Цончо Родев
Бурята (62)

11.

Един прост стар хайдутин ми говореше едно време така „Ние сме пратени от бога да вардиме сиромасите и да наказваме злочинците, а ако е така, то трябва да бъдем честни, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни покровители, ни защитници. Той трябва да се надее на бога, на нас и на своята юнашка снага, па ако е така, то хайдутинът трябва да варди честта му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните.“

Панайот Хитов

Като се разделиха с онези от дружината, които отиваха „да карат живот“ цяла зима във Влашко, Панайот Хитов и шуреят му Стоян Папазов останаха в Балкана. Не поминуваха без работа, но и бяха избавени от вечната грижа на хайдутина — за хляба; другарите им от Сливен и околните места — главно Слав Ненчев, Никола Боев, Димитър Палича и от Драгоданово Стойчо — ги снабдяваха почти редовно с храна. И всичко уж вървеше добре, но както всичко добро, и това не се оказа вечно — някъде скоро след началото на коледните пости времето внезапно и рязко се влоши. Пресече го на студ, дъждът, който се ля напоследък, се превърна в обилен сняг, като прибавка към него от боазите се отпуши и оня, лудият и неудържимият сливенски вятър, който награби гъстия сняг и го завъртя в шеметни вихрушки — на две крачки от тебе е вече такава бяла и разлюляна до безумие преграда, че не човек, а даже скала или дърво не можеше да видиш.

И сякаш за капак на всичко точно тогава Стоян се разболя. Не беше той от кекавите, но и не бе скитал години козар по планините като Панайот, че да привикне на несгодите и простудата го надви, свали го, подпали го в огница…

* * *

Ямурлукът на плещите му — добре накиснат от дъжда и сетне превърнат в лед — беше студен и корав като дъска, но все пак помагаше, поне пазеше от вятъра. Панайот седеше на един камък под скалата Даямата на Сините камъни, която образуваше нещо като естествен навес, гушеше се във вкочанения си ямурлук и напъваше поглед да пробие снежната завеса. Какво очакваше да види, сам не знаеше. Че никой, дори родният му брат, не би дошъл в тази фъртуна — туй се разбираше от само себе си. И все пак — пуста надеждица човешка! — той се взираше и очакваше. Защото не пратеше ли господ някаква помощ…

Зад него се чу неясен шум. Панайот отиде до дъното на навеса под Даямата и разбра — болният Стоян бълнуваше, от устните му се откъсваха несвързани думи: „Тодорчо… Удрят… Крака… Хюсеин Симитчи…“ Разбра се — както беше в полусвяст, той преживяваше отново тежката случка в Гюлджука, при която бе пострадал брат му. Панайот сложи ръка на челото му, после поклати загрижено глава — шуреят изгаряше в огън и не стореше ли нещо да му помогне, може би до ден-два щеше да се наложи да копае трап за него…

Внезапно му хрумна да награби болния на гръб и да го занесе на Барите, в долапа на кръстника му. Хрумна му и веднага пропъди тази мисъл — нито щеше да успее да го носи толкоз път през бурята, нито беше сигурно, че ще намери Бяно Абаджи на долапа, нито — че там ще има топлина и церове като за лечение на човек, който вече се мята между живота и смъртта. Тези мисли го доведоха до едно тройно заключение: че трябва веднага да пренесе Стояна някъде, че туй пренасяне не може да стане на ръце или на гръб и че „някъде“ не е в долапа на кръстника. Като стигна дотук в разсъжденията си, Панайот понагласи влажните завивки около безсвестния болен, прегледа кремъците и барута на пищовите си и удари направо през бурята към изток. На места вятърът бе навял преспи до пояс, но той стигна до Ичеренския път, спотаи се и зачака. За щастие не се наложи да стои дълго — подгонени от лошото време, четирима души на коне се зададоха откъм Ичера, забързани да стигнат по видело в Сливен. Панайот изскочи на пътя и го прегради, като стоеше с ръце върху дръжките на пищовите. Конниците спряха пред него. Не му бе провървяло — бяха кираджията Алекси и трима търговци, за които се говореше, че са се навълчили да печелят и са забравили що значи човещина: Христо Недялков, хаджи Стефан Копринджиев и Марко Стоев, най-младият от тримата.

