Цончо Родев
Бурята (103)

3.

В края на краищата не се разбра дали Терджан Гюрсел бей, главният муавин на одринския валия, спря в Сливен, колкото да си отпочине от пътя, или преднамерено отседна тук, за да запознае властниците в този голям и с важно местоположение санджак с тревожните новини, които носеше от Русчук, или пък най-сетне това беше по изрична поръчка на Ахмед Мидхат паша, силния и ставащ с всеки нов ден все по-силен валия на Дунавския вилает. Понеже не беше тайна за никого, че Мидхат паша недолюбваше, меко казано, Сливен и го наричаше ту „бунтарско гнездо“, ту „развъдник за душмани“, та можеше да се очаква да направи такъв двусмислен „ихтибар“ — за града под Сините камъни да поръча специално уведомление. Каквито и да бяха същинските съображения на Терджан Гюрсел бей, в Сливен го посрещнаха с целия подобаващ на сана му икрам: като се почне от пищните гощавки и се стигне до почтителното, едва ли не раболепно държане към него.

— Аллах ми е свидетел, ефендилер — започна той „на сериозно“, след като изяде второто парче баклава, — мъчно ми е на душата, че на вашето гостоприемство ще трябва да отговоря като последен неблагодарник. — Един слуга му донесе купа с вода и кърпа, за да изчисти пръстите си от гъстия шуруп. Терджан Гюрсел бей понечи да натопи ръце, но се отказа — баклавата му беше харесала, та намисли да я почете с още едно парче. — Но вие знаете не по-зле от мене, ефендилер — продължи, — за всички нас делата на девлета стоят по-високо от чувствата и благоразположенията.

Ахмед Джевад паша, мютесарифът, който беше и домакин на обеда, го стрелна с малките си очички — встъплението не го бе зарадвало.

— Всички сме в ръцете на аллаха… — каза той уж неопределено, но всъщност със самите тези думи си отваряше вратичка за отстъпление.

— Онзи ден същото това го рече Раиф паша от Шумен — с оттенък на неприязненост се изкиска беят, докато протягаше ръка към тавата. — И знаете ли що му отвърна негово превъзходителство Мидхат, мютесариф ефенди? Че аллах ще се погрижи за божите работи, ала обезвреждането на девлет-душманите било чисто наша работа, на верните слуги на падишаха.

В думите на Терджан Гюрсел имаше една малка игра, която всички забелязаха, но я отминаха снизходително, както се отминава хитруването на малко дете: ако се обърнеше към Ахмед Джевад с „паша“, той щеше да се постави под него, но като казваше само „мютесариф ефенди“, той се мъчеше издалеко да подчертае, че да си муавин на валията, то е най-малкото като да си паша в Сливен…

Али ефенди се оригна шумно — най-добрият начин за един правоверен да изрази доволството и благодарността си за гощавката.

— Обезвреждането на девлет-душманите нивга не е преставало да бъде начело сред грижите ни, бей. — Той показа осакатените си пръсти. — И не само на думи, бей, някои от нас го подпечатаха с кръв…

Той разчиташе, че беят, по произход някъде из малоазийските краища, няма да е чувал как кадията на Сливен бе загубил няколко пръста. И сполучи — в очите на госта Али ефенди израсна поне с две педи, понеже свърза липсващите пръсти със смътни представи за яростни ръкопашни схватки нейде по чукарите на Стара планина.

— Евалла, кадийо! — кимна той от другата страна на трапезата. Но веднага след това се постара да върне наставническото изражение на лицето си. — За съжаление длъжен съм да ви съобщя, че в сравнение с неприятностите, които ни гласи утрешният ден, предишните премеждия ще ни се видят като момчешка игра на войници.

— Щом го казваш… — опита се да отговори наибът, ала Терджан Гюрсел го поправи сухо:

— Не го казвам аз, бей, а негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша!

— Щом го казва негово превъзходителство Мидхат паша — прие поправката Мустафа Ариф бей, — сигурно е вярно. Само че ми се струва, любезни муавин ефенди, че въпреки неблаговидната слава на нашия Сливен, този път заплахата надали се отнася за нашия край. Градът е мирен, Терджан Гюрсел бей, раята си гледа занаятите, а в другото й време кахърите й са да укрепва училищата си или да се стиска за гушите с гърците за техните черковни работи. Също и Балканът не е онова, което се знае за него от миналите времена. Е, мярват се из него някакви хаирсъзи — къде бил Дядо Желю из Ямбол, къде Хаджи Димитър, наш непрокопсаник от Клуцохор, къде някой си Караджа от Тулча, — ама туй е афиф работа, бей. Не са те девлет-душмани като от времето на Бойчо или Димитър Калъчлията, не са даже и на един кантар с такива като Панайот Хитюв или Филип Тотю^[1]. Тъй че — слава на Пророка! — този път неприятностите на утрешния ден комай няма да закачат нашия край.

Мютесарифът и неговият помощник не забелязаха как при споменаването на името на Панайот Хитов Али ефенди потрепера с цялото си тяло и неволно се озърна; забеляза го гостът, но той пък не намери някакво разумно обяснение на това странно поведение.

— Евет, евет! — присъедини се към наиба си Ахмед Джевад паша, с известно закъснение го подкрепи и кадията.

— Прави сте и не сте съвсем прави, ефендилер — не се поддаде на внушенията им Терджан Гюрсел бей. — Кавгите с гърчулята, грижите за училищата, туй е вярно. Даже, нека да го кажа между другото, Мидхат паша е наумил да слее гяурските училища с нашите и по този начин да ги глътне като курабия.^[2] Повтарям ви, ефендилер, негово превъзходителство ни събра в Русчук, за да говорим не за училищата или за пикливите църкви на гяурите, а за девлет-душманите, тревогата от които надминава всичко, преживяно досега.

— Сигурно пак оня — какво име си беше измислил? — Раковски, котленеца — процеди през зъби Али ефенди. — Как го пуснаха навремето от Стамбулската тюрма? Пък и на мене веднъж ми беше, кажи го, в ръцете, ама кой да знае, че същият този човек ще стане като некоронован княз на българите, ще ходи по чужбина и ще се среща с крале и министри…

— И Раковски, и Раковски! — със смес от злост и уважение каза муавинът. — Но ако беше само той, с баклава и кадаиф да го храниш… Ама то са се навъдили покрай него едни!… Чували ли сте що значи „комита“, ефендилер?

— Ко-ми-та? — бавно повтори Мустафа Ариф бей. — Пръв път чувам…

— Нека по-добре оставим негова милост да разкаже всичко от игла до конец — предложи миролюбиво Ахмед Джевад паша.

— Тъй де, нали затуй сме се събрали — подкрепи го кадията. В гласа му се долови облекчение: беше направил грешка, когато бе рекъл, че веднъж Раковски му е бил в ръцете, та нямаше особена охота разговорът да се завърти нататък. Защото навремето не Раковски, а спуснатият от него тлъст рушвет бе в ръцете на Али ефенди.

Междувременно гостът не чака друга подкана и заразказва. Разказът му всъщност беше твърде объркан и не на едно и не на две места се разминаваше с истината (дотолкова човечецът бе разбрал дългото и уж ясно слово на русчушкия валия), но в главното — наближаващата заплаха — той беше съвсем, съвсем точен.

— Негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша — започна Терджан Гюрсел — не се занимавал само да управлява подвластните му санджаци, а с едното око винаги следял що става оттатък, отвъд Дунава. Имал си той верни хора натам, които му донасяли що се говорело и вършело помежду душманите на падишаха. И в последно време вестите ставали коя от коя все по-тревожни. Като виждали, че Аустрията е заета с несполучлива война на север^[3], из Влашко и Сърбия надигнали глави разните му там бежанци — все отбор девлет-душмани. Ако погледнеш, били главно хъшлаци всякакви, ама много, калабалък. И чудно нещо. Вместо да се срамят от прозвището си, те даже с гордост се наричали хъшове…

— Странно… — замислено проточи на това място Али ефенди. — През детството ми тъй беше и в нашия Сливен. Първенците зовяха сами себе си „елини“, а на простолюдието думаха на подбив „торлаци“. Да, ама торлаците никак не се срамеха от прякора си. И не само това, ами се хванаха за ръце и вътре в няколко години стъпиха на шията на елините. И работите се объркаха така, че името „елин“ стана позорно, а не „торлак“…

— Разбира се — продължи разказа си гостът, — онзи, който най-мътел главите на хъшовете, бил все баш-душманинът: Раковски. Когато влашкият княз Куза паднал от власт, Диванът настъпил мамалигарите по мазола и ги принудил да заптисат размирника. Е, не успели наистина, този Раковски сварил да офейка в Русия, но файда тъй или иначе нямало. „Колко чини да махнеш една чумава овца, когато заразата вече е обхванала цялото стадо?“ — мъдро каза на това място Терджан Гюрсел бей, премълчавайки, че този израз той бе запомнил от словото на русчушкия валия. В отсъствието на главния размирник неговият помощник — някой си Иван Касабов — се разчевръстил, свикал най-отявлените хъшове и представители на много краища отсам Дунава („Кой знае не ми се вярва да е минало и без ваш сливналия, ефендилер…“) и есенес образували бунтарско гнездо, което нарекли Български таен централен комитет.

— Разбирате ли, ефендилер? „Централен“! Щом е централен, то ще рече от само себе си, че има и второстепенни, и третостепенни. И къде ще са те? — продължи да пита риторично Терджан Гюрсел бей. — Ами че тук, около нас. Може би да са се навъдили вече във всеки санджак, във всяка кааза…

— Аха! — кимна мютесарифът. — Сега ми става ясно що е това „комита“…

— Имало там също някаква си „Добродетелна дружина“, — разказваше нататък муавинът, — в нея се срещали и хора, дето ги биела парата. От своя страна, и Раковски също не стоял настрана; той пък уредил някакво си „Върховно началство“. Ама като ги погледнеш всичките — и Централния комитет, и „Дружината“, и „Началството“ — те са все от един дол дренки. И целта им еднаква — да вдигнат на въстание всичките подвластни на султана българи и те, подпомогнати от Сърбия, Влашко, Черна гора и Херцеговина, да откъснат от снагата на девлета тези най-богати земи, тукашните…^[4]

Ахмед Джевад паша прекара език по засъхналите си устни и попита:

— И какво ще излезе от всичко това, бей?

Не питаше. Една голяма тревога беше изразена като въпрос.

Терджан Гюрсел бей сви охранените си рамене.

— Кой след Пророка може да надниква в бъдното, та да отговори с точност, мютесариф ефенди? Трябва да сме готови на всичко, разбирате ли, на всичко, тъй поръча да казваме негово превъзходителство. Същото ще река и на моя валия.

Беше странно: за своя пряк началник беят се задоволяваше да казва „моя валия“, докато за равния на неговия валия Мидхат паша не пестеше раболепие с това непривично „негово превъзходителство“. Дали противно на думите си Терджан Гюрсел все пак не надникваше в бъдното и там вече виждаше негово превъзходителство като велик везир?^[5]

— Не може да се рече, че предупреждението на Мидхат паша е кой знае колко ясно — каза със запъване Мустафа Ариф бей; държеше се така, сякаш внезапно салтамарката му бе отесняла. — Какво ще рече „трябва да сме готови на всичко“, муавин бей? Например можем ли ние тук, от Сливен, да превием надолу вратовете на хъшовете от Влашко? Или ако Сърбия и Черна гора намислят да ни нападнат, да им избием този акъл из главите?

— Забележката на наиба е уместна, бей — подкрепи го Али ефенди. — Ние, които сме препатили разни вълнения на раята — в случая той говореше за неуспялата Хаджи-Ставрева буна, — най-добре знаем колко важно е да не се бездействува, когато се носи първият грохот на приближаващата буря. — Кадията се стресна от собственото си слово, ръката му изпусна порцелановата чашка, с която си играеше досега. Никой в стаята не разбра тази промяна, която стана пред очите им. А тя беше проста: Али ефенди се бе уплашил от думата „буря“, която неволно се бе откъснала от устата му. — Изобщо имаме нужда от по-точни напътствия, бей — завърши с видимо изменен глас.

— Напълно сте прави, ефендилер — почеса се по врата Терджан Гюрсел. — Е, хелбете, никой не очаква от вас — впрочем нито от нас в Едирне — да предотвратяваме войни или да смачкаме мутрите на разните там хъшлаци. Но работа и за нас има, ефендилер. Даже две големи работи, тъй го рече негово превъзходителство в Русчук, когато някои му зададоха въпроси, подобни на вашите. Ние трябва да удесеторим следенето на раята и да долавяме бунтарските й замисли, докато още едва-едва се помержеляват в главите й, това първо. И второ, да удсесеторим готовността на правоверните за действие — независимо дали то ще бъде за да се смачка една буна тъдява, или, да речем, да се воюва на Дунава или в планините на Черна гора.

— Е, това ние и без предупреждението на Мидхат паша непрекъснато го правим — каза мютесарифът, но гласът му не прозвуча особено убедително.

И с това щеше да приключи важният разговор с Терджан Гюрсел бей, муавин на одринския валия, ако Али ефенди не беше задал още един въпрос:

— А какво вярно има в мълвата, бей, че оня чапкънин Раковски берял душа?

— Чак да бере душа май не е истина — с нещо като усмивка отговори гостът. — Охтиката от години гризе дробовете му, туй е вярно. Вярно е също, че в Русия болестта отведнъж се е засилила, нашият човек захванал начесто да храчи кръв. И оттогаз при него непрекъснато била една от сестрите му из Котел, някаква луда крава, тъй я описват. Ама чак да бере душа… — Терджан Гюрсел отново помръдна дебелите си рамене. — Човек, що бере душа, не запрята ръкави да прави „Върховно началство“ и да стяга чети, не, цели алаи, за да пакости на падишаха…

Кадията разпери ръце и погледна с упование към небето:

— Аллах… Да чуя веднъж, че тоя душманин се е представил горе, ще опъна за правоверните една трапеза оттука чак до Ямбол…

Никой не му възрази.