Цончо Родев
Бурята (68)

4.

Народност и хайдутлук, и отмъщения. Всичките занаяти са у нас.

Панайот Хитов

Бяха трудни времена. И ако тази дума подхождаше на хората на духовния напредък, като че дваж по-прилягаше тя на другите — героите на меча. А за онези в зандана, с които Али ефенди все още си разчистваше сметките, изобщо да не говорим…

Каза се вече, че след напада над кадията само двама, Панайот Хитов и шуреят му Стоян Папазов, най-патилите и най-опитните, поблагоразумиха да потърсят укритие при вечната сигурна закрилница на непримиримите — Стара планина. Нищо останало обаче не се разви според уговорката — другарите им в нощните действия, дори нарочно помолените Слав, Никола и Димитър Палича, не се явиха на уговореното място. Целия следващ ден Панайот и Стоян чакаха в Змеевите дупки, но никой не се присъедини към тях. Загрижени и с основание подозиращи най-лошото, вечерта двамата се изтеглиха нагоре към Сините камъни, като не пестяха от времето си и с един отсечен клон заличаваха следите, които оставяха по снега. Преспаха направо върху преспите на Бозаклиева поляна, а на разсъмване продължиха към Керемидената къшла. От Иван Качара, козар на Слав Ненчев, научиха за излавянето на всичките им другари и на още стотици невинни люде покрай тях. После обаче изпратиха Иван да им накупи едно-друго в града. Но зърнаха го турците и нали бе работник на Слав, заптисаха го; изхитриха се, че не го биха, а го упоиха до обезсвестяване с ракия и той в пиянството си издаде кои са му били гости на Керемидената къшла. И тогава започна едно преследване, за което цяла книга би се оказала недостатъчна да събере всичките патила на двамата хайдути.

Братята Топчи Ахмед и Али, сливенските бьолюкбашии, застанаха начело по на една многочислена потеря и не седмица или две, а цели месеци не слязоха от конете и многократно преобърнаха като джоб Сливенския балкан. В бурите и снеговете Панайот и Стоян удариха на запад през едва проходимите преспи — Топчи Ахмед със сеймените си им прегради пътя и като копой не изпусна няколко дни дирята им; пет или шест пъти се стреляха, а веднъж даже ги удариха точно когато си сменяха мокрите навуща, та Стоян цял час бяга с боси крака по снега. Обърнаха на изток, към Матейския балкан и Катъгово, накъдето уж имаха по-сигурни укрития, но там пък ги засече Али бьолюкбаши. Колко пъти изгазиха през сняг до пояс, божичко, колко нощи зъзнаха в мокрите си ямурлуци под студените зимни звезди, колко пъти хапката посмачкан в шепата сняг биваше храната и питието им за цели денонощия!… И колко самообладание и дързост им се налагаше да изтискват от изтощените си тела и умове, за да се спасяват!? Да беше дори само онзи случай, когато в Чамдеренския боаз насреща им излязоха до сто и петдесет души потеря от Чамдере, Касъмово, Дермендере^[1] и Сливен — тя беше пак потеря на Топчи Ахмед — и двамата в невъзможността да сторят друго и обзети от онази отчаяна смелост, присъща понякога на решителните натури, чисто и просто се присъединиха към потераджиите и извървяха с тях целия боаз, докато успяха да се хлъзнат отново настрана в шубраците — да беше само този случай, каза се, той пак би бил „приключението на живота“ за деветдесет и девет души от стоте. За двамата обаче то беше само една случка от толкова много други…

В това време на неспирна опасност и грижи Панайот и Стоян не оставаха безразлични към опасностите и грижите на другите. Срещнаха веднъж един прегънат от годините и кахърите старец — беше овчарят дядо Къньо от Градец, — който от дума на дума им изплака мъката си; двама янкеседжии от Исуплий^[2] го заплашили — или ще им наброи три хиляди гроша, или ще запалят къшлата му и него и хората му ще изколят. И се примоли:

— Дали няма леснина да ни отървете от тях, юнаци?

— Ние самите сме цъфнали и завързали — избърза да го отблъсне Стоян, — само до твоите исуплийци сме останали…

Панайот Хитов обаче не сподели прекалената му предпазливост:

— Както е вярно, че човек трябва да бие и да се пази — поклати глава той, — тъй е вярно и обратното, че трябва да се пази, но и да не отказва да се бие. Не сме в гората, Стояне, само за да пакостим, когато е напълно безопасно, народът чака от нас и закрила. — И като разпита по-подробно стария човек, поръча му: — Иди на утрешната среща с двамата в Мараш боаз и не отказвай да платиш, само поискай още веднъж отсрочка. Другото остави нам.

Дядо Къньо изпълни поръчката му. И двамата главорези от Исуплий склониха да не го посичат, зер видението на трите хиляди гроша вече се мержелееше пред очите им. А когато се разделиха с него, в Мараш боаз пропукаха две пушки; единият турчин се захлупи на място по очи (в него се бе целил Стоян), вторият също се раздели с душата си, но след като пролази десетина крачки. „Едвам 19 турски лири намерихме в тях“, ще отбележи по-късно в спомените си Панайот Хитов, но няма да скрие и задоволството си, че в такива тежки дни са могли да подадат ръка на нуждаещ се брат по кръв и вяра.

Истината е обаче, че и братята по кръв и вяра им отвръщаха с преданост и готовност да им помагат дори когато за тази помощ трябваше да заплатят скъпа и прескъпа цена. Такъв беше случаят например с хромия овчар дядо Ташо от къшлата при Кара кютюк. Снабдяваше ги той с хляб и разни сухоежбини (всъщност благодарение на тази храна можаха да преживеят до пролетта), а когато една турска потеря, водена от Топчи Ахмед — все този Топчи Ахмед! — го смаза от бой, та към куция му крак прибавиха и една завинаги осакатена ръка, дядо Ташо не само не ги издаде, но и не престана да се грижи за препитанието им…

Не беше си отишла зимата, но вече се усещаше полъхът на пролетта, когато към двамата се присъединиха още двама — Никола Аджема и Хаджи Димитър, които цяла зима се бяха крили по роднини. Набавиха им дрехи и оръжие, но Панайот Хитов не само не даде да се продума за поемане друма надалече, а напротив, пожела „да влезе на вълка в устата“ — наближаваше Великден и той, възпитан в ревностна набожност настоя да се причастят. Не беше лесна задача преследвани по петите хайдути да стигнат до свещенослужител, но тук помогна Никола Аджема — той пое грижата да се свърже с чичо си поп Юрдан. И поп Юрдан не отказа на молбата им, само постави условие: нали, оставали само два дни до Великден, нему не било удобно да отиде при горските юнаци, затова нека те да отидат нощем в градината на къщата му. Довериха му се и не сбъркаха; ето какво ще разкаже по-късно Панайот Хитов за тази среща със забележителния представител на вярата „по сливенски“:

„Вечерта ставаме ний и през Клуцохорските бахчи, та в дома на попа. Прескочихме в бахчата, но като беше много рано, подрямахме си малко, докато чакахме. Ето поп Юрдан: подир полунощ, с една тояга в ръка, почуква из бахчата. Ний му се обадихме из темнотата.

— Вървете — каза попът — полека подире ми!

Заведе ни в една стая, която беше доста чиста и добре наредена, но светлината не беше толкова блестяща. Тогава поп Юрдан ни попита:

— Какво искате сега?

— Нали знаеш — да се изповядаме и причастим.

Попът ме попита:

— Ще ли са оставите от тоз хайдутлук?

— Няма да се оставим, но сега ще го захванем както трябва. Защото досега бяхме аджамии!

— Тогава само ще се причастите, не бива да се изповядвате. Щом ви изповядам, трябва да оставите хайдутлука — каза поп Юрдан. — Сега може само да се причастите…

И чете ни молитва. Причасти ни. Аз попитах:

— Ще рече, може да се причасти человек и без да се изповядва?

Поп Юрдан каза:

— Когато имате нужда да са причастявате и намерите поп и ви той откаже — бийте го и насила го накарайте да извърши обреда!

Времето беше късо. Не можахме ний доволно да приказваме с попа, но стигаше и толкоз… Време стана да си вървим. Аз извадих 5 турски лири и ги оставих на масата. Поп Юрдан отблъсна парите и ми рече:

— Вземи си тез пари и ги дай на друго място, дето по̀ ще ти заслужат. Мен пари не ми са потребни, защото ний сме с попадията двама. Нямам деца. Държа по някое чуждо дете, та ги отхранвам.

Аз си турих пак петте лири в джоба и си отидохме. Мислех си аз сетне много, че и у нас имало добри хора. Кой се е надявал в нашия град да има такъв поп?…“

Деня Възкресение Христово другарите празнуваха в пещерата на Даямата. За зла слука намери се отнякъде стомна вино, която помрачи празника на Панайот — Никола Аджема се напи, започна и да повръща и тази гледка дълбоко отврати Хитов. Е, последваха купища разкаяния и заричания, той самият подари на виновника скъпия ятаган на Али ефенди и уж всички пукнатини се запълниха, но Великденът така си и пропадна…

Не им провървя повече, когато пак двамата след някой и друг ден отидоха за храна в къшлата на един познат турчин. Уж хаджи Байрактар Тованджи им даде знак да приближат, но то всъщност било отнапред подготвена засада — едва Панайот приближи колибата и от нея изскочи грамаден турчин със запрегната пушка в ръка. Прицели се турчинът и дръпна спусъка, но пушката му не хвана. Не щеш ли, също и пушката на Панайот засече. И тогава двамата се хвърлиха един срещу друг с голи ръце и се уловиха за гушите — дребният на ръст хайдутин и гигантът турчин, който го превишаваше с глава и половина.

