Цончо Родев
Бурята (104)

4.

Като чу гласове в метоха, чорбаджи Евтим се изненада: где се е чуло и видяло посред божи делник сливналия да си остави работата и да тръгне по лаф-мухабети? Той поне не познаваше християнин в този град — независимо дали тежък търговец, или фукара абаджия, — способен на такова пилеене на време, пък на̀, горе вече се бяха събрали неколцина.

Приблизително такива мисли се въртяха в главата на чорбаджията, докато, задъхвайки се и пуфтейки, бавно изкачваше тежкото си тяло към онази одая на метоха, където обичайно се събираха общинарите. Бутна вратата и влезе. Мъжете вътре го разпознаха, преди още той да приспособи очите си към полуздрача, и се надигнаха да го посрещнат на крака; само един се поколеба, но и той последва останалите. Евтим се вторачи първо към него. Беше, разбира се, Йоргаки — той отколе се разпъваше на кръст от мисълта, че божем е кмет и пръв измежду първите, пък все трябваше да се съобразява с него, Евтим Димитров. Останалите в одаята бяха хаджи Гендо и Никола Феслията.

„Ясно! — каза си чорбаджи Евтим. — Йоргаки ни събира по никое време, анджък за да не се случи някой от онези…“

Преди трийсет-четиридесет години за „онези“ той щеше да употреби думата „торлаци“. Да, но за торлаци и елини отдавна, много отдавна не се приказваше в Сливен. А Евтим още не си бе измислил прозвище за общинарите — тях по неписано правило никой в града не зовеше, както се следваше, чорбаджии, — такива като Панайот Минков, Бяно Абаджи, главния учител Чинтулов, Русчо Миркович или оня хайдутин в попско расо Юрдан, които не можеха да се определят като бунтари, ала все теглеха общинските работи в такава посока, че нарушаваха установения от старите времена ред. Каза си всичко това чорбаджи Евтим и докато отговаряше на поздравите, продължи да търкаля през мисълта си:

„И само това ли останахме, боже мой? Аз, Йоргаки, и тия двамата, дето нивга не са родили нещо със собствените си глави, а са способни само на еветчилък към изреченото от кмета? — И въздъхна в себе си: — Лесно му е било някога на тате. Тогаз, преди Бяно Силдаров, първия торлак-общинар, да намери място между тях, целият съвет му е бил в ръката. Нека да дойдеше сега, да го питам аз как се управлява този град, в който по-лесно ще намериш турчин да спазва забраната на Пророка, нежели християнин да изповядва веруюто на «елините», благородните…“

Усети, че покрай тези невесели мисли е изпуснал нещо и докато заемаше място на миндерлъка, каза:

— Ще ме прощаваш, Йоргаки чорбаджи, не те чух добре…

— За Йосиф попитах. Няма го в града ли, що ли?

Въпросът тайничко поласка бащата: Йосиф още не беше избран за общинар, но ето — когато е за важни работи, търсят го.

— Не рачи да дойде — отговори. — Нали се е заплеснал по една фуста и се стяга да вдига сватба — такъв човек не го търси за работа.

В гласа му прозвуча почти неприкрито неудоволствие, което четиримата в метоха разбраха добре. Противно на обичая, който открай време господствуваше сред хората и семействата от тяхната черга, Йосиф нямаше намерение да се жени за мома от сой — в случая това означаваше семейство, което да е богато и да произлиза от предишното „елинско“ съсловие, а се бе заплеснал по една… дето просто да му се не начудиш на акъла. Защото Таша хаджи Йовкова имаше една гола хубост (нея никой в Сливен не си изкривяваше душата да отрече), но иначе не притежаваше нищо. Е, не можеше да се нарече сиромахкиня, но още баща й беше средна ръка онбашия във фабриката — това означаваше нещо като майстор на малка група, — пък след като почина преди десетина години, семейството му, вдовица с две дъщери, доста трудно свързваше двата края — главното му препитание идваше от златните ръце на Иринка, майката, която се бе прочула като опитна шивачка. А за произхода — да не говорим: приказваше се, че баща й Нойко хаджи Йовков бил по майчина линия от коляното на оня хаджи Нойко Завераджията, който преди петдесетина години отървал въжето, защото се престорил пред турците на луд, а синът му хаджи Людскан бил от най-ревностните следовници на бунтаря Иван Селимински… Подхождаше ли такава мома да намери място под покрива на човек като Евтим чорбаджи? Пък когато приятели на Евтим — Йоргаки например — уж случайно бяха се опитали да разкандърдисат Йосиф и да му отворят очите за истината, той се задоволяваше да им отговори със смях: „На жената соят е като на ланшната зима снегът: ашладиса ли се тя към новото си семейство, отпиши я от стария й джинс. Не стана ли същото с Руска Кутьо Ганчева, а? Кой си спомня днес, че е от семето на Георги Силдаря и Бяно Абаджи? А за пари не искам и да знам — аз имам за две жени, пък баща ми…“

— Е, казвай, кмете — тежко и с нотка на умора рече Евтим, след като нагласи дебелите си меса върху миндерлика. — Трябва да е нещо много сериозно, за да ни събираш посред бял делник, а?

Както седеше на своето място, Йоргаки целият се извърна към него. Беше все така висок, едър и представителен, както в по-младите си години, само раменете му вече бяха едва-едва прегърбени и в косите, които се подаваха изпод феса, и в грижливо разресаните мустаци сребрееха бели косъмчета.

— Ще прецениш сам, Евтиме — пое спокойно тънката нападка, която се съдържаше между думите на чорбаджията. Сетне кметът пое дъх и каза: — Ония хъшлаци в Букурещ са ни погодили страшен кюлаф. Изпратили са мемоар до султана в Цариград и същевременно са го напечатали във всички вестници по Европата. Искат България и Турция да станат нещо като „единство в двойна плът“, както…

— Както в Австро-Унгария, а? — Хубавите вежди на Евтим, обикновено като изписани, в един миг се прекъснаха от дълбока бръчка.

— Както в Австро-Унгария — потвърди — Йоргаки. — Същата самостоятелност за двете, само гдето начело няма да е апостолическият император, а „правоверният“ падишах.

Вестта наистина беше важна. И нещо повече — неочаквана и зашеметяваща. Чорбаджи Евтим почувствува нужда да се съсредоточи, да размисли. Онзи глупак Феслията обаче не му даде възможност:

— Що ще рече туй мемуар, господин кмете?

— Ей таквоз, шарено! — сряза го Евтим, но Йоргаки не беше така строг и обясни; не можа да се разбере дали го стори, за да не остави своите хора без подкрепа, или за да покаже доколко е „на ти“ с речника на висшата политика:

— Мемоар е французка дума — каза. — Тъй се нарича, когато на цар или император писмено се даде молба или заявление за нещо си.

— Аха! — по своему го разбра Никола Феслията. — Нещо като арзухал, както му думат турчулята.

— Абе „нещо като“, ама не е баш „като“ — продължи да го поучава кметът. — Зер арзухал можем да дадем ти и аз, докато мемоари праща само господар на господар…

— Що думаш, Йоргаки!? — трепна не на шега хаджи Гендо. — Мигар оня чапкънин Георги Раковалъ̀ се е провъзгласил за княз или цар?

Йоргаки забеляза как с всяка секунда все повече „кипва келът“ на Евтим Димитров и се опита да предварди приближаващата буря:

— Абе хора, недейте задава тъпи въпроси бе! Кой може да се самовъздигне в цар, без да има царство под властта си?

Феслията не разбра усилията му и продължи да налива масло в огъня:

— Тъй де, хаджи Гендо! Всеки може да дума „Аз съм чифликчия“, ама колко пари му чини думата, когато целият му чифлик е лехата с лук и зелен боб в задния двор?

Чорбаджи Евтим не успя да се удържи повече. Или по-точно — удържа се, но само наполовина: не избухна и не наруга двамата празноглавци, но с глас, който не търпеше възражение, се освободи от тях.

— Е, чухте най-важното, хаджи Гендо и ти, Никола. Сега най-разумното ще е да се разделим. Като идвах, зърнах насам един от онези. — Нека припомним, че „онези“ бяха общинарите, които не само не играеха по свирката на Йоргаки и Евтим, но най-често налагаха на тях собствените си решения. — Ако подушат, че сме се събрали… Я поизлезте и дръпнете един тегел по чаршията. Нарочно гледайте да ви видят, та да разберат, че не шушукаме настрана от тях…

Повелята му доста смути двамата чорбаджии, но те не дръзнаха да се противопоставят и подвивайки опашки, излязоха. Като останаха сами, Евтим каза недоволно:

— Не мога да проумея защо ги водиш, тия! Когато е да се гласува нещо в общинските работи, тогаз разбирам. Ама щом е за нещо сложно и тънко като днес…

— Аз мислех — заоправдава се Йоргаки, — че трябва всинца…

— Всинца! Всинца! — надигна глас другият. — Щом му трябва акъл, лъвът ще повика за съвет Кума Лиса, не магарето. — След кратко замълчаване продължи по-тихо, но и по-загрижено: — Втасахме я, ако е вярно туй, което ни разправи одеве, кмете.

— Ако не беше вярно, нямаше да те викам по никое време, Евтиме.

— Хайде, нека почнем отначало. Кой е подал мемоара до султана? Раковски ли?

— Аман от тоя Раковски! — въздъхна с дълбока искреност Йоргаки. — Носят се разни приказки, че охтиката вече му крояла ковчега. Едната му сестра се върнала тези дни от Букурещ, другата отишла да го гледа — бил пътник, казват. Ех, да рече да пукне, ще дам софра, каквато не е запомнена в Сливен.

— Половината масраф ще е от мене, само да стане!

Странно съвпадение. Или кой знае — може би не беше никак странно. Тъй или иначе турските първенци и българските чорбаджии почти по един и същ начин се канеха да празнуват „на софра“ в случай, че се чуеше за смъртта на най-личния българин на епохата.

— Не отговори на въпроса ми, Йоргаки — напомни след кратък размисъл Евтим Димитров. — Раковски ли е написал мемоара? Просто не мога да си представя, че той, дето се изприщва от името на султана, ще е…

— Не е Раковски, Евтиме. Българският таен комитет го е написал и подал. Ама ще знаеш, това не е по-малко чудновато. От една страна, да правиш комитети и да въоръжаваш комити за въстание срещу султана, от друга страна, да каниш султана да се короняса за цар на Българско. Ти ги разбери, ако можеш. За мен дойде непосилно.

— Тази игра с мемоара е толкоз тънка, че не мога да си я представя без Раковски, ама нейсе, нека не садим на дъното ряпа. По-важно е как са погледнали на него агаларите в цариградските сараи.

— За това още няма никаква вест — вдигна рамене кметът. — Нали ги знаеш колко са чевръсти… То ще има да умуват, да теглят на везните, да се допитват до ингилизи и френци…

За малко се умълчаха. И до метоха стигнаха далечните шумове на Аба пазар и на Тевната чаршия.

— Докато агаларите се намъдруват, ние, тези като тебе и мене, ще бъдем най-зле — изпъшка по едно време Евтим. — Просто сме наникъде. Ако подкрепим мемоара, ще излезе, че падаме нещо ортаци с хъшовете от Влашко. Ако пък го отхвърлим и оплюем, а агаларите го възприемат, сетне и турци и българи ще рекат — на̀, тия са против султана. Както е речено, нито да кихнеш, нито да пръднеш…

— Има и трето „ако“, Евтиме, и то не пада по̀ стока от другите две. То е, ако издигнем глас, че не сме съгласни на никакви промени и искаме всичко да си остане както досега.

— Което, казано между другото, си е най-доброто — вметна Евтим.

— На мен ли го казваш? — изкриви устни кметът. — Да, ама сторим ли го, за нас живот в Сливен няма да има. Всичко, което не носи чалма, ще наскочи срещу ни. — И напомни: — Не ми се гради отново къща, Евтиме. Че подлудеят ли тукашните хайдутяги…

— Сега е мой ред да река: на мен ли го казваш? Обърне ли се времето, табаните и гърбът още ме болят от оня лобут. А на Йосиф пропаднаха поне половината от раздадените борчове — събра си ги само от неколцина безграмотни, дето не разбираха какъв тефтер им показва… Който има таквиз спомени, не смее да вика „Падишахъмъз чок яша!“^[1], Йоргаки.

Тишината — и заедно с нея гълчавата на града — отново нахлуха между тях. Двамата никога не си го казаха, но в този момент всеки от тях се чувствуваше безкрайно самотен.

— Какво да правим, чорбаджи Евтиме?

Кратко замълчаване, после съвсем неочаквано запитаният избухна в неудържим, налудничав смях. Задъхваше се, изчерви се, целият миндерлък се затресе с този негов смях, ако не даже и целият метох.

— Що ти става? — попита Йоргаки, след като го погледа със смес от множко учудване и мъничко уплаха.

— Просто си помислих най-нелепото нещо, кмете. — Чорбаджията направи усилие да се овладее, извади шарен месал и избърса влагата от очите си. — Това, че по такъв мъчен въпрос ти беше повикал да се съветваш с хаджи Гендо и Феслията…

— Обърках се — призна с неохота Йоргаки. — И сега съм объркан. Пък ако искаш да знаеш цялата истина — изобщо съм объркан, Евтиме.

— „Изобщо“? Ще рече — още преди да научиш за проклетия мемоар?

— Преди, преди. — Дълбока въздишка, откъртена направо от душата. — Понявга, когато съм честен пред себе си, си признавам, брате, че от живота ми излезе едно голямо нищо. Ако погледнеш отстрана — е, кмет, имоти, високо положение, имане. А всъщност всичко е кухо като кратуна на плет…

— Ще призная, не те разбирам добре — предпазливо подхвърли Евтим.

— Имаше едно време в нашия Сливен един стар турчин. Хаджи Рифат. Последен фукара беше, а целият град го почиташе — и турци, и българи.

— Помня го — кимна другият.

— Е, аз съм неговата пълна противоположност, Евтиме. Колцина в Сливен ме тачат истински? Ти, ония двамата, нека речем още петима-шестима. А останалите двайсет и пет хиляди? Пред мене свалят капа, а щом отминат, плюват връз стъпките ми. — Нова въздишка. — Имам, както знаеш, двама сина и една дъщеря. Синовете от години скъсаха с мене; даже да ме питаш къде са, не мога ти отговори. Но още по̀ боли от държането на дъщерята. Тенинка само преживява под покрива ми, пък иначе се държи по-чуждо от кой да е непознат по улицата. Отказа да се омъжи. Мислех, че е решение от ден до пладне, пък на̀ — вече е стара мома и стара мома и ще си остане. Може, дето е думата, всеки ден да харчи за своите си женски прищевки по една кесия^[2], а тя не взема нито една пробита аспра, работи при леля си Калуда разните там плащаници, антиминси и хоругви и щото изкара — това й е и за хляб, и за дреха. Кажи по съвест, Евтиме: не съм ли наистина кух като кратуна?…

— За втори път днес ще повторя думите ти: на мен ли го казваш, кмете? — тихо, съвсем тихо попита в отговор Евтим Димитров. — На мен, дето в целия си живот имах една-едничка искрица светлинка, моята Златина, а вече пълно десетилетие не зная жива и здрава ли е, представила ли се е пред господа Саваота, къде почива тленното й тяло?

— Да, сходна орис…

— Не е сходна, Йоргаки. Готов съм ей-сегичка да си дам едната ръка, за да заменя моята орис срещу твоята. Нека Златина да везе антиминси, плащаници и каквито си иска глупости, нека да не ми проговаря, но само да я виждам — повече от това не искам!