— А, ти ли си, Панайоте? — Странно беше, че те го познаха в този му изглед на снежен човек, а мустаците му — провиснали като ледени висулки от покрив. — Какво така в бурята?

— Имам нужда от един кон — каза им направо. — Моля да благоразумеете и да ми го продадете, защото иначе ще го взема силом.

— Поне можеш да ни кажеш защо ти е конят — рече хаджи Стефан.

Панайот Хитов прецени, че поне дотолкова може да им се довери.

— Другарят ми е зле болен. Ако до няколко часа не го заведа някъде на сигурно, утре ще стана и поп, и гробар.

Не беше завършил още думите си, когато Христо Недялков се смъкна от самара на коня си и подаде поводите на хайдутина.

— Вземи! — каза му просто. — На тебе той е по-нужен, отколкото на нас. Пък и другарите ми ще ме вземат ту при едного, ту при другиго.

Не беше време за дълги словоизлияния и благодарности. Панайот взе с една ръка юздечката, а с другата измъкна добре натъпкана кесия.

— Колко струва? — попита. — Кажете цената тъй, както е насреди бурята в планината, а не на джамбаз-пазар през юни на панаира. Колкото и да кажете, няма да се попазаря — животът на приятеля ми е по-скъп.

Тримата търговци се спогледаха и за всичките отговори хаджи Стефан Копринджиев:

— И ние сме българи, Панайоте, не ти щем парите. Върви със здраве!

Наддумваха се до някое време, но те останаха непреклонни. Тогава се разделиха и Панайот свърна обратно в шубраците. Чудно — очите го смъдяха, но вече не от шибащите го ръбати снежинки, а от разговора с тримата „навълчени“ търговци. „Не си излагаме живота напусто“ — говореше си той, докато крачеше обратно през преспите.

Късно през същата нощ, някъде около зазоряване, вече влизаше в двора на верния им ятак Иван — кмета на село Стралджа^[1]. Беше попаднал точно на човека, който им беше нужен; години по-късно Панайот Хитов щеше да запише в спомените си:

„Иван ни прие твърде добре, братолюбиво и на драго сърце, сякаш е чакал нарочно да му дойдем на гости. Той по цяла нощ седеше около Стояна. След няколко дни шурето оздравя…“

Като се видяха пооправили се, Панайот даде десетина алтъна на хазяина си и го проводи в Ямбол — да напазарува, щото им трябваше, но и да извести приятелите им къде се намират.

— Защо тази поръчка, брате Панайоте? — опъна се Иван. — Не ви ли е добре тука, че търсите и други верни другари и поддръжници?

— Не ги търся като поддръжници, а като съгледвачи, Иване.

И му обясни: „Ний предварително бяхме разговаряле, че те ще ни известяват за всичко, що става по нашите села и градища.“

— Ама вие луди ли сте бе, хора? Защо ви е да знаете каквото става по селата и градищата? Налягайте си парцалите тук, при мене, докато си отиде зимата, пък после мислете отново за…

— Ако беше за изкарване на зимата, брате, ние можехме сега да сме по шантаните и бардаците на Влашко и да си живеем бей гиби — смръщено заяви Панайот. — Но ние сме излезли не за печалба и за зимен пашалък, а за да вардим сиромасите и да наказваме злочинците. Разбираш ли ме, Иване? Докато ние си налягаме парцалите тук на топло, може на две крачки от нас читаци да се гаврят с невинна мома или да крадат залъка на горки сирачета. Послушай ме и върви!

