Цончо Родев
Бурята (79)

2.

Само чрез това средство, т.е. къту си останим нипоколибими в прадедная си вяра, ще можим да увардим милая си народност, коя с толкова трудове сме разбудили.

Г. С. Раковски

(писмо до Й. Дайнелов)

Щяха да я запомнят като мека зима и тя наистина си беше мека, само дето Малък Сечко си показа рогата — няколко дни преди да предаде властта на Баба Марта той най-напред рязко и изведнъж докара януарски студ, а веднага след него отпуши и оня вятър, сливенския, който вдига керемидите от покривите, поваля хора и добитък и кърти врати и черчевета. В такова време по улиците на Сливен може да се види само луд човек или обезумял от тревога баща, хукнал през бурята и вкочаняващия вятър да търси цяр за болното си дете.

Въпреки че беше една от най-лютите вихрушки от последните години, в тази дяволска нощ към края на февруари по улиците на Сливен се мярнаха няколко фигури на мъже, които нито бяха луди, нито обикаляха за церове. Те вървяха от различни посоки, държаха се долепени до дуварите и зидовете на къщите (от опит знаеха, че там рядко пада подхваната от вятъра керемида), по откритите места начесто лазеха на четири крака, тук-там вятърът ги отъркалваше по скованата земя. В такива случаи се чуваше една по-пиперлива благословия, след която мъжът се надигаше, загръщаше се пак в ямурлука си и продължаваше своя път през виелицата. И така до портата, зад която се намираше домът на Панайот Минков; макар да знаеха, че в такава адска фъртуна заптийската стража си стоеше на рахат край оджаците и кюмбетата, тук „безумците“ хвърлиха подозрителен поглед нагоре и надолу по сокака и се хлъзваха в двора на Минкови. А там, въпреки, че беше късна доба, две прозорчета светеха ярко — знак, че стопанинът ги чакаше.

Тъй един подир друг надойдоха всичките четирима души, които Панайот Минков скритом бе поканил през деня: Анастас хаджи Добрев, Стефан Гидиков, Боян Силдаров и поп Димитър хаджи Костов.

— Моля ви да ме извините, приятели, че няма да сполуча да ви сгрея — започна Панайот Минков, когато се събраха около мангала и се мъчеха да размразят вледенените си ръце. — Коминът връща от бурята и баджата пуши — лисици да ловиш в стаята…

— Не се кахърете, няма да умрем, господин Минков — каза за четиримата хаджи Добрев. — По-добре започнете направо. Да си призная, откакто дойде момчето и ми каза за това събиране, нито място можах да си намеря, нито залък да преглътна.

Другите го подкрепиха — с различни думи, но в същия смисъл.

— За жалост не ви събирам за добро — въздъхна Панайот Минков. — Имам лоша вест от Цариград, братя. Като са погазили и собствените си закони и правила, онзи ден тамошните фенерски папищаци свикали на бърза ръка един църковен събор, като даже „велик“ го нарекли. Имало там девет патриарси, бивши и настоящи, и двайсет и седем владици; за срамотиите между тези последните се изтъпанили и трима наши българи — Пайсий Врачански, Доротей Пиротски и Игнатий Родоски. Всичко било предварително и омесено, и опечено, та, както е думата, за броени часове свършили пъкленото си дело.

— И какво е то? — свъсено попита Боян.

Гласът на Панайот падна с няколко тона, когато отговори:

— Низвергнали са от Христовата вяра нашите духовни водачи Иларион, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Отнели им сана в йерархията, осъдили ги на заточение и пуснали забрана до цялото християнство да общува с тях.

Разнесе се една псувня — толкова мръсна, че на нея би свалил шапка кой да е каруцар от Лазовския хан. Тя се бе откъснала от устата на Анастас хаджи Добрев. Останалите трима гости стояха като окаменели, поп Димитър Черното бе зяпнал уста.

— Уви, не е само това, братя. Наистина Портата още не е потвърдила решението за заточаването (то трябва да получи и нейната благословия), но отново са лепнали нам, на българите, онова проклето рум-миллети…

— О, Господи! — прекръсти се поп Димитър, а Боян изохка:

— Студено ли било тука? Вие така ни сгряхте, господин Минков, че…

— Гаджалите са си прави за себе си — тихо произнесе Стефан Гидиков. — Тяхното е като да ловиш риба в мътна вода. От крамолите на християните печелят само те.

— И затова насъскват ту нас, ту гърците — допълни Минков.

— Да имаше колай, щях да откъсна главите на всички тия фенерски „свети отци“! — изръмжа войнствено, но и с осъзнато безсилие Гарибалди.

Боян Силдаров се поокашля да прочисти внезапно изсъхналото си гърло и каза дрезгаво:

— Чини ми се, господин Минков, че не сте ни събрали само за да ни известите тези… тези гнетущи новини. Известяването можеше да стане кога да е. Но вие сте имали време да премислите и новините, и онова, което е наш дълг да сторим при тези нови обстоятелства.

— Да, сигур е така — с надежда се обади Черното. — Говорете, говорете нататък, господин Панайоте!

— Правилно се досети господин Силдаров — безхитростно отговори Панайот Минков. — Мислих и премислях, миналата нощ не съм заспал и за минута време, накрая като че напипах онова, което Боян назова „наш дълг да сторим при тези обстоятелства“.

— Карайте, господин Минков, карайте по-направо, за бога! — нетърпеливо го подкани Стефан Гидиков.

— Аз се помъчих да прозра какво решават в същия този час братята ни от четирите краища на българските земи за противодействуване срещу онези дяволи в попски одеяния. И ми се стори, че всички ще стигнат до един извод: да се съчини едно просително, но достолепно послание до Портата, с което още веднъж да се покаже на властта, че ние нямаме никакво намерение да се примиряваме с това „рум-миллети“. А след това да свикаме едно събрание на цялото сливенско християнство и да приканим съгражданите с родолюбиви сърца да сложат подписа си под посланието.

— И съберат ли се послания с един милион подписи — завърши вместо него хаджи Добрев, — Портата малко по-другояче ще гледа на своето „рум-миллети“, прав е господин Минков.

— Събранието може да стане още в неделя след църковен отпуск… стига тези хали да попрестанат дотогава — подкрепи го Боян и по този начин изрази съгласието си и с двамата. — Ние ще имаме грижата да разгласим на хората.

— По-добре ще е събранието да се свика в Клуцохор — замислено предложи поп Димитър. — Не само защото там, в „Свети Никола“, се разпорежда такъв човек като поп хаджи Юрдан…

— Той ще събира подписите с пищов в ръка! — позасмя се Гидиков и това беше първият ведър звук през цялата вечер.

— … но и защото все пак пада по-далече от конака. Няма защо прекалено да се навираме в очите на Мехмед Салих или на Али ефенди.

— Това нека го имаме за решено — предложи Анастас хаджи Добрев. — Работата е, че до неделя трябва да сме готови и с писмото за Портата. Или може би господин Минков в снощната безсънна нощ да е постъкмил вече нещичко?

— Вярно отгатнахте, постъкмих го. И ако сте съгласни, веднага ще ви го прочета.

Съгласиха се, разбира се. И Панайот Минков извади от чекмеджето черновата на бъдещото послание. „Постъкменото“ представляваше всъщност няколко големи листа, изписани със ситен гъст почерк. Той си нагласи осветлението и зачете:

— „Ваше високопревъзходителство, височайший везирю! От великодушните царски милости, с които в слава на царствованието на държавнейшия султан е станало явно как бди като благоутробен отец за управлението, успокоението и благоденствието на своите чеда, ободрени и ние, покорните верни поданици българи от Сливенския каймакамлък, вземаме дързостта да поднесем покорно и тази наша жалба, както и много други отпреди време досега подавани от нас и от всякъде — от целия български народ, за един твърде важен за нас религиозен въпрос, който от доста време насам държи в прегорко безпокойствие сърцата на всички верноподани българи…“

