакъв кусур, че да се почувствува отмъстен. Не беше лесно обаче да намериш кусур на Йосиф — по това време около трийсет и пет годишен, а на изглед над четиридесет, той още повече приличаше на именития си някога дядо: висок и с права снага, с добре разресани коси и мустаци, в които светлееха няколко подранили сребърни косъмчета, и с бяло-розово лице, от което просто бликаха мъжко самочувствие и гордост. Като не намираше друго, Евтим щеше да си каже в себе си някоя злъчна дума по повод на ранното побеляване — нещо от рода на: „Не се види, че е одъртял, може да го вземат за баща на жена му“ — ала в един миг забрави и озлоблението си, и дребнавата си придирчивост. Защото зърна нещо, което смути и поуплаши бащата в него: отвъд хубостта и показното самочувствие лицето на Йосиф безпогрешно издаваше още умора не като за годините му, душевно вкоравяване, хитрост, която може би преминаваше в най-обикновено лукавство, и студенина, граничеща с жестокост. Откъде е могъл Йосиф да придобие тези черти? Бащата прерови в паметта си, но нито в рода на баща си, нито в рода на майка си намери човек, който да ги е имал. Как ги е придобил тогава Йосиф? Какво е вършил досега, което да се е отпечатало по такъв начин върху образа му?

Истината всъщност беше много проста, но Евтим не можа или не пожела да си я признае: битието на безсърдечния лихварин малко по малко бе наложило своята сянка както върху душата на Йосиф, така и върху лицето му…

— Ракия не ща — каза гласно, — ама с удоволствие ще му ударя една градешка кираца с яденето.

— И аз няма да откажа един стакан от градешката — присъедини се към него синът и Таша, още не седнала, побърза да изпълни желанието им. Също и прислугването на трапезата не влизаше в нейния дълг (в този дом слугите и слугините никога не бяха липсвали), но тя го праваше по своя воля, а то пък по тайни пътища гъделичкаше суетата на мъжа и свекъра й.

— А ти, булка? — попита Евтим, като видя, че тя не слага чаша за себе си. Снахата замълча смутено, но затова пък Йосиф се похвали:

— Не я карай, тате. Днес и за още бая̀ време на Таша не й се полага да се целува с чашата…

Ръката на бащата, която тъкмо поднасяше първия залък хляб към устата, увисна във въздуха:

— Ама да не би…?

— Точно така, тате, точно така. Ако е рекъл господ, есенес може да те направим дядо!

— Вярно ли е бе, деца! — искрено се зарадва Евтим. — Дявол да го вземе, това се казва новина. И тя трябва да се полее, ей! — Той остави хапката и вдигна стакана. — За здраве на булката и за онова, дето го чакаме!

Двамата със сина опразниха чашите си, а Таша побърза да ги напълни отново. И вечерята започна.

До някое време ядоха мълчаливо, после — очевидно все още под влияние на хубавата вест — Евтим произнесе със загриженост и упование:

— Нека даде бог внучето да си дойде с късмета. Че каквото се приказва из града… — Той въздъхна угнетено и посегна пак към чашата. — Иде нещо, деца. — Бащата гаврътна виното и с горното на ръката си обърса мустаците. — Иде нещо, дето никой не може да го предвиди що ще бъде: болест като чума ли, вихрушка, каквато даже и ние, сливналии, не сме виждали, или пък потоп, както го пише в Библията. И Сливен не можеш да го познаеш — все шушукане, все кахърни погледи, все уплахи.

— Ба! — мрачно подхвърли Йосиф. — Не е все кахъри, все уплаха, тате. Има в града една пасмина, дето с разперени обятия очаква туй „нещо“, че даже ума си разпъва на кръст какъв колай да измисли, за да го подпомогне, когато дойде.

— Чирачетата и беднотията…

— Те — по същия начин потвърди синът. И добави с нещо като погнуса: — И кой знае дали не чакат отново да видят как горят тефтери…

— Ще ме извинявате — намеси се в разговора Таша, — ала не ви разбирам думите. Уж за чума и потоп говорите, пък някои ги чакали не със страх, а с надежда. Туй просто не го проумявам — где се е чуло и видяло разумен човек да е нетърпелив за злото?

Те я погледаха изпитателно — младата жена говореше сериозно, не се шегуваше. И все пак Йосиф каза, без да повиши глас, но сопнато:

— Като те слуша човек, ще рече, че не сещаш какъв вятър вее навънка и люлее всичко — къщи, балкани и хора…

— Наистина нито усещам, нито разбирам разговора ви — отговори тя без дързост, но и без уплаха. И прибави, сякаш между другото: — Може да не сте забелязали, ала откакто се венчахме, аз не съм излизала извън портата на този дом. Пък не може да се каже, че кой знае колко люде ни посещават.

Евтим Димитров й хвърли един пронизващ поглед. Виж я ти, снахата — тя съвсем не била такава безобидна мушица, както двамата с Йосиф си я бяха представяли досега. Защото отвъд привидно простичките й думи старият и опитен чорбаджия усети поне три нападки: че в новия й дом я държат едва ли не под ключ, не я извеждат дори до църква или до дюкяните; че не само не я извеждат, но и не си сторват труда да отбележат в себе си как затворено, бетер от халайкиня, живее тя под покрива им; и най-сетне, че семейството на чорбаджи Евтим — а то комай беше същото още от времето на баща му, Димитраки чорбаджи — дотолкова се ползуваше от обичта и привързаността на другите християни в този град, та понявга с цели седмици никой не прекрачваше прага им. Помисли всичко това свекърът, но предпочете да се престори на глух, само дето отново се пресегна към чашата.

— Задават се размирни дни, дъще. Размирни и тревожни. — Евтим сам се изненада от начина, по който говореше. През целия си живот той бе гледал на жената като през очите на турчин: за него тя бе средство за освобождаване от натрупаната мъжка сила, оръдие за раждане на деца, а при бедните — още работно добиче и домашна прислужница. Сега обаче нещо го беше поразило, та на снахата отговаряше като на най-разсъдлив мъж. — Не ме питай какво точно се задава — продължи по същия начин, — няма да мога да ти отговоря. Смутно и метежно е то, но какво точно ще бъде — туй все още знаят само Господ Саваот на небето и… е, навярно и няколко подстрекателски глави тук, на Земята.

— Единственото, в което мога още отсега да се закълна — допълни Йосиф, — е, че злината, която ще се разрази, няма да се причини от амуджите, а от нашите нехранимайковци и непрокопсаници, таквиз като Хитовия Панайот или оня самозванец Георги Раковски.

Досега Таша ги бе слушала с приведена надолу глава и с ръце на скута. След тези думи обаче тя издигна лице и продължително спря дълбоките си бадемови зеници върху двамата.

— Учудвате ме — каза, — или пък аз съм останала дълбоко безпросветна. Тъй или иначе неспособна съм да разумея защо се тревожите, щом размирицата, дето приближава, ще бъде причинена от наши, българи. Следва да треперят агаларите, тъй мисля аз, а не ние, българите и християните.

— Ох, божичко! — с пресилено възмущение възкликна Йосиф. — Ако децата ми приличат на майка си, няма да се отличават с особен разум! — После се обърна към Таша: — Не си ли чувала случайно, госпожо, че нашите бунтари, които са си наумили да премерят сили с войската на султана — тукашните разни голтаци и хаймани и хъшлаците отвъд Дунава, — с еднаква ненавист гледат както на турците, тъй и на онези от своите едноверци, които с ум и трудолюбие са се издигнали над паплачта? И не знаеш ли, че те зоват чорбаджиите „нерязани турци“ и се канят да ги бесят наред с чалмалиите?

Младата жена посрещна със смайващо спокойствие както виковете му, така и обидните му думи. И отговори без никаква разпаленост:

— Зная едного чорбаджия в Сливен, че дори и несменяем член на меджлиса — Бяно Абаджи. Нивга не съм разменяла дума с него, даже гласа му не съм чувала, ала мога да се закълна, че като чува тътнежите на туй, дето се е задало, той хич, ама съвсем хич не се безпокои…

Тримата се умълчаха. Беше едно от онези мълчания, които трептят от напрежение. После Евтим каза тежко, като се насилваше да не повиши тон:

— Не те упреквам, дъще, наша е вината, че не сме те предупредили досега. Но добре е да го знаеш занапред: името на Бяно Силдаров Абаджи не се споменава в тази къща.

Речено беше така, че разговорът всъщност можеше да спре дотука. Йосиф обаче не се примири — той се бе подразнил не от името на Бяно Силдаров, а от непроизнесеното сравнение, — та каза от себе си:

— Случват се понявга хора, които са чорбаджии и общинари по име, а кръпките по задника им се лепят една върху друга. Ритам ти аз такова въшливо високо положение. А ти трябва да се научиш едно нещо, драга. Влязла си във фамилия, в която честта и достойнството не са дошли даром, а издържат да се мерят с какъвто и да е аршин. Такъв е бил дядото на мъжа ти, такъв е свекърът ти, такъв е мъжът ти, такъв ще е и онзи юначага, който е сега в утробата ти. — Думите „достойнство и чест“ му харесаха, просто му се усладиха на езика, та той се поддаде на изкушението да ги повтори: — Живели сме, живеем и ще живеем в достойнство и чест и затова нине и во века ще бъдем винаги над разните дрипльовци и над бабаитите, дето са „на гол тумбак — чифте пищови“…

Таша го изслуша покорно и с уважение. После, без да променя изражението си, тя попита невинно:

— Благодаря богу, че съм влязла във фамилия, в която всички са живели, живеят и ще живеят в чест и достойнство. Но, мисля си, да не би покрай благочестието си да сте вършили или да вършите неща, поради които да ви е страх, когато българи ще подпалят чергата под краката на чалмалиите?

Една безкрайна дълга минута бащата и синът останаха неподвижни, сякаш заслушани в нещо. И пръв от двамата се съвзе чорбаджи Евтим. Той не каза нито една от отровните думи, които се въртяха на езика му, само хвърли с яден жест лъжицата и стана. След малко го последва и Йосиф, като през цялото време си говореше нещо през зъби. Младата жена почака, за да види дали някой от двамата ще се отметне от гнева си и ще се върне, пък сетне раздигна трапезата и изтърси софралъка през чардака.

В този ден никой от тримата не можа да се похвали, че на обед е ял до насита…