Оказа се, че Панайот Хитов го бивало за пророк. Не минаха и няколко дни и в дома на Иван се изсипала цяла сюрия верни приятели на двамата хайдути — Никола Боев, Слав Ненчев и Димитър Палича от Сливен, Христо, Димитър Митраджията и Георги от Ямбол, Стойчо от Драгоданово… Уж говореха за радост от срещата, пък лицата им — просто жигосани от кахър. Хапнаха и се почерпиха (те и Стоян — Панайот Хитов не слагаше вино или ракия в устата^[2]), после приятелите „изплюха камъчето“: над целия този край — Ямболско, Сливенско, Карнобатско — бе надвиснала чудовищната опасност отпреди тридесет години да се обезлюди. Каква била причината ли? Ами че в черкезите, тази нова напаст, която бе надошла от Южна Русия след войната. Черкезите подлагали на грабеж и насилия населението с двояка цел — да му присвоят богатата, плодородна и грижливо обработена земя, а тукашните люде да притиснат за ново преселение, както след „Първото Московско“. Те, Панайотовите приятели, също не били далеч от този ум — ако продължава все така, напролет да си вдигнат чуковете и…

— Ако продължава как? — попита на това място Иван Стралджанина.

— Прескочи до Могила^[3] и ще разбереш — отговори мрачно Митраджията. — От два дни е кондисал там един черкезки бей със сина си и с тайфа от тридесетина главорези, всички барабар с целите си семселета. Ядат, пият, насилят, пладнешки крадат, пък властта е на един час път, ама никой не си мръдва задника да прогони злодеите и да закрила окаяниците от Могила. А в Ямбол даже се намериха вече продажни душици — хаджи Васил Келемето например, — които направо съветват народа за нов, още по-голям гьоч на север.

Панайот Хитов размени дълъг многозначителен поглед със стопанина на къщата, после каза решително:

— Нито могиловци ще носят по-нататък теглото на черкезката тайфа, нито ще допуснем тази златна земя да престане да бъде българска.

— Какво си намислил, войводо? — рече Слав, синът на погубения преди години Ненчо кехая, и дори не подозря, че за пръв път казва на Панайот Хитов прозвището „войводо“, с което той ще бъде познат приживе и сетне — запомнен дълго и предълго след смъртта си.

— Ако сте българи и от юначна майка родени и сте готови да ми помогнете, още тази нощ ще измета черкезката паплач от Могила. — И тъй като всички до един надигнаха глас на готовност, Панайот попита: — Имате ли оръжие? И знае ли някой селото, че да го опише?

Да, всички имаха оръжие и си го носеха. А Георги ямболлията бе работил в Могила като бахчеванджийски пъдар, та я знаеше на пръсти и като взе хартия и калем, нарисува всичко подробно.

И още същата нощ дружината от десетмина юнаци (към тях се бе присъединил и Иван), всички на коне, се понесоха към Могила. Както бе замислил Панайот по Георгевите драсканици, така и направиха. Предвиди той откъде ще да се предпазват черкезите, на кои места ще да са заложили скрити стражи и нападна върху тях по съвсем хитър начин — преведе дружината си през турските къщи и дворове на Могила и удари на черкезите изотзад, където най не го очакваха. Завърза се яростна престрелка, заиграха също палите и ятаганите. Не бяха от страхливите, тези тридесетина черкези, но хем бяха изненадани, хем останаха поразени от стръвта и бясната разяреност на нападателите. А когато видяха своя бей и неговия син, ранени в нощното сражение, да яхват конете си и да офейкват, напълно се разколебаха и като оставяха всичко, включително и жените си, също се измъкнаха — някои по чорапи, други по донове — по посока на Ямбол.

От нападателите пострада само един, Стойчо от Драгоданово, но раната му не бе тежка.

— Потегляме към Ямбол и ние! — реши Панайот Хитов, а сетне поясни: — Оная власт, дето нехаеше за могиловци, — сега ще си размърда задните крака, и още как. Ще ни търсят навсякъде, само в града не.

И още веднъж позна — с новия ден плъзнаха потери из целия този край между Бакаджиците и Балкана, никому не мина през ум, че извършителите на нападението в същото време са току до конака, в махалата Каргона, а самите ямболски участници в нападението даже ходеха по кафенетата да си пият кафето със заптиетата и оцелелите черкези. Защото подир битката цялата черкезка тайфа загуби охота да населