Цончо Родев
Бурята (105)

5.

Случи се така, че Бяно закъсня. За този товар губери в събота щяха да дойдат от далече, чак от Ескиджумайско, щеше да бъде непристойно да ги върне или да ги принуди да чакат тук, в Балкана. И Бяно остана — беше вече нощ, когато извади последните губери от коритото и ги просна на сергията. А докато сетне слезе в града…

Всъщност закъснението му не го тревожеше особено. Имаше достатъчно здрав разум, за да прецени, че за събранието ако не беше излишен, не беше и от незаменимите — сигурно щеше да се говори отново за бунт, за оръжия, за утрешни сражения, а в такива случаи младите твърде малко се нуждаят от един шестдесет и седем годишен съветник. Че искаха да се съберат в херодаята на дома му, беше лесно обяснимо — къщата на Силдаровци отдавна се знаеше за почти пустееща, никой от турските шпиони не би й посветил особено внимание и време. А там сигур щеше да бъде Боян — той щеше и да отвори навреме, и да позачисти прахоляка, та да не се посрамят от гостите. Е, то подобни гости наистина твърде малко забелязват чистотата, отоплението и другите такива подробности, ама все пак българска къща е — не може да се посреща в нея как да е.

Докато да слезе от Барите, докато да стигне до дома през смълчаните улици на Сливен, нощта отдавна бе прихлупила града и само нащърбеният сърп на месеца хвърляше бледа светлинка над пустеещите му стъгди и потъналите в сън махали. Като приближи към дома, Бяно все пак не забрави да прояви предпазливост — ослуша се продължително, слезе чак до другия край на сокака и се огледа за заптийската стража, сетне се върна по стъпките си и бутна портата. Вратата беше отворена, но едва направи крачка зад нея и откъм сянката на дувара го спря приглушен непознат глас:

— Стой!

Напуши го смях, но спря, подчини се. Същият глас му нареди:

— Кажи лозинката!

— Не я знам — простичко призна старият човек, пък усмивката продължаваше да се гуши под мустаците му.

— Тогава трябва да си отидеш, дядо — с уважение, но твърдо продължи гласът от тъмнината. — Тази вечер тук не може да влиза кой да е.

Бяно, разбира се, можеше да му каже, че в тази къща той съвсем не е „кой да е“, но случката го забавляваше и го подтикваше към шегаджийство.

— А що ще стане, синко, ако не си отида? Ей тъй на̀ — ако не те послушам и остана? Да ме гръмнеш не можеш — ще вдигнеш махалата. Или може би ще повикаш сеймените от конака, те да ме пропъдят?

Другият очевидно се затрудни.

— Ако упорствуваш — каза неуверено, — ще ме принудиш да си послужа със сила, дядо… колкото и да ме е срам от това…

— А, няма защо да те е срам — продължи по същия начин Бяно. — Щом си вардянин, трябва да си гледаш работата. Хайде!

— Какво „хайде“?

— Ами да ме изхвърлиш със сила. Иначе не само ще остана, ами и ще отида в къщата. И то — право в херодаята…

Онзи се отдели от сянката и приближи. В оскъдната светлина на призрачната вечер се забеляза само, че е млад и строен човек, донякъде се различиха и чертите му, но те не бяха познати на Бяно. Повече със смут, отколкото с колебание, момъкът показа, че се готви да го изтласка. За да го предизвика, Бяно понечи да мине покрай него по посока на къщата. Непознатият протегна ръце. И след секунда двамата се вчепкаха един в друг, плътно притиснали снага о снага.

За да не използува неочакваността, Бяно задържа хватката си малко така, за да разбере непознатият, че ще трябва да се бори не на шега. А той пък от своя страна скоро усети, че момъкът съвсем не беше от слабите — жилав и як беше този вардянин, гъвкав като тръстика и по мишците си имаше мускули, не валма памук. Това подтикна и Бяно, навярно за пръв път от десетилетия, да вложи в хватката си цялата своя сила; сила беше това уж на старец, но този старец някога бе прочут с мощта си на охранен бик, на това отгоре в последните петнадесет години не беше се излежавал по постелите, а бе живял в планината и се бе занимавал с труд.

Погледнати отстрана, те навярно изглеждаха като двама души, които само се прегръщат и бутат. Всъщност обаче в тази прегръдка беше вложено огромно усилие, от което пращяха стави и кокали. И постепенно в нея взе връх Бяно. Младото тяло между ръцете му лека-полека поддаваше, сякаш се смаляваше, а захватът на непознатия постепенно отслабваше. Тогава Бяно вложи всичко в един последен напън, краката на противника му се отлепиха от земята, а от устата му се откъсна неопределен звук, подобен на хлъцване — момъкът бе изпуснал въздуха из дробовете си. Бяно го подържа така, за да го омаломощи още повече, сетне го залюля и с внезапен жест го положи на плочника. Възелът на хватката им се разплете, двамата се раздалечиха, но, задъхани, няколко минути останаха така — мълчаливи и всеки на мястото си. Най-сетне младият човек на земята се размърда и произнесе глухо:

— След този резил ми остава само едно — сам да си мета въжето на врата.

— Кой си ти? — попита Бяно.

— Тодор ми е името, Тодор Харбоолу.

— Да не си от…?

— От тях съм, дядо. Син съм на тюфекчията Деню Харбоолу, сам аз си вадя хляба от тюфекчилък в дюкяна на тате. — И добави горчиво: — Ако баща ми научи за този ми позор, ще ме заплюе право в очите.

— Не си прав да се хулиш сам, Тодоре — великодушно го защити старият човек. — Всъщност ти като нищо можеш да ме надвиеш…

— А, ще те надвия! — тъжно се присмя на себе си другият. — Ако поискаше, ти щеше да ме счупиш на две като съчка…

— Вярно е. Ама то не беше от по-голямата ми сила или от някакви чалъми. Ти просто се подлъга от каяфета ми — где ще очакваш, че един побелял дъртак ще е опазил нещичко от силата си? — Бяно усети, че е напипал нишката, по която ще съумее да изтрие срама на момъка, та продължи: — Сигурно си чувал от приказките и песните за „Дете — Големеше“. Е, онова там, дето било един лакът голямо, пък надвивало всички най-прочути пехливани. Защо, мислиш, е успявало, Тодоре? Било е ячко, вярно, ама само това ли е? Не, не, разковничето е другаде. Всички са гледали на него като на невръстно дете и докато да разберат чутовната му сила, то вече ги е тръшвало на земята. Същото стана и сега, само дето пред тебе не беше лакът-дете, а беловлас старец. Нямаш причини да се срамуваш, вярвай ми!

— Благодаря, дядо, от сърце ти благодаря за утешителните думи — каза момъкът, докато се надигаше. — А ти ще имаш ли добрината да ми кажеш кой си?

— Ами че аз съм стопанинът на този дом, синко.

— О! Бяно Абаджи!…

Бяно се разсмя полугласно, но искрено, от сърце.

— Вас всеки в Сливен ви познава, господин Силдаров. — Тодор Харбоолу неусетно премина на „вие“ и на „господин Силдаров“. — И всеки ви уважава за отечестволюбието ви. Пък за силата ви се говорят чудеса! Вярно ли е например, че едно време, по „Първото Московско“, сте удържали на плещите си цяла военна каруца, натоварена с гюллета и куршуми?

— Остави, остави тези стари работи! — смъмри го смутен Бяно; похвалите го бяха едновременно разчувствували и объркали. И рече със смях: — Е, сега, като се опознахме, ще ме пуснеш ли да мина?

Момъкът не каза нищо. Само свали калпак и се поклони.

* * *

Когато влезе в херодаята на собствения си дом, събранието там беше вече започнало. Бяно спря на най-долното стъпало и се огледа. Помещението се осветляваше от няколко лоени лампи и свещи, та прозорчетата към двора предвидливо бяха затъмнени. Имаше до двадесет-двадесет и пет души, насядали с кръстосани крака по рогозките и чергите. Пред тях единствен прав стоеше великанът Анастас хаджи Добрев и им говореше. Но като го забеляза, той си прекъсна за малко приказката и го поздрави с лек поклон. Бяно му отговори, но не се зарадва на този израз на уважение — така събра в себе си погледите на всички, а той винаги се стесняваше, когато се озоваваше в центъра на хорското внимание.

Поне половината от мъжете в херодаята той не позна — предимно най-младите, може би калфи и чираци по дюкяните. Между останалите обаче видя върлинестия и пепеляв в лице Стефан Гидиков, кльощавия даскал Инзов Злъчката, двама от синовете на Никола Кебеджията, собствения си син Боян и до него привързания до смърт към Боян момък по прякор Гунчо, също още неколцина познати по лице, но с позабравени имена. В съвсем отделна групичка бяха насядали „старите“, които бяха удостоени да са поканени — Кебеджията, Русчо Миркович, поп Юрдан, а също Панайот Минков и даскал Добри Чинтулов, на които по възраст май не им беше мястото тук. Бяно на пръсти отиде до тази последна групичка и седна между поп Юрдан и Чинтулов.

— Какви вести е донесъл Анастас от Влашко? — попита тихо Бяно.

Учителят понагласи очилата си и приведе към него пълното си тяло.

— Шарени, господин Силдаров. Хубави и не съвсем хубави. Голям е подемът там, българщината кипи и искри, готвят се велики работи, ала в същото време по върховете цари разединение. Не са сплотени нашите ръководители там…

Един далечен, много далечен спомен се мярна в съзнанието на стария човек — приказката за братята и снопа пръчки, която на млади години бе чул от един също така уважаван и също така пребогат на натрупани знания учител.

— Вечното проклятие на народа ни — прошепна в отговор. — Разединението ни преследва още от цар Кубратово време. — Той не забеляза учудения и възхитен поглед през очилата с телените рамки. — А Раковски? Каза ли Анастас нещо за Раковски?

— Отива си — мрачно отвърна запитаният. — Гърдите му били разядени от проклетата болест. Ще осиротее земята българска…

И след това подсказа, че има желание да слуша словото на хаджи Добрев. Бяно Абаджи също се заслуша. Учителят-великан точно разказваше за образуването на Българския таен централен комитет, за по-видните негови членове, за неизмеримия заряд на родолюбие, който е съпровождал всяко негово заседание, всяка негова дейност. Накрая обаче неизбежно стигна и до мемоара до султана, подаден преди месец и половина, през февруари. И сигурно усети вътрешното несъгласие на слушателите си, понеже изведнъж се измени, стана някак си излишно многословен в обясненията си.

Бяно побутна съседа си от другата страна:

— Няма ли да станеш и да кажеш на даскал Анастас колко се израдвахме ние на този техен мемоар?

— Няма! — поклати русо-бялата си грива поп Юрдан.

— Учудвам се — стрелна го с очи старият човек. — Не можех да си представя, че българин като поп Юрдан ще мълчи при една подобна нелепост. И не само нелепост, а направо предателство към българщината.

— Този поп Юрдан, който седи тука, не е онзи, когото ти помниш, бате Бяно — мрачно и някак безжизнено отговори свещеникът. После се почука по гърдите: — Ей тука поп Юрдан не е като предишния…

— Откога, Юрдане? — тихо, съвсем тихо попита Бяно.

— От шейсет и трета. Откогато разбрах, че — как го рече одеве? — предателството към българщината си имало дълбоки корени и в собствения ми род. Имам ли право аз, еднокръвният със сливенския Юда, да съдя предателството на другите?

— „Всяка коза — на свой крак“, Юрдане. Какво си виновен ти, че някакъв случаен твой роднина…

— Да, много случаен — на брат ми син!

— … че някакъв случаен твой роднина е станал издайник?

Една неопределена въздишка беше единственият отговор.

Но като отказа да се обади поп Юрдан, парливият въпрос не остана незададен. Между седналите по-напред в херодаята се надигна Димитър Инзов и като оцветяваше многократно словото си с „Майката…“, изрази недоумението на всички сливенци към основното: как е възможно човек в едно и също време и да е родолюбец, и да желае поганецът-султан да седи на трона на Борис, Симеон и Асеневците.

Анастас хаджи Добрев очевидно беше готов за подобна нападка:

— Ако е в спор с комшията си за една изчезнала кокошка, човек може да е вироглав и неотстъпчив — каза той. — Но когато си е поставил за цел да възкреси из пепелищата отечеството си, той е длъжен да бъде гъвкав, да умее да отстъпи в едно, за да получи другаде две, да има за оръжие меча, но и хитрината.

— И в такъв случай, господин хаджи Добрев — прекъсна го на това място Панайот Минков, — вие може би ще се съгласите да ни изясните каква е тази хитрост, която се крие в мемоара?

Въпросът затрудни учителя:

— Разбира се — каза той просто. — Не виждате ли братя, че от едната страна са господа агаларите, затънали в невежество, тъпота, безделие и назадничество, от другата — вие, и то в подем, какъвто историята ни от много векове не помни: подем в училището, подем в занаятите, подем в търговията, подем във всичко? И трудно ли е да си дадете сметка какво ще последва, ако речем да имаме самостоятелност и развързани ръце, па макар и в границите на Турската империя?