Посланието беше до края все така майсторски написано: съдържаше то всичките високопарни усуквания и многословия, тъй характерни за турската канцелария, трупаше камари от възхвали за мъдростта и великодушието на султана и за верноподаните чувства на просителите („Като прочетат за покорните верни поданици българи от Сливенския каймакамлък, някои няма да повярват на очите си, а други ще ги тресне дамла“ — подметна на това място Гарибалди), лееше се витийски като пресен шарлаган, но когато допреше до исканията и оплакванията, тогава тонът неусетно затвърдяваше — говореше се в него и за „една шепа калугери във Фенер, които богохулно назовават себе си Велика Христова църква“, и за „тяхното развратно поведение“, и за „безсрамни, безсъвестни и гнусни злоупотребления, интриги и клевети“, и за „горещо желаем да съхраним всеизвестния си народен характер, нравственост, тая присъща на миролюбивия и трудолюбивия наш български народ нравственост, която чиста и свята искаме да запазим, като отхвърлим далеч от нас гръкофенерската злонравствена зараза“ и завършваше с неизбежните възхвали и благопожелания за Абдул Меджид.

— Браво, господин Минков! — възкликна след четенето хаджи Добрев. — Такъв изкусен дипломат България не е имала от цар Калояна насам!

Поп Димитър Черното и Боян също изразиха пълното си одобрение, само Стефан Гидиков помоли:

— Ако може, прочетете отново там, дето се говори за „рум-миллети“ и „булгар-миллети“. Тъй или иначе то е комай най-важното: вярата си е вяра, ама ние гоним и утвърждаване на скъпата ни народност!

Панайот Минков изпълни молбата му и се върна по-назад в текста:

— „Българският народ, като съвсем отличен^[1] от гръцкия по произхождение, език, нрави и обичаи, слян досега с гърците под едно общо име рум-миллети, не е имал с него друго общо, освен една вековна народна ненавист, която пък под ободрението на гръцкото духовенство е имала за последствие едно разорение нравствено и веществено^[2] на българския народ; затова въз основа на провъзгласеното, равенство^[3] и българският народ желае да живее в царската държава като особен народ под собственото си име булгар-миллети, а не вече под чуждото име рум-миллети, което му е станало вече несносно.“

— Аферим! — поздрави го Гидиков. — По-добре и светиня му Илариони не би могъл да го натъкми. Аз само ще предложа едно допълнение. Коя дата ще сме в неделя?

— Втори март.

— Нека само да има един послепис с дата втори март, в който, като се осъди още веднъж съборът на нечестивите гръцки владици, да се заяви, че вслушва ли се Портата в нас или не, но ние повече не ще се признаваме за една църква с Фенер и докле свят светува, в наш храм няма да се чуе името на патриарха им.

Приеха това предложение. И писмото остана в този си вид^[4].

— Стореното от господин Панайот е много, но аз ще река, че можем и още повече — каза вече по-успокоено поп Димитър. — Хубаво пишем на Портата „ние, българите от Сливенския каймакамлък“, ама защо това да е само на думи? Защо наистина да не вдигнем каазата? Аз например се заемам да подбутна духовете в Градец, Ичера и Медвен. Имаме ние там предани на народните работи учители — вземете за пример само даскал Буньо в Медвен, — които ще ни последват. И в оплакването за „рум-миллети“ ще ни последват, и за окончателното и пълно скъсване с Фенер.

— Прав е дядо поп — съгласи се Боян. — Аз пък поемам Жеравна (нали съм жеравненски зет), че и Котел. Там сестрите на Раковски ще ни помогнат, поп Янко също.

Съгласиха се и за това. И си разпределиха каазата — главно ония места с предимно българско население, дето имаше и по-будни сторонници на борбата за освобождаване на българската църква.

— Разгеле се спомена Раковски — поде нов разговор Стефан Гидиков. — Не знам дали следите „Лебеда“…

— Как не! — отговориха му в един глас, защото някои го получаваха частно, а в библиотеката за броевете на „Дунавски лебед“ се чакаше ред, понякога по три-четири дни и повече.

— В него Раковски между редовете ни приканва да се стягаме не само за сваляне окови от църквата… Изобщо славен вестник е „Дунавски лебед“, българският народ не е имал равен на него.

— Хайде, хайде, не ни увещавайте — подсмихна се Панайот Минков. — Всички знаем и вестника, и вашето благоговеене пред него^[5].

— Не е въпросът само до вестника, а и до назрялата схватка „кой кого“ — смръщено ги огледа Анастас хаджи Добрев. — Наша независима черква е важно нещо, но по-горе от нея аз поставям свободата на народа и милото ни отечество. А свободата, братя, иска пушки и саби, а не владици и сказки^[6]. Чини ми се, че подготовката не върви с толкова широки крачки, колкото делото го изисква. Погледнете, че утре дойде отново хаджи Ставри, за да побие байрака на Карандила, и ще ни свари ако не по бели гащи, то най-много с един крачол.

Беше вярно. Подготовката за въстание не бе спряла, но предишното оживление го нямаше вече. И все по-нарядко се скътваше нова пушка под плочата в двора на поп Юрдан.

— Може би не му е тук мястото да се огледва и тази подготовка — примирително рече Гидиков. — И ако питаш мене, Анастасе, даже е правилно да е така. Онези, които водят народа в църковната разпра, трябва пред властта да са чисти от други провинения. Не провинения, даже съмнения не бива да има около тях.

Анастас хаджи Добрев не възрази и с това негласно се съгласи със забележката. Но тогава пък се обади поп Димитър:

— Аз пък имам грижа, братя, за училището. С две големи опори разполага народността ни — вярата и училището. Вярно, в последните десет години издигнахме Сливенското училище на голяма висота. Но сега е застрашено. Сава Доброплодни се е поуплашил от разследването и тормоза, които го сполетяха от ланските събития — той имаше предвид престоя на хаджи Ставри в Сливен, драматичното му спасяване и многобройните задържания, разпити и побоища, които последваха убиването на неколцина заптиета посред Сливен: — Поуплашил се е, казвам, и както се чува, канел се да ни напуска. Сключил бил договор с варненската община, там, при морето да бъде от следващата учебна година.

— Лошо! — в един глас се съгласиха и останалите.

— Наистина лошо! — продължи поп Димитър. — „Една лястовица пролет не прави“, така е, останалите учители няма да клекнат безпомощни без Доброплодни. Ама трябва ни едно голямо име, на което да се крепи авторитетът на школото. Я вижте какво значи да се произнесе един Райно Попович, един Найден Геров, един Йоаким Груев, един Петко Славейков! Само като им се чуе името и людете застават с прибрани пети и свален калпак…

— Какво ще кажеш, Бояне, да повикаме за главен учител вуйчо ти Димитър Русков от Градец? — замислено рече Панайот Минков.

— Ако го решите, наемам се чрез мама да опитам…

— А защо да не направим опит да си върнем нашия Добри Чинтулов? — подхвърли на свой ред хаджи Добрев. — Стига са му се радвали ямболлии. Пък и облаците, които тук се бяха събрали над неговата глава, може да се смятат вече поразсеяни…

— От това по-добро — здраве! — пак в единодушие отговориха всички. И както преди, Боян Силдаров отново предложи услугите си:

— При него пък ще река да проводим баща ми. Още с идването си от Русия даскал Добри се отнасяше с голяма почит към тате, за много неща е опирал до неговия съвет. Може и сега да го послуша.

— И това трябва да стане, без да минава през църковната община — посъветва Панайот Минков. И заизкълчва езика си: — Там цистите елини сте да си спомнят, це не друг, а Цинтулов пръв процете Евангелието на неблагодородния български.

— Добре, тази грижа да остане на мене — приключи Боян.

— Тогаз да ставаме, а? — разкърши скованите си рамене Гидиков.

— Да ставаме — последва примера му и поп Димитър Черното. — Невям среднощ отдавна да е минало…

Наметнаха отново тежките ямурлуци и стиснаха ръката на домакина.

— И така, братя — до неделя.

— До неделя на събранието.

Четиримата излязоха. Навън сливенският вятър ги грабна и ги разпиля към четирите краища на града.

… А в неделя народ бе препълнил не само църквата „Свети Никола“, но и черковния двор. И не остана нито един богомолец, който да не сложи подпис, под прошението за признаване на българската народност.