Като каза това, Евтим бавно, много бавно се изправи на крака, разкърши скованата си снага и наметна върху плещите шубата си.

— Не тръгвай, преди да ми отговориш, брате — спря го кметът Йоргаки. — Покрай този мемоар на влашките голтаци ни дебне беда. Не решим ли как да действуваме, а изчакваме други да ни наложат действията, то е все едно да си метнем сами примките на шията…

— Единственото, което мога да ти кажа, е да не избързваме, кмете. Да не избързваме, тъй думам аз. Никой не ни бие по петите още тозчас да отсечем с какво око ще гледаме на проклетия им мемоар. Нека поразмислим, нека поогледаме хавата, пък отговорът може би ще дойде от само себе си. „Нощта забременява, денят го ражда…“

И без да се сбогува, с тези думи Евтим излезе от топлата одая. До ушите му достигна приказката, която рече подире му Йоргаки:

— Като ти слушам поговорките, все едно че съм с Бяно Абаджи…

И това, че го сравниха са Бяно Силдаров, беше последната отрова за Евтим през този ден…

… Като извървя пъртината до вкъщи — беше краят на Малък Сечко, та снегът стигаше до над коленете, — той първо се отби в избата да удари едно пахарче „бяла Рада“ и тогава попита за сина си. Е, поне в това има̀ късмет: Йосиф беше в посрещника и дращеше нещо по тефтерите си. Изглежда, че той по неведоми пътища усети нещичко от онова, което ставаше в душата на баща му, защото извърна към него красивото си светло лице, огледа го с кестенявия си поглед и попита:

— Що те е разтревожило, тате?

Бащата кръстоса по турски крака от другата страна на масичката, натъпка и запали чибук, смукна жадно няколко пъти и едва тогава разказа всичко на сина си.

— А, това ли било? — изкиска се Йосиф, след като го изслуша.

— Малко ли ти се вижда?

— Въобще няма нищо за гледане, тате. Не е във властта ни нито да спрем мемоара, нито да подскажем на везирите в Цариград как да му отговорят. И щом е така, избор нямаме — трябва само да се чака: щом султанът даде отговора си, ние веднага ще му държим исото^[3]. И пак ще бъдем отгоре като бучка масло във вода…

— Звучи по-лесно, отколкото ще е на дело. А когато народът ни попита нас, общинарите, очи в очи, пък още не се знае царското решение?

— Ами че просто ще твърдите, че не сте чували за никакъв мемоар. И да ви го навират в очите, пак ще казвате, че нито сте го чували, нито виждали. Друго от вас не се иска.

Дълбоко в себе си чорбаджи Евтим изпита едновременно яд и възхищение. Възхити се той, че синът му така бързо и така ясно прозря, верния път. А се ядоса, защото преди години сам той, Евтим, беше човекът, който по този начин намираше изход в най-заплетените положения, докато сега се явяваше в ролята на пооглупял старец, дето трябва да бъде направляван. И като не намери какво друго да каже, потърси изход в едно не съвсем оправдано сопване:

— Дали си прав, или не, туй бъдещето ще покаже. А можеш ли да ми обясниш ти, господинчо, защо беше подигравателният ти смях?

— Ще ти го кажа точно както си го помислих, тате — със сериозност в гласа и лукави пламъчета в очите отговори Йосиф. — Рекох си, че, погледнеш, станало така, да си ми благодарен, загдето ще взема Таша. Нали главният й кусур е, че произлиза от коляно на бунтари? Е, дойде ли време султанът да се сдости с бунтарите, човек ще има да се думка в гърдите, ако е взел снаха от хаджи Нойковото коляно. Туй може не само да го спаси от нови тояги или куршум в сляпото око, но и още един лийакат нишанъ̀ да му спечели…

Бащата го изгледа продължително, пък се надигна и без да каже нито дума, излезе от посрещника. Отиваше пак в избата…