— И с яллията султан начело — язвително вметна Злъчката.

Анастас хаджи Добрев се престори, че не го е чул, но безпогрешно усети, че тези няколко думи разрушиха магията и убедителността на словото му. И затова продължи още по-разпалено:

— Аз ще ви отговоря, братя. Получим ли самостоятелност, пък била тя и частично ощърбена и под скиптъра на яллията султан, вътре в десет години цялата османска империя, разбирате ли, цялата, ще бъде под сянката на уж зависимата България и султанът ще бъде само едно чучело в Цариград. Индустрията, търговията, хлябът, занаятите, изобщо парите — всичко ще бъде в български ръце. Е, кажете, братя, ние, които сме търпели пет века робство, в името на такава цел, каквато ви описах, не си ли заслужава да претърпим още десет години зависимост?

Когато в Сливен научиха за мемоара на БТЦК, всички някак много лесно лепнаха срещу него думата „предателство“. Сега обаче словото на учители ги стъписа и в същото време ги накара да погледнат на действията на Централния комитет от съвсем друга точка. Никой не изрече въпроса: „А дали пък родолюбците от БТЦК, не така разпалени и непримирими като нас, не са стъпили на най-вярната пътека?“, но той витаеше във въздуха на херодаята. Не се знае как и докъде щеше да действува тази магия, ако не се бе изправил онзи Илиян Господинов, когото знаеха като Гунчо, и не бе заявил:

— Може тази хитрина, за която говорите, господин учителю, да е динена кора под петата на султана, ала аз за себе си ще кажа, че не я възприемам. — Сетне хвърли поглед към всички събрани. — На турско доброжелателство не вярвам, приятели. И ако ще звездите от небето да ми свалите, не мога да си представя, че турчинът може да види как се изплъзва от ръцете му силата на царщината — парите, фабриките, търговията и другите неща, за които каза господин хаджи Добрев — и да се примири, че неговите роби, раята, с разум и трудолюбие са го поставили под себе си. Усети ли такова нещо, той ще хване пак ятагана и ще върне старото… както на дело го е правил петстотин години. Поради това аз съм за мъжката борба — гърди срещу гърди и ятаган срещу ятаган. И тогава да докажем достойни ли сме да имаме собствено царство или не сме. Това е.

Одобрителното шумолене, което премина като вълна̀ през събранието, показа, че Гунчо далеч не бе единственият, които се придържаше към правилото „или-или“. А откъм стълбището един нов глас съвсем недвусмислено отхвърли дипломацията в полза на войната:

— Изобщо аз ще посмея да помоля господина хаджи Добрева да ни каже ясно и разбрано: нашите вождове във Влашко стягат ли се да се изпитаме „кой кого“ с гаджалите или туй да го подхванем ние?

Бяно Абаджи погледна към стълбите. Навярно бяха сменили вардянина при дворната порта, защото говореше същият млад човек, с когото преди половин час си бяха премерили силите. Огледа го с любопитство. Тодор Харбоолу не беше от съвсем младите, трябва да беше някъде към трийсетте. Беше плещест, с къс врат; плешивостта на джинса му отрано бе захванала да се появява у него, та челото му застрашително се бе устремило към тила. Имаше квадратно костеливо лице, разделено точно наполовина от черни палабуюк мустаци, над които блестяха две остри, кръвнишки очи.

— Искам да успокоя онези, които мислят като Тодор Харбов — прие предизвикателството хаджи Добрев. — Във Влашко аз видях, господа, десетки българи, събрали се там от четирите краища на злощастното ни отечество, които по войнственост, нетърпение и готовност за битка не отстъпват на кого да е измежду нас. Не липсват между тях и наши сливналии. И докато мъдрите се намъдруват и преговарят чрез мемоари със султана, те едва чакат майчицата Стара планина да раззелени дърветата си и ще развеят байраците на бунта по върховете й.

— Е, това вече е приказка като за нас! — отсече един младок вляво. По приликата, която имаше с Гунчо, Бяно помисли, че трябва да му е брат или поне много близък роднина. И не се излъга — беше Стефан Хитрия, по-малък брат на Гунчо.

— Няма защо да се лъжем, приятели — продължи вече по-възбудено Гарибалди. — Тези наши братя, макар преминали усилен талим и в ръце с най-добро оръжие, не могат да превият врата на царската войска. Те ще разчитат да запалят искрата, пък за да лумне от нея огънят, ще разчитат нам, на българите под ботуша на Абдул Азиса.

— И няма да останат излъгани! — разнесоха се гласове от всички страни. — Ние, сливналии, пък и балканджиите от каазата, не сме привикнали да чакаме наготово и няма да се посрамим, когато зърнем знамето на бунта да плющи на „Българка“!…

— Това беше другото, което исках да ви кажа, братя — надвика ги учителят. — Призовавам всеки, който носи в гърди българско сърце, да се готви за битка. Ден и час не знам… пък и да знаех, нямаше да ви ги кажа. Но съвсем честно ви заявявам, че няма да минат и три месеца и бойната тръба ще ни призове. И че онзи, който ще върви начело на сливенската дружина, ще се казва Анастас хаджи Добрев!^[1]

— На крачка след тебе ще бъда аз, учителю! — бързо извика Гунчо, сякаш нетърпелив да си запази по-лично място срещу турските куршуми.

— И аз!… И аз!… И аз!… — екнаха гласове отвсякъде.

И докато Гарибалди приканваше младежта още в неделята след Заговезни да поднови упражненията си горе, по боазите, някой отприщи войнственото си настроение съвсем по сливенски тертип, като запя полугласно с хубав гърлен бас:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня…

Най-близките до него сякаш се поколебаха между словото на учителя и призивните звуци на песента, пък подхванаха заедно с него:

… с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

Малко по малко и другите в херодаята се запалиха от тях и присъединиха гласовете си към техните.

Анастас хаджи Добрев като че отначало се поразядоса, загдето не му позволиха да довърши важната си приказка. Но после се засмя широко, с махване на ръка прати всичко друго по дяволите и запя с останалите.

* * *

Вече опитен в съзаклятията, Гарибалди не пусна всеки да си ходи както поиска, а най-напред изпрати съгледвачи по четирите краища на махалата и после освобождаваше по трима, по четирима наведнъж, не повече. Така отпрати той всички, даже и Боян, сина на стопанина. Бяно Абаджи разтълкува това като разумни действия на обигран ръководител и то беше вярно. Но писано било веднага след това да разбере, че имало и нещо повече. И то такова, че той, старият човек, никога нямаше да го забрави.

Когато останаха сами, Бяно понечи да внесе малко ред в разхвърляната херодая, но думите на Анастас хаджи Добрев го спряха:

— Хайде, приготвяйте мюждето, господин Силдаров!

Смътна и неясна надежда трепна в сърцето на стареца. Уплашен да не се въведе само в болезнено разочарование, той каза предпазливо:

— Мюждето според хабера, учителю…

— От тази уговорка положително ще съм на кяр — засмя се подкупващо хаджи Добрев. После спря, сякаш да си поеме дъх, и изрече наведнъж: — Поклон и синовна целувка от Найден, Бяно Абаджи!…

— О, господи!… — възкликна стопанинът и не позна собственият си глас. Той така невъздържано дръпна за ръкава госта си, че двамата не седнаха, а почти се повалиха върху някакви възглавници на пода. — Говори, говори, за бога, учителю!… Здрав ли е Найден? Видя ли го? Разменихте ли барем по една дума? Сит и облечен ли е?…

Затрогнат от този изблик на бащината любов и удавен от градушката въпроси, учителят приласка стария човек, като обгърна раменете му.

— Само се успокойте, господин Силдаров. Ще отговоря на всичко. И друго ще ви кажа, за което може би вие няма да се досетите да питате. Успокойте се, успокойте се… Да, виждах се с Найден. И то не веднъж и не дваж — много пъти бяхме заедно. И в хана, където живеех, и в другия, където е сборището на хъшовете, и по улиците на Букурещ.

— Жив и здрав ли е?

— Не жив и здрав, а направо пращи от здраве. Учил е той военния занаят в Легията в Белград, пък като я разпуснали, помаял се из Сръбско, като си вадел хляба, както се случи. В шейсет и четвърта отново застанал под байрака на Панайот Хитов и с него и Коста войвода пошетали из Българско, главно из Видинския край и към Кулско, но туй вече не се услаждало нему, който се имал за войник, не за хайдутин. И като преминали наесен пак оттатък, не потърсил повече място в четите, макар да го канили такива известни войводи, като Желю, Филип Тотю, Стефан Караджата, Хаджи Димитър…

— Хаджи Димитър? И той ли е от известните войводи?

