Цончо Родев
Бурята (9)

8.

През деня беше зает със своите търговски работи, но сметна за разумно следобед да прескочи отново до метоха — един да го видеше, пак щеше да се приказва, че Евтим Димитриади не е останал равнодушен към поругаването на божия храм. Наистина там се случи само един, но „най-едрата риба“ — кметът Йоргаки. Здрависаха се, а в това време Евтим си мислеше: дали пък аджеба и Йоргаки не бе дошъл в метоха, воден от съвсем същите съображения…

— Разправяй, чорбаджи — поде направо Евтим. — Откак се разделихме сутринта тука, не съм чул нищо по онуй дело. Ходили ли са нашите хора, с кого са се срещнали, що са свършили?

Кметът го осведоми. И на свой ред попита:

— Как ти се вижда тази работа, Евтиме?

Евтим можеше да каже много неща, но след съвсем кратко размисляне предпочете да бъде предпазлив — с Йоргаки „се имаха“, ала все по-разумно е да не плещиш много пред човек, който ден през ден е на приказка в конака.

— Сторихме всичко, което бог е вложил във възможностите ни — каза, — и оттук нататък можем само да чакаме.

— И като че ще да си останем само с чакането — смръщи се Йоргаки. — Не знам дали си запомнил Тахир ага, Евтиме, ама…

— Как да не го помня! Бях бая̀ мъж, когато глътна отровата…

— Тахир беше по-друг човек — раз-прас, не му мигаше окото. Да беше се случило туй поругание по негово време и да отидат свидетели да му кажат в очите кой е виновникът, тоз кръст отгоре ми, ако изедникът Мюстеджеб вече не гниеше в хумбата на аяна. С такъв човек начело на Сливен и на баща ти, царство му небесно, му беше по-леко.

„Той си знаеше колко му беше леко“ — помисли Евтим, но гласно каза:

— Мехмед Салих бей и Али ефенди също са хора, които ще се вслушат в справедлива жалба като нашата.

— За вслушване — ще се вслушат. Ама при тях от слушането до възмездието пътят е някак много дълъг.

„Ако изобщо се стигне до възмездие“ — отново си каза наум Евтим. Защото вече имаше доста ясна представа как властвуваше Мехмед Салих и как раздаваше правосъдие кадията Али.

— Е, поне ще знаем, че не сме се спотаили пред картината на злото. — На двамата бе много добре известно, че „пред картината на злото“ всъщност лично те се бяха спотаили и великодушно бяха оставили, както е приказката, други да вадят кестените от огъня. Ала Евтим го каза, а Йоргаки не го поправи. — Хайде, сполайти, чорбаджи Йоргаки. Ще се прибирам към къщи, зер днес цял ден съм бил на крак и, речи го, залък не съм хапнал на обед.

Като крачеше нагоре към Мангърската махала, Евтим зърна отдалече Елисавета (Елисава, както й казваха сливналии) Желева, новата и според приказките — много опитна сливенска даскалица. Тя бързаше нанякъде със ситни стъпки и със забит в земята поглед — както през онези години ходеха изобщо българките в Сливен. На чорбаджията хрумна нещо, та той се понапъна и я застигна.

— Добър ден, госпожице Желева — поздрави я задъхано.

— Добър ден и на вас, господин Димитров. — Тя се готвеше да отмине, но забеляза желанието му да я заговори и поспря очаквателно.

— Искам да ви изразя уважението си, госпожице. За вас ката ден слушам какви ли не хвалби в общината и другаде. — И се опита да поразведри нейното видимо недружелюбие с една твърде плоска шега: — Ако напоследък често ви пищят ушите, от това е.

— Благодаря — каза кратко учителката.

— Мислех дали способност като вашата не се пропилява със скромната плата, която получавате от общината… — Беше подкана, но Елисавета Желева не каза нищо, та Евтим се принуди да продължи: — Думах си например из онзи ден няма ли да е по-добре за вас, ако поемете само няколко по-отбрани девойчета…

— По-отбрани девойчета или девойчета на по-отбрани бащи, господин Димитров? — прекъсна го учителката; Евтим се опита да разбере какъв смисъл влагаше тя във въпроса си, ала лицето й беше съвсем безизразно, невям с надяната върху му маска.

— Мигар правите разлика между едното и другото госпожице? — За втори път Желева се прикри зад мълчанието си. — Казвах си, да речем, така. Ако вземете само моята Златина, Анастасийка Добри Желязкова и Стилияна чорбаджи Йоргакева, хем трудът ви ще бъде по-облекчен — едно е с три момичета, друго с тридесет-четиридесет, — хем платата… Защото, излишно е да ви пояснявам, никой от нас, тримата бащи, няма да се поскъпи, когато се отнася до любимата му щерка.

Със същото лице-маска тя попита на свой ред:

— Вие, като член на общината, навярно сте помислили и какво би станало с другите двадесет и седем или тридесет и седем момичета?

Евтим махна с ръка; постара се да бъде жест едновременно успокоителен и в по-малка мярка пренебрежителен.

— Мигар Захарина Яндова в Клуцохор и сестра Теофана тук не са достатъчни?

— Споменавате Захарина Яндова. Защо не поканихте нея, господин Димитров? Тя е дългогодишна учителка, с опит?…

Чорбаджията се почувствува неудобно. Той на няколко пъти бе повеждал подобен пазарлък с Яндова, но тази забележителна жена винаги бе оставала безчувствена към предложенията му и го бе отрязвала изкъсо. Дори когато Евтим опита да „обърне дебелия край“, тя невъзмутимо се премести да учителствува в Клуцохор, но не се поддаде на натиска.^[1] Елисавета Желева усети объркването му и безмилостно го довърши със следващия си въпрос:

— Или може би ме виждате в ролята на сестра Елена, господине?

Осем години преди описваните събития сливенци повикаха две калугерки от Калоферския манастир, Теофана и Елена, които наред с Яндова да поемат образованието на техните ученолюбиви девойки; Теофана преподаваше, макар и със скромен успех, още, но Елена не се застоя дълго. Причината бе в лекото й поведение, донесло радост на мнозина сливенски ергенаши, „привървели край училищната нова порта в поп Янкова сокак“. Между тези „щастливци“ бе и Евтим, по онова време наскоро овдовял и намерил утеха във всеотдайните обятия на Елена; истината е, че не го бе правил толкова от нужда, колкото от нечестивото желание „да опита с калугерица“. Обаче тези любвеобилни подвизи на сестра Елена не продължиха дълго — „сливенци станали на крак, та я махнали от града“^[2].

Затруднен, Евтим не можа да намери отговор достатъчно бързо. Като се възползува от това, учителката го поздрави хладно и отмина.

* * *

Ако изобщо под слънцето съществува приятна болест, тя бе тази, неговата. Евтим бе „на ти“ с нея вече четвърт век, та я познаваше добре. Дойдеше ли онова време, което турците наричат икиндия — минутите около залез слънце, — той започваше да усеща неясна напрегнатост, особена възбуда. Не стореше ли нищо, напрегнатостта се усилваше, ставаше сприхав и лесно избухлив, после захващаше да усеща леко треперена на снагата и ръцете. И това продължаваше така, докато изпиеше първата глътка ракия; гаврътнеше ли я (той наистина я гаврътваше наведнъж, съвсем като лекарство), по тялото му се разливаха топлина и спокойствие. След втората глътка се уталожваше раздразнението, Евтим отново възвръщаше способността си да мисли спокойно и да възприема околното без предварителна наеженост, смислено и дори благоразположено. А подир третата светът започваше да му се вижда розов — е, по-замъглен наистина и често с не напълно ясни очертания, но привлекателен, безметежен, честит. Стигнеше ли до това състояние, Евтим обикновено нареждаше да се слага софрата за вечеря и преминаваше на винце — вярно, езикът му понадебеляваше и съзнанието ставаше някак по-лениво, ала то не му пречеше да се поразговори със своите по катадневните въпроси, а след това му помагаше да заспи мигновено, все едно че потъваше в бездна.

Може би за уточнение трябва да се каже, че под „глътка“ Евтим разбираше юзче^[3]. В по-младите си години (сега беше към петдесетте), за да види света в розово, му бяха нужни четири до пет юзчета; кой знае защо в последно време две, а често и само едно му идваше напълно достатъчно.

В тази пролетна вечер Евтим наруши порядъка, като не дочака икиндията. Срещата с даскалицата го беше ядосала; той, дето от момче имаше име на акъллия и бързорек, сега в словесното сборичкване се бе озовал отдолу. И то не под някои забележително учен човек (в такива случаи все му се привиждаха един ненавиждан и един обожаван човек — хаджи Иван Селимински отпреди двадесет години или Георги Цукалас отпреди десет), а се бе оставил да го надвие една нищо и никаква пикла… Ето как възбудата и треперенето на ръцете бяха изпреварили обичайния си час. Но и Евтим си знаеше цера — още от двора слезе в избата, наточи си едно пахарче от онази, есирлийската^[4] нетърпеливо я ливна в гърлото си, примлясна от удоволствие и избърса мустаци с опакото на ръката си. Постоя неподвижно. И само след минута можеше да се закълне, че усеща как топлината на ракията сладостно пропълзява по жилите му… Сипа си още една съвсем малка глътчица, после бавно и тромаво се заизкачва към горния кат на къщата, а стъпалата заскърцаха жалостиво под тежестта му.

След още четвърт час вече седяха около софрата (слугинчетата бяха забелязали връщането му и отбиването в избата, та се бяха разчевръстили да сложат трапезата). Както изискваше редът, първо седна, пуфтейки и задъхвайки се, стопанинът, после от лявата му страна се настани синът Йосиф, от дясната Златина; мястото на майка им трябваше да бъде срещу Евтим, но то си оставаше винаги празно — починала бе тя преди тринадесет години, когато даряваше на света и на мъжа си своята дъщеричка.

Докато се прекръстваше, охраненото лице на Евтим се смекчи от израз на разнежване. Не беше то само от ракията; ако нещо все още можеше да размекне вкоравеното сърце на чорбаджията, то бяха видът на парите и присъствието на децата му. Докато напъхваше един шарен месал под яката на ризата си, бащата хвърли един наглед небрежен поглед към двамата. И усмивката му стана по-топла и по-широка.

Както е думата, Йосиф бе „одрал кожата“ на дядо си Димитраки — също като него бе висок, нито слаб, нито пълен, с красиво светло лице и кестеняви коси и мустаци. Според обичая той трябваше да продължи и името на дядо си, но случи се, че се намери на втория ден на Рождество, Йосифовден. В това Димитраки чорбаджи бе видял някакво особено предзнаменование, та сам бе настоял внукът да бъде Йосиф.

Ако престъпиха реда при кръщението на сина, то напълно го спазиха при дъщерята. Е, бабата наистина беше Малама, но когато детето се роди, в Сливен се бе развихрила такава противоелинска ярост, че благоразумието на Евтим го подтикна да преведе името на български и да стане Златина. За щастие приликата на Златина с баба й свършваше до преведеното име — иначе нямаше и следа от нейната пословична тантурестност, беше тънка, височка за годините си, с кръшен стан, пъргава и подвижна. Пък в образ не бе взела нищо — нито по линията на Евтим, нито по линията на майка си Събка от рода на чорбаджи Тотевите. Беше дълголика, с тъмни, макар и не съвсем черни къдрави коси, с волева трапчинка на брадичката, вежди с естествена извитост на дъга и очи, които според светлината преливаха между синьо, зелено и виолетово. Евтим не би го признал, дори да го режеха на късове, но това лице напомняше братовчедката му Божура, която се затри някъде около Преселението; не би го признал, защото тази Божура, чичовата му дъщеря, бе „черната овца“ и позора на рода им.

Като позасити глада си и изпразни първата чаша кираца^[5] — думата е за онова жеравненско и градешко вино, за което разправят, че „гдето капне — дупка прави“, — Евтим наруши и мълчанието:

— Научихте ли безчинството, извършено нощес?

Не ги изненада, разбира се — в този ден мало и голямо в Сливен не говореше за нищо друго.

— Ялова ще бъде тази, дето сте я подхванали вие, общинарите — каза в отговор Йосиф. — Жалвали сте се, чудо голямо! Или сте захванали да вярвате, че вече гарван вади око гарвану?

— Ако ти беше в метоха, невям би дал по-смислен съвет? — кисело възрази бащата и „залепи плещите“ на сина си: Йосиф наистина беше убеден в безплодността на подетото от общинарите начинание, ала сам бе неспособен да посочи по-правилен път. Евтим почти щеше да се почувствува победител в кратката схватка, когато неочаквано се обади Златина:

— Така ще е, докато Сливен е пълен само с мухльовци и слабаци.

Думите и повече от тях тонът им бяха така остри, че пилешкият копан в ръката на бащата за малко увисна над софрата. Крехката и добролюбива Златина ли ги бе изрекла? Днес на Евтим положително не му вървеше да се разправя със сливенки. Но да бъде нападнат така от Златина, най-милото му същество под слънцето?

— Туй пък какво значи? — смогна да попита най-сетне той.

— Да живееха още истински мъже в Сливен, нямаше да чакат благоволението на тогова или оногова.

— И какво щяха да направят?

— Щяха да отговорят на силата със сила. Знае се кои са разбойниците, осквернили господния дом. Ако имаше дружина сърцати мъже в града ни, нямаше да ходят и да хленчат по вратите на големците, а щяха да ударят домовете на злочинците и с добро или лошо щяха да върнат на храма откраднатите му свети вещи.

Двамата мъже се спогледаха — за тях нападката беше глупава и празнословна, ала тя ги бе накарала да се почувствуват виновни. Евтим промърмори нещо като „Лесно ти е на тебе да ги ломотиш едни врели-некипели“, но то не беше, за да влезе в спор, а по-скоро да приключи несполучливо потръгналия разговор. Същото желание имаше и Йосиф, но той го направи далеч по-сръчно:

— Какво ще кажете за новия даскал?

— Нов даскал ли? — искрено се учуди бащата. — Какъв нов даскал?

— Наистина ли не знаеш или само тъй…?

— Хайде де, няма пред вас да правя карагьозчилъци. За какъв нов даскал приказваш?

— Такъв, че ако още си имал надеждица да се възроди елинизмът в школото, можеш да поръчаш парастас за упокоението й на тази твоя надеждица.

Йосиф разказа, каквото беше научил. Освен в подробностите, разказът му твърде вярно отразяваше първите стъпки на Чинтулов в родния град — в Сливен трудно можеше нещо да остане скрито-покрито за клюкарките и клюкарите, да не говорим, че даже разказите им далеч-далеч надминаваха действителността. Противно на Йосифовите очаквания, Евтим прие твърде спокойно идването на учителя, който по самото естество на образованието си щеше да сложи кръст на елинизма. И пак противно на очакванията той избухна по съвсем друг повод:

— Какво му е скимнало на Злъчката — кресна — да води даскала при Добри Желязков? Общината ще му плаща, не фабриката!

Избухването изненада децата му.

— Нали разправяш, тате, че по това време общинарите сте били заети да се оправяте с кражбата? — тихо попита Златина.

— Да не ни мислите с конски капаци на очите, че да не можем да мислим за две неща наведнъж? — продължи със същия яд Евтим.

— Ти пък ни искаш сметка така, сякаш Злъчката се е посъветвал с мене и Златина при кого да го заведе — помирително каза Йосиф. И като усети, че думите стигнаха до съзнанието на баща му, подхвърли с истинско или престорено любопитство: — Отдавна съм го усетил, ти недолюбваш Фабрикаджията, тате. Защо? Какво имате да делите?

— Преди години той ме обиди — свъсено отговори бащата, докато в същото време си наливаше нов стакан с кираца. — Евтим Димитриади не е човек, който ще забрави и прости нанесена му обида.

Всъщност той отдавна помнеше само, че е обиден, а самата обида се бе изличила из паметта му. Сега внезапно осъзна тази истина. Но осъзнаването далеч не го наведе на мисълта да тегли едно „Нейсе!“ или „майната му!“ и да подаде ръка за дружба на може би безпричинно омразния му човек. Той само се уплаши децата да не задълбаят по-надълбоко и да лъсне безпочвеността на тридестгодишния му гарез. И за да прекрати разговорите, надигна стакана с виното.