Цончо Родев
Бурята (88)

1.

Самота със самота не винаги се схожда.

Едно е да си сам горе, на Барите. Там душата ти сякаш се разтваря в природата и природата се разтваря в душата ти, та те стават едно цяло — а кое живо същество ще почувствува самота, щом носи в гърдите си цялата природа? И даже повече: понявга даже появяването на друг човек — бил той мющерия, съсед или приятел от града — те подразва вътрешно, защото пресича и разваля магията на единството ти с природата.

Съвсем друга е самотата тук между тези четири стени. Да си чувал уж строгия, пък ласкав глас на баща си, няколко десетици години да те е срещала всеотдайната обич на жена ти, да е кънтяла веселата гълчава на децата ти — най-звучната от всички песни, пък сега стъпките и погледът ти да срещат само сива немота и студено безлюдие — това даже не е самота, а пустош!…

Такива или подобни мисли пъплеха и се боричкаха из главата на Бяно Абаджи, докато с димяща лула между зъбите, със сплетени на гърба ръце и отпуснати тежки рамене тромаво пристъпваше из запустелия си дом, раздвояваше се между зловещия екот на стъпките си и сенките на обичните му люде и се чувствуваше безнадеждно сам и излишен.

Като напрегна воля, Бяно се насили да се отърси от сковаващия възел на тези мисли, наложи си да си припомни за какво всъщност беше слязъл от планината. Ах, да, за дрехите беше: лятото тази година избърза незапомнено рано — ето, краят на април е, а ще речеш, че вече сме загърбили Петровден, — топликът изпълзя нагоре чак до Барите и го свари без кат по-леки дрехи. Да, също и храна трябваше да си понакупи, горе, кажи-речи, една неделя караше само на тархана… Щом си постави цел и задача, старият човек се разчевръсти. Отиде до раклата, където държеше накатани между орехова шума дрехите си и…

И в този момент чу протяжно скърцане — някой влизаше в двора. Без да чука — както изобщо се влизаше в дома на Силдаровци. В сърцето на Бяно трепна радост: който и да беше нечаканият гост, щеше да внесе живот, човешко присъствие. И възрастният мъж почти изтича към хаета, облегна се на оградата. Да, не се е бил излъгал — като затвори грижливо вратата зад себе си, гостът уж спокойно, но и някак стеснително закрачи по калдъръма към къщата. Първото, което Бяно забеляза — и което го порази, — бяха дрехите му: черните опънати потури, елекът, високо стегнатият тъмен пояс и гайтанлията салтамарка издаваха човек откъм Родопите, пък от този южен край Бяно нямаше нито мющерии, нито даже познанства. Сетне му се набиха в очи ръцете на госта — силни, някак прекомерно развити, те висяха като същински топузи край тялото му. Един далечен, много далечен спомен трепна в съзнанието на стопанина. И само като зърна чертите на лицето, той с неясен вик на устните и с разперени за прегръдка ръце се втурна надолу по стълбите:

— Паскале!… Братко!…

Но гласът на другия — хем ласкав, хем притеснен — го превари:

— Грешиш, чичо Бяно. Не съм аз Паскал, а синът му, Никола…

Тези думи не спряха Бяно Абаджи. Той притисна новодошлия до гърдите си, после, уловил могъщите му рамене, го поотдалечи от себе си и го огледа. И странна усмивка се хлъзна по ръбатото му лице:

— Вярно, не си Паскал — каза. И прихна в смях: — Но и Николчо не си, поне онзи Николчо, когото видях преди шест-седем години в Браила. Налял си се с мускули и мъжка сила, юнашки мустак си завил — е, нямаше как да не те сбъркам с баща ти. Пък сега влизай, влизай, Никола. И нека е благословен часът, когато реших да сляза от Балкана до този обезлюден дом. Влизай и се разположи като мой син. Имаш много да разказваш: като се захване от вести за баща ти, моя побратим, та… та, да речем, до тези южняшки дрехи отгоре ти.

Понечи да го поведе, но не успя да го помръдне от земята: по снага и тежест, синът наистина бе заприличал на баща си.

— Ще ме прощаваш, чичо Бяно, ала… С една дума, имам другар и спътник със себе си, тежи ми да го оставя да…

— Как ще го оставиш, човече?! Викай го тозчас при нас. Тук е християнски дом, гост от вратата не се връща нивга. Викни го веднага!

Никола Паскалев доведе спътника си, Бяно веднага го позна. И неясно предчувствие за приближаваща злочестина стисна в костеливи пръсти сърцето му, обаче тогава се намеси житейският му опит, та му помогна да прикрие истинското си преживяване зад яко мъжко ръкостискане и недотам сполучлива усмивка. Защото вторият гост беше хаджи Ставри хаджи Койнов и появяването му в Сливен можеше да означава само едно — избухване на онази буна, която не сполучи преди две години. А Бяно Абаджи знаеше: отделният българин може да беше готов за въстание, но не и народът в неговата цялост. Пък сполука в една битка срещу турската царщина е немислимо да се чака от отделни юнаци, пък ако ще всеки от тях да е сам по себе си един Крали Марко…

Извади едно-друго за почерпване и насядаха. Първата дума на хаджи Ставри беше да запита за Найден и Бяно го възхвали в себе си — тази кръглолика, мургава и с надвиснали над очите дебели вежди издънка на джинса Койноолар можеше да страда от лекомислие или да нямаше дарбата да си дава вярна и точна преценка, ала неблагодарността положително не беше между отличителните му черти. Стопанинът го осведоми за всичко, което се бе случило подир онова трудно спасяване на хаджи Ставри, после попита на свой ред, като се постара да вложи в гласа си нещо като най-обикновено любопитство:

— Е, какво, момчета, ще въставаме ли?

— Ще ме прощавате, господин Силдаров, ала по моему трябваше другояче да попитате: ще се освобождаваме ли от проклетото османско иго? Че въстанието е, знаете, само път към целта… — Хаджи Ставри се засмя самонадеяно и зъбите му бляснаха сред смуглото лице. — Човек не казва „ще забъркам тестото“, а „ще пека хляб“…

Бяно отвърна на усмивката му с усмивка — искаше му се да бъде шеговита, пък тя излезе някак си крива и двусмислена — и се задоволи да подхвърли:

— Така е, хаджи. Само че същият човек, преди да се залови да пече хляба, проверява има ли дърва за пещта и замесва тестото в нощвите.

Мислеше, че с това предварителният разговор ще завърши, но се излъга — хаджи Ставри му каза сериозно:

— Напълно сте прав и чест ви прави, господин Силдаров, че тъй, оглеждайки нещата от всички страни, размисляте за свещеното дело. Не се засягайте, но в това отношение не ви отстъпва и нашият върховен началник господин Раковски. При него в Белград са се стекли доброволци от цяло Българско, а чрез такива като мене той следи навсякъде готовността на българина.

— И тя е…?

— Чака само искрица, господине, само искрица! — възторжено рече гостът. — И нишките отвсякъде се събират в ръцете на Привременното българско началство…

— Какво? — не чу добре Бяно. — В ръцете на…

— Привременно българско началство с Георги Стойков Раковски начело. Той го създаде и изгради, за да не бъдем паплач и голямо множество, но без връзка, всеки град и село сами за себе си, а единни, като истинска народна българска войска^[1]. И ние се надяваме, не, убедени сме, че утре в битката за свобода мястото на сливналии няма да остане празно…

Имаше неизречен въпрос в тези последни думи, но старият човек предпочете да не го е забелязал — би казал обезкуражаващи неща, пък животът го бе научил, че най-тежко е да нараниш надеждата на другия. И се задоволи да рече:

— Тук има хора, които се стягат за, хм, кървавото хоро още от две години, комай ще е най-добре да ви свържа с тях. — Той забеляза как думите му за „хора, които се стягат“ предизвикаха огнец в очите на двамата. — Анастас хаджи Добрев…

— А, помня го! — вметна хаджи Ставри хаджи Койнов.

— … който ги учи на талим, делията поп Юрдан, дето е превърнал къщата си, че и олтаря на черквата си в скривалище за оръжие и джепане… Да ви свържа с тях, думам, пък сетне ти, Николчо, надълго и нашироко ще ми разкажеш за баща си и за всичко по вас.

— Надеяхме се да поговорим и с директора Доброплодни — многозначително подхвърли хаджи Ставри. — Опитът ни научи, че народът тръгва с повече вяра, когато го водят учителят и свещеникът…

Бяно го изгледа замислено — в родолюбието на Сава Доброплодни той не се съмняваше, но никак не го виждаше начело на народа с пушка и ятаган в ръце. Ала и това преглътна, не му даде глас. Вместо това каза:

— Ще трябва да го търсите към Варна. Сега ръководител на Сливенските училища е отново Добри Чинтулов.

— Чинтулов? Не е ли онзи, чиито песни…?

— Същият. И затова, ако слушате мене, не го забърквайте във въстаническите работи.

— И защо? — трепна хаджи Ставри и дебелите му вежди се огънаха нагоре.

— Защото с шишане в ръка той ще чини по-малко от кой да е чирак или калфа, а полезността му като будител на народната свяст с неговите „Къде си, вярна ти любов народна“ или „Вятър ечи, Балкан стене“ не може да се равни с хиляда или десет хиляди най-добри нишанджии.

— Не съм съгласен с това — поклати глава гостът. — Човек като Чинтулов ще ни е полезен не като нишанджия, а именно с дарбата си да прави от обикновените човеци мъже и от мъжете — юнаци. Само като се чуе, че е посред бойната редица, мало и голямо…

Не довърши. Но и Бяно не прояви голямо любопитство за продължението. Той се надигна от мястото си и тръгна да събира избраниците.

* * *

Теглеше глътчици дим от лулата и ги слушаше. А в словата им всичко бе като по мед и масло: хаджи Ставри рисуваше картина на всенародна готовност и стройна подредба от утрешните редови бойци до върховния началник Раковски („Как могат да го вярват Анастас и поп Юрдан? Ами че ако я имаше, тази подредба, сега, в последния час ли щяха да узнават за нея сливенци?“), за строго и в подробности изработен план; Никола Паскалев пък чертаеше ходовете на самото въстание — щом заплющи бунтовното знаме над старопрестолния Царевец, русчуклии ще ударят така и така, шумналии ще им помогнат ето как, сливналии ще хванат този и този път, казанлъчани… Говориха двамата вестители и си казаха своето, сетне потърсиха мнението на събеседниците си. А не бяха още затворили уста, когато поп Юрдан и Анастас хаджи Добрев скочиха на крака и така бурно заговориха в един глас, че херодаята на Силдаровци, бунтовно убежище още от Алтънлъ-Стояново време, отекна гръмовно — да ги слушаше човек, трябваше още сега, тази нощ да се прогласи въстанието. Поп Юрдан сипеше възхвали за събраното у него оръжие, та думите му звучаха, сякаш разполагаше с пушки поне за десет хиляди души. Анастас хаджи Добрев, от своя страна, въздигаше до небесата юнаците от сливенската дружина, описваше талимите им, стегнатия им воински ред в упражненията и изпитните, не пропусна и новото знаме на дружината, което щеше да води сливналии към победите.

Говориха, що говориха двамата родолюбци, наддумваха се даже, но все пак скоро-скоро млъкнаха — що може да приказва човек, който ни бройка може да назове, ни точно име? И тогава Хаджи Ставри хаджи Койнов усети, че другите двама в херодаята — стопанинът на дома и главният учител — изобщо не бяха отваряла уста. И ги запита:

— А вие, господа? Защо не чух и вашето мнение?

Добри Чинтулов продължаваше да мълчи, та Бяно се принуди да извади захапката на лулата от устата си.

— Първом ми се ще да запитам нещичко тези двамината — каза, като говореше за свещеника и учителя. — В последните шест месеца, нека да е от Свети Архангел досега, колко пъти са излизали на талим момците на господин хаджи Добрев?

— Е, какъв талим посред зима? — пресилено се засмя Анастас. — То беше сняг до пояс…

— И все пак колко пъти ще се съберат, господин учителю?

— Да речем, веднъж-дваж есенес и още толкова сега, през април.

— И до колко юнака може да се разчита, че ще брои сливенската дружина?

— Надявам се да са около двеста.

— А сега един отговор и от тебе, дядо попе. На талим юнаците са с тояги в ръце. За колко от тях вярваш, че ще бъдат с пушки и достатъчно джепане, когато се развее знамето на буната?

— Че знам ли… — смути се поп Юрдан. — Може трийсет, може петдесет…

— Това е — сви яки рамене Бяно и захапа отново лулата си.

— Това е, това е! — с непривична за него невъздържаност кресна неочаквано хаджи Ставри. — Разбирам накъде биете, ами поне имайте доблестта да го кажете направо, господин Силдаров!

— Тук не става и дума за доблест, за „биене“ нанякъде. — Бяно Абаджи не се поддаде на раздразнения тон и продължи разумно и спокойно. — Вие се готвите да подхванете нещо, в което залогът ще е животът на най-добрите, най-юначните, най-събудените български момци. Но не гледате на нещата в очите, а се палите от собствените си думи. Ето, нашият Сливен си е открай време твърдина на българщината. А колцина се оказа, че ще тръгнат да сразят турската царщина? От цял двайсет и пет хиляден град не повече двеста, всъщност само едва-едва подготвени за битки, и от тях едва трийсет или петдесет ще са с пушка в ръка. Това е, за което исках да ви отворя очите. А щом е то така в Сливен, отсъдете сами как ще е от по-несъбудените или по-притиснатите от турците градове и села.

— И не си правете погрешна представа за силата на Турция, господа — внезапно се обади Добри Чинтулов. — Може да е разядена от леност или изостаналост, но Турция не е хилава и немощна. Живях аз дълго в Русия, видях каква чутовна сила и какви опитни пълководци бяха под скиптъра на царя и въпреки това в Кримската война…

— По-добре не споменавайте Кримската война, господин учителю — намеси се сухо Никола Паскалев. — Тогава турците си приписаха победата, но всички знаем кой я извоюва.

За малко се възцари тишина, после хаджи Ставри се обади тежко:

— Разбрах думите ви господа. И тревогите ви разбрах. И виждам, не са те подсказани от някаква си плашливост, а от здрав разум и житейски опит. Има едно-едничко нещо, което вие не вземате под преценка, господа, и затова изпадате в самозаблуда. Говоря за готовността на българина. Казах ви вече многократно: българинът е готов от години и има нужда само от две неща — от ярък пример и от опитни военачалници. Тези чети, независимо дали по петдесет, или по двеста души, ще бъдат примерът, подир който ще тръгнат хилядите. Или вие искате да ме убедите, господа, че такива здрави български селища, като Градец или Медвен, като Жеравна или Ичера, като Нейково или Котел, ще останат настрана, ако видят сливенските юнаци да са се вдигнали срещу поробителя? Не, не, не допущам даже в мислите си подобна изневяра на народните идеали. Виж, за другото може би сте прави и благодаря, господин Чинтулов, че с думите си за Русия ми го подсказахте. Нали разбирате, говоря за опитните пълководци. Ние наистина имаме думата на Панайот Хитов, Дядо Желю, моя верен Найден и другите, но одеве, когато правехме равносметката, ги позабравихме.

— Панайот войвода не е чакал Гергьовден и отдавна е излязъл — вметна на това място Анастас хаджи Добрев.

— Но той не е известѐн, че буната не е вече едно смътно и далечно намерение, а събитие, което чука на портата. — Хаджи Ставри се окашля без нужда и продължи някак по-тържествено: — И така, нека да приключим, господа. С божията помощ — на това място той се прекръсти и другите последваха примера му — въстанието ще се вдигне в средата на юни. Кога точно — това ще ви известя от Търново, накъдето отивам още нощес. Както виждате, времето дотогава не е малко… стига да не го пропилеете. Какво очаквам от вас ли? Да съберете пак момците и да подновите с още по-голямо старание талима. Да проверите наличните пушки и джепане и чудеса да сторите, но да ги умножите до юни. И най-сетне — да влезете в связ с Панайот Хитов войвода, та щом дойде лозинката от мене и четата потегли към Търново, той още от първия ден да застане в челото й заедно с опитните си и калени в бой люде.

След малко се разотидоха. Подир последните стегнати и пламенни думи трябваше да искрят като жарава, току-що раздухана от меховете, пък шестимата изглеждаха по-скоро кахърни, умислени.