— И още как! — разпери ръце учителят. — Може и мъничко да преувеличавам, но нашият Хаджия комай скоро ще затъмни и учителя си, че и старите войводи.

— И какво казваш за Найден? — върна го към разказа му Бяно.

— Той вече не е хайдутин, а революционер. И в последните две-три години комай е само във Влашко. Кога в Букурещ, кога в Галац и Браила… Опазил се е справедлив и честен, води живот за пример, та се ползува от всеобщата почит на хъшовете.

— За втори път употребяваш тази дума, учителю. Що значи тя?

— Тъй се зоват сами за себе си онези отчаяни народолюбци във Влашко, господин Силдаров, които не са могли повече да търпят робията и са посветили себе си на свободата. Няма защо да крия — не е лек животът им. Хващат се те на каква да е работа, начесто само за залък хляб и паница боб, ямите по потурите им са една до друга като камъните на уличен калдъръм. Но нито веднъж не чух от тях оплакване. Защото те притежават нещо, което многократно изплаща мъките им — съзнанието, че са полезни, и вярата, че утре свободата на отечеството ще мине по техните застлани кости…

Бяно се прекръсти мълчаливо. Учителят не разбра какво се криеше зад този кръстен знак — благодарност, че синът е още жив, или молба и надежда сред костите, по които ще мине свободата, да не са и Найденовите.

— И Найден?…

— Да, Найден е измежду тези хъшове. И то от най-личните. Никой не може да каже, че кога да е приспал съвестта си, за да облекчи съществуванието си по нечестен път. Нищо, че не му е първица да си легне с гола водица в стомаха. И затова всички го уважават. Търсят го да се допитат до него и най-видните ни големци. Сам Раковски не се е посвенявал да поиска съвета му и се е хвалел, че са нещо рода.

— Щастлив и доволен ли е той, Анастасе?

Учителят сви рамене.

— Те са особени хора, хъшовете. Покрий ги от глава до нозе в злато — няма дори да се усмихнат. Но кажи им, че утре, не, след час ще загинат за България, те ще са щастливи и весели, както не е щастлив младоженик в деня на венчилото си. — Кратко замълчаване. — За голямо съжаление аз на два пъти причиних горчивина на Найден, господин Силдаров. Първом когато му казах, че бог е прибрал майка му, а сетне и леля му Трънка. Дълбоко, чак до дъното на душата си се наскърби Найден. Отидохме заедно в един храм, където се черкуват хъшовете, и той запали свещи за упокоение и на двете. Не знам дали е допринесъл, за да имат те мир на небето, но това положително не облекчи собственото му страдание.

Бяно се прекръсти повторно и придружи жеста си с горестна въздишка.

— Спомена, учителю, че на два пъти си го огорчил…

Кой знае защо, Анастас хаджи Добрев отмести поглед.

— Не два пъти, а двеста по два пъти, Бяно Абаджи. Когато той ме разпитваше и очакваше да му кажа поне една думица за Златина чорбаджи Евтимова, пък аз не намирах сили да го излъжа. Найден не престава да живее с мисълта за нея, Бяно Абаджи. И не се засягай, но ако веднъж ме попитваше за вас, дваж или триж — за нея.

— Горките деца! — промълви старият човек. — Такива страдания за чужди грехове…

— Найден никога не е потърсил друга жена, Бяно Абаджи. Никога! А там е такава леснотия — просто да протегнеш ръка и… Но той — не! Кълна се в майка си, че за Найден съществуват само две неща: България и Златина. А такъв човек не бива да бъде лъган… дори когато е за негово добро. Не намерих сили даже да му река, че е жива…

— Не те упреквам, Анастасе. На твое място и аз бих постъпил така. Една голяма обич не търпи лъжа, пък била тя и най-благородната. — Нова въздишка. — И той, думаш, е между онези, които ще тръгнат…?

— Трудно ми е да отговоря, щом думата е за Найден. Ако през Дунава минат чети, той навярно няма да е сред тях — отрекъл се е от четите и надали ще отиде против разбиранията си. Но ако се сбере войска, българска войска, тогаз не мога да си я представя без него.

Те замлъкнаха и тишината на нощта нахлу по стълбите и изпълни херодаята. Като че ли единият бе свършил въпросите, а другият — разказа си. После с внезапно движение Бяно грабна десницата на учителя и преди онзи да се сети да я изтегли, долепи устни до нея.

— Как можахте, господин Силдаров!…

— Не се сърди — това е моето мюжде, сине.