Цончо Родев
Бурята (83)

6.

Сякаш целият Бянов свят изведнъж се завъртя пред очите му — стремглаво, зашеметяващо, като че попадна в бързея на пълноводна река, която не само го затъркаля по течението си, но и го тръшваше тук и там о камънаците.

Всичко започна от това, че горе, на долапа, се яви Кутьо Ганчев — последният човек, когото Бяно бе очаквал да види нявга тука. В последните години зет му се бе поохранил, но въпреки това си оставаше слаб, с дълъг и тънък, врат, а лицето по прежному си бе костеливо — ще речеш, че само тънка кожица покрива кокалите му. Поздравиха се, като — слава богу — никой от двамата не се насили да влага неистинска сърдечност в изгледа и гласа си: бяха роднини и толкоз. Все пак по-различен от друг път беше именно чорбаджи Кутьо, — под изпъкналите кости на челото и дебелите вежди можеше да се види, че в дъното на очите му се таяха смут и вътрешна несигурност.

— Аз май не съм дошъл за добро — каза той, като с жест отказа да заеме предложеното му столче. — Майката на Руска — (също и за нея той никога не бе казал „мама“) — не е в ред със здравето. Чини ми се, че не ще е лошо да слезеш долу.

В първия момент Бяно не съобрази съдържанието на тези сдържани думи, та даде воля на любопитството си:

— Защо не дойде да ми го каже Боян?

И всъщност именно този отговор на Кутьо доведе замайването му:

— Той е при майка си. Всички са се събрали около нея — Боян, Руска, Райна, леля Трънка, Христо…

— Че толкова ли е зле? — попита Бяно и собственият му глас му се видя чужд — в устата му не бе останала и капчица слюнка. — Какво й е?

Чорбаджи Кутьо предпочете да отговори само на втория въпрос и да остави бабалъка си да си разясни първия. Преди три дена, в понеделник, Райна Боянова наминала да навести свекърва си и — нещо невиждано — заварила я на одъра. Рекла да стане и да посрещне снаха си, но не намерила сили и за толкова. Опитала се да замаже работата, но сетне си признала — не й стигал въздухът, усещала пробождания отстрани на гърдите, нямала желание да сложи залък в уста, само по малко млечице се насилвала да глътне… Райна, все пак вече зряла жена и майка, от своя страна забелязала кашлицата й и че челото й е в огън. И тогаз вдигнала на крак цялата рода.

— Аз съм виновен — тежко и самобичуващо произнесе Бяно. — Да, аз съм виновен. Не беше много отдавна, Янка ми се оплака, че преди няколко дни я втресло. Аз обаче, дърт и изкуфял, даже не обърнах внимание, все едно че ми е казала за изгубена кокошка от курника… — И запита: — В понеделник, казваш. Защо едва сега ме известявате?

— Заради същата кокошка от курника — гузно отвърна Кутьо Ганчев. — Кой е виждал нявга майката на Руска болна, че да си помисли?…

— Какво сторихте после? Искам да кажа, когато Райна е…

— Допитахме се до даскал Димитър Инзов, нали пада и малко доктор. Дойде да я види, а сетне жените изпълниха всичко, щото им заръча — и със синап я налагаха по гърдите, и отвара от гюлфатмѐ^[1] й дават да пие. Ама досега полза никаква. — После Кутьо се опита да бъде дипломатичен: — Не ме разбирай погрешно — каза, — не е като да бере душа. Ама все пак решихме, че е по-разумно да те повикаме.

Последните думи не стигнаха до съзнанието на Бяно — той беше вече изпаднал в онова състояние на пълно объркване („мозъкът ми се беше вцепенил“, щеше да сподели веднъж със сина си), което щеше да го държи цели месеци.

Двамата мъже прибраха набързо губерите и халищата, проснати на сергията, и рамо до рамо, но без да разменят дума повече, забързаха надолу. Когато половин час по-късно Бяно влезе в затоплената соба, най-напред забеляза угрижените и странно тържествени лица на Трънка, Руска, Боян и Райна. После с няколко широки крачки мина покрай тях и отиде до одъра. Нямаше помен от нявгашната руменина и жизнеността на Яна — лицето й беше бледо, жълто-пепеляво, изпито. Когато го забеляза, жената дръпна кърпата от челото си (слагаха й кърпи, напоени с оцет, за да й вземат огъня) и се опита да стане, но преди още той да спре движението й, се отпусна отново на постелката.

— Прощавай… Бяно… — извини му се. — Нямам сили… да те посрещна… както подобава…

— Остави! — сопна й се той и вътрешно се прокле, че в тази дума вложи повече строгост, отколкото нежност. — Остави! — повтори вече по-меко. — Има още време да се срещаме както подобава.

Яна тъжно, но без страх поклати глава:

— Няма време… Бяно… Усещам… отивам си…

— Глупости! — с неискрена убеденост я поправи той. — Хайде сега, отиваш си!… — Сетне се обърна към своите. — Защо не повикахте доктора от казак-алая? Бил учен този поляк, чувах.

— А, търсихме го — отговори Боян. — Ама го няма — за зла слука точно сега бил при семейството си в Одрин.

— Слушал съм добри думи и за някакъв арменец, лекар в Железник.

— Далече е, тате — каза синът и показа с очи към одъра. — Няма да можем да я занесем дотам…

— Можем поне да го попитаме. Щом е толкоз опитен, невям ще познае болестта и по думите ни. Можете ли ми намери един кон под наем?

— Оставете, аз ще отида — решително заяви Кутьо, който бе влязъл едновременно с Бяно. — Тук вие всички сте по-полезни от мене…

Изненадаха се от това закъсняло внимание на зетя, но никой не му възрази. И наистина Кутьо Ганчев нае кон и в един ден отиде до Ески Заара и се върна. Арменецът-доктор наистина си разбирал от занаята — възпаление на белите дробове било, казал, след като изслушал Кутьо и му задал няколко въпроса. Сетне сам приготвил прахчетата, да ги давали на болната четири до пет пъти на ден, те щели да помогнат.

Това разказа Кутьо, а сетне насаме добави на тъста си и Боян: тежко било заболяването, мъчно се излизало от него, да са готови и за най-лошото — тъй казал още лекарят в Железник…

Започнаха да дават на Яна прахчетата и тя като че за кратко време се подобри, дори сама помоли за чорбица от пиле, в което всички видяха обнадеждаващ признак. Но това се оказа, както е думата, за ден до пладне — болестта скоро надви церовете. Жената стана по-зле и от преди, изпадна в унесеност, дишането й от час на час се утежняваше… И на четвъртата нощ, когато край нея бдяха само Бяно и Трънка и квасеха с водица засъхналата й уста, болната изведнъж се сепна, отвори очи и понадигна глава. Огледа се с непредаваем ужас в погледа и като видя мъжа си сякаш се успокои, даже някакво подобие на усмивка сви ъгълчетата на изтънелите й устни.

— Благодаря… ти… Бяно… — прошепна тя една доловимо.

— Че за какво има да ми благодариш, Янке? — каза той, докато с всички сили се мъчеше да преглътне сълзите си.

— Тези… трийсет и пет години… аз… на тебе… ги дължа…

Усилието да произнесе десетината думи отне и последните силици на жената, та тя отново отпусна глава на възглавницата. После напрегна всичко, което бе останало в изнемощялото й тяло, и произнесе:

— Ая^[2] Бяно…

Бяно се сепна, когато чу този свой нявгашен прякор. Сепна се и се уплаши — в последните тридесетина години той го бе чувал само един път и то пак от устата на човек пред прага на отвъдното.

Яна няколко пъти шумно и дълбоко пое дъх, още веднъж потърси с очи надвесения над нея Бяно и застина неподвижно. В стаята стана така тихо, че се чуваше как огънят ядеше главните в камината. Трънка приближи и с изкривените си от годините кокалести пръсти затвори очите на мъртвата.

* * *

По-късно щяха да му кажат, че на погребението се е бил стекъл целият град, и от толкова различни уста щеше да го чуе, че не можеше да не го повярва. Той самият обаче нямаше ясен спомен за този ден. Да, по едно време наистина си бе помислял нещо като: „Защо се е събрал толкова много народ?“, но то беше мимоходом и по-скоро случайно — иначе той през цялото време се бе люшкал някъде по средата между замайване (той го наричаше шашардисване и захласнатост. Видя много лица, познати и непознати, но не отличи повече от три-четири, а изобщо не си даде суетната грижа да отбележи в паметта си кои са почели и кои са пренебрегнали покойницата. Само от време на време нещо в съзнанието му бе щраквало и отбелязвало някаква подробност, всичко останало се бе омесило в една обща картина и една обща минута, в които даже нямаше толкова скръб, колкото душевна празнота.

Запомнил бе например, че за опелото бяха помолили само поп Юрдан, а там се явиха четирима — поп Димитър Черното, поп Тодор^[3] и поп Исайя от Клуцохор бяха настояли да участвуват в службата по собствена воля.

След това Панайот Минков бе изразил желание да каже няколко думи за покойницата. Стана суетня — черквата „Свети Димитър“ бе събрала само едната трета или едната четвъртина от хората, които бяха дошли да изпратят Яна, та се наложи той да произнесе словото си пред вратата на храма. Бяно чу твърде малко от това слово; едно изречение още в началото го порази, та мисълта му после се втурна подир него и не можа да проследи останалото: „Един живот, раздаден докрай на другите“ — бе казал Панайот Минков. Едва сега Бяно можеше да прецени, че през всичките тридесет и пет години, преживени заедно, Яна всъщност нито веднъж не бе изрекла думите „Аз искам“, не бе поставила себе си в центъра на нещата, не бе помисляла или протягала ръка за себе си и за личното си добруване — целият й живот бе една непрекъсната грижа за другите: най-напред за Бяно и децата, сетне и за всеки, който е имал нужда от нея. Специално към Бяно тя се бе показвала винаги покорна и всеотдайна — като се започне от чудатостите на характера му, та се стигне до тайната около Найден, която тя е знаела през цялото време и му я е спестявала… Наистина „Един живот, раздаден докрай на другите“!

Сетне на гробищата кратичка и развълнувана реч произнесе и поп Юрдан. И както преди, Бяно можа да го слуша само докато съзнанието му пак се завъртя около едно изречение: „Който сам е познал нещастието, разбира и нещастието на другите.“ Да, също и това бе Яна. Какви ли мечти е имала дъщерята на чорбаджи Руско от Градец? Какви ли пламъчета са проблясвали в малкото й девическо сърце, преди да се сгромоляса всичко под бабаитската снага на турчина-насилник и неразцъфналата радост да се изпепели под черната забрадка на злощастието?… Стигнала и видяла мрачното дъно на бездната, после Яна се бе посветила на всички онези, които са й били — изцяло или донякъде — събратя по съдба. И бе вършила чудеса, за да им подаде ръка и да ги изведе към светлината…

А когато се опомни, людете вече хвърляха по бучка пръст върху прясно скования ковчег. Хвърли една и Бяно…

… Когато мина погребението, той нищо не желаеше по-силно от това — да остане сам. Сам с мислите си. Не му се удаде — спазвайки обичая, от гробищата се върнаха пак у дома, имаше светене и ръсене на вода, жито и чаша вино за многобройните гости, десетки и стотици ръце, които напираха да стиснат неговата с искрено съчувствие.

— Приемете всичко това от добрата страна, господин Силдаров — каза му поп Димитър хаджи Костов, когато усети вътрешния му бунт. — Христовата религия вече деветнайсет века и половина събира разум и опит и знае какъв смисъл да вложи в обичаите си. На потресените от загубата близки тя възлага в първите два-три дни да вършат толкова много работи — от варенето на жито до водосветите, — че да не намират и минутка за тъгата си. А когато най-сетне въртележката се поуталожи, неусетно се е поуталожил и най-силният пристъп на скръбта…

Може би тъкмо поради тази преднамерена претрупаност на обичаите Бяно наистина се бе държал мъжки през всичките суетни на погребението („стар, ама се видя, че е от юнашко коляно“ — щяха да говорят след това за него онези, които не бяха забелязали пълната му обърканост). Следобед обаче стана нещо, което разчупи външната обвивка на самообладанието му — получил късно вестта за смъртта на сестра си, от Градец пристигна едва след като я предадоха на земята шуреят му даскал Димитър Русков. Те се прегърнаха мълчаливо и сетне, както често бива в такива случаи, заговориха за най-глупавото и неподходящото като за такъв момент.

— Не те ли достраша да дойдеш сам-самичък през Балкана от Градец? — попита Бяно, а Димитър му отговори:

— Какъв ти страх! Нали сега дружината на твоя кръщелник е тъдява, читаците са се изпокрили в миши дупки…

Но после те се затвориха в малката собичка, спуснаха зад себе си мандалото и останали настрана от погледите на любопитните, плакаха като деца. И с тези сълзи те си казаха всичко — за Яна и за празнотата, която тя оставяше в сърцата им, — което мъжките им устни премълчаваха. Като се поуспокоиха, те пак не се заловиха да предъвкват известното, а думите им потръгнаха от него нататък:

— Не успях да се простя с кака — започна Димитър, — ама за малко и да се размина изобщо и с вестта ти. Условил съм се да стана главен учител в Разград и скоро ще стягам семейството и имуществото за нататък…

— Как? — стрелна го с недоумяващи очи Бяно. — Ще оставиш Градец, когато издигна Градешкото школо на второ място след Сливенското? Малко ли ти се виждат азбукарчетата, които се стичат от целия онзи край да търсят при тебе прозорец към света на знанието? И скромна ли ти се вижда славата, която си спечели в борбата срещу светиня му Вениамин и изобщо против гърците-душегубци?

— Всичко това, което изреди, се обърна срещу мене, бате. И успехът на училището, и прогонването от него и от храма на непонятната за народа гръцка реч, и пробуденото свободолюбие в младежта. Нашите първенци с чорбаджи Гиню начело са се съюзили и дума са си дали да ми извадят душата. Не, не да ме стрелят или колят, а да я извадят с памук, като провалят всичко напредничаво и родолюбно, което аз намислям да направя^[4].

Бяно усети мъката му — (тя, неизплакана, щеше в близко време да изгризе дробовете му), — та предпочете да промени разговора.

— Какво правят Мария и юначетата? — попита.

— Руско^[5] и Стефан ли? — В подутите от плач очи се мярна нещо като усмивка. — Добре са, да благодарим на бога. Играят и палуват, сега им е времето… — Учителят се умълча малко. — Не се сърди, че ще досегна кървящата ти рана, бате Бяно, ама… ама… С една дума, искам все пак да отида до гробищата…

— Не ми досягаш някаква рана — разумява се, че ще поискаш да отидеш и там да се простиш със сестра си. Ще дойда и аз с тебе. И без това тази гюрултия тук съвсем не ми е по сърце.

Излязоха. А когато отидоха на гробищата, там ги чакаше такава изненада, че и двамата се изумиха — при гроба със свещ в ръка, а иначе покрит от глава до пети с оръжия, стоеше и отдаваше своето „последно сбогом“ същият онзи Панайот Хитов, когото властта, вече пропищяла до небето, търсеше под дърво и камък. Кимнаха си и промърмориха нещо неразбираемо. После войводата Панайот отговори на немите въпроси в очите им:

— Дълг ми беше, не можех да не го изпълня, кръстник. Тя за мене не беше само кръстница, а и онази, в чиито ръце съм поел първата глътка въздух.

— А не те ли е страх, че тук, както се казва, си на вълка в устата?

— А, не. — Двете къдели под носа на Панайот Хитов помръднаха дяволито. — Наоколо са деветмина юнаци, дето няма да оставят и с пръст да бъда докоснат.

Едва сега Бяно и даскал Димитър си спомниха, че приближавайки, бяха дочували разни подсвирвания и не дотам сполучливи подражания на птича песен.

— А Найден, Панайоте? — с несдържана горест попита Бяно Абаджи. — Няма ли го Найден?

— Ако беше в дружината, мислиш ли, кръстник, че сега нямаше да го намериш до мене? За жалост вестта за кръстница Яна дойде само един ден след като Найден пое нагоре…

Бяно не поиска подробности — той вече ги знаеше от хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. Само въздъхна тежко, много тежко.

След малко Панайот Хитов забучи в рохката пръст свещичката си, сбогува се и ги остави сами.

И двамата — мъж и брат — застанаха от двете страни на пресния гроб.