— Удри бе! — извика Панайот на другаря си, но в отговор Аджема си плю на петите и хукна презглава да бяга.

Панайот Хитов като че все пак щеше да вземе връх в борбата срещу потераджията, когато зърна, че от колибата се подават и други засадници. Тогава отскочи настрана и съпроводен от няколко напосоки пуснати куршуми, свари също да се спаси в шубраците. А по-късно Никола му се извиняваше: помислил го за уловен жив, за убит даже… А Стоян мърмореше на Панайот под носа си:

— Какво друго си очаквал, когато си захванал работа с неопитни хора!…

Със запролетяването към тях се присъединиха и други: Божил Бахов от Сливен, когото познаваха отдавна, Никола Мавродиев от Ямбол (същият, който бе сполучил да избяга от сливенската тъмница), Христо от Кавлаклий^[3], Стоян Арнаудов от Жеравна… А в самия край на април се намериха и със стария си войвода. Георги Трънкин бе дошъл от Влашко, като водеше със себе си още двама опитни хайдути. Единият, Желю Чернев от Ямбол, беше връстник на Георги (и с него бе учил „занаята“ при Димитър Калъчлията), но, кой знае защо, вече всички го зовяха само Дядо Желю. Другият беше българин от Македония по име Яни — по-млад и с име на буен и налитащ на кръв.

Избраха отново Георги за войвода — тъй или иначе беше най-отдавна в гората и с най-голям опит. Но когато той поиска начаса да ги поведе към Чалъкавашкия проход, защото бил дочул, че неколцина богати турци от Делиормана ще минават оттам на път за Цариград „с ей таквиз издути кемери“, възрази му не друг, а най-младият и „прощъпалникът“ в дружината — Хаджи Димитър.

— Не съм съгласен, войводо — отчетливо произнесе Хаджията. — Ти не знаеш, но тук Балканът цяла зима бе обливан в кръвта на невинни хорица. Уж хайки и потери го кръстосваха, а то върли кеседжии и обирници. Сложи сега на едната везна тях, дето разплакаха толкоз български майки и още скитосват насам-натам да разплакват и други, а на втората везна сложи кемерите на делиорманските богаташи и кажи сам — накъде ще натежи кантарът.

Георги Трънкин пламна, но, слава богу, не се стигна дотам да се обади неговият „червен бяс“. Той потърси и кръстоса поглед са момъка — невисок, русоляв, зеленоок, с хубави, дори чак претенциозни дрехи^[4]. Мислеше да го схруска с една дума — я остра като калъч, я шибаща като камшик. Но двадесетгодишният хаджия издържа на погледа му, а в същото време съдържанието на думите му бавно-бавно достигна до съзнанието на войводата. Дочу и словата на подкрепа, които изрекоха Панайот и Стоян Папазов — нали дълги месеци се бяха чувствували като двойка беззащитни елени, преследвани от цяла глутница вълци, те също се обадиха за мъст и разплата. И той реши, че не е благоразумно да започва годината с раздори и неразбирателства, даже намери сили да махне с ръка:

— Хайде, нека този път да е вашето!…

И стана така, че вместо на изток, те поеха към запад, за където се бе чуло, че шетала поредната потеря. Край село Бинкос издебнаха потераджиите и ги удариха изневиделица. На своя страна имаха изненадата, пък и онези не падаха дип от много опитните, нито ги водеше врял и кипял в тези работи човек (всъщност бяха точно такива, за каквито говореше Хаджията — уж потеря, а то същински обирници, излезли, както е думата, „в мътна вода риба да ловят“), та още с първия удар убиха трима от тях, двама раниха, а когато Георги Трънкин с гол ятаган се вряза между тях, останалите побягнаха. Изловиха бегълците, взеха им парите, теглиха им по един бой „за урок“ и ги пуснаха.

За края на това приключение нека отново да се доверим на спомените на Панайот Хитов:

„Аз попрегледах парите и ги дадох на войводата да ги пази. След два деня бяхме в Средна гора, над село Черково, и там си делихме взетите пари от турците. Но аз забелязах, че от парите липсваха и викнах Георге войвода настрана и му рекох:

— Парите не са всичките!

Той ми отговори, че оставил от парите за него и за мене. Аз му отговорих, че тъй не бива и аз не ща от тез пари.

— Това не е добро, дето го правиш! Ще пропадне цялата дружина, щом има кражба, или ти сам ще бъдеш убит! — И му казах още: — Аз няма да те убивам и на другарите няма да казвам, че ще стане раздор между дружината, но те уверявам, че ти с тоз акъл няма да видиш добро!

Той ми отговори:

— Аз толкоз години ходя, пък ето — нищо не ми е!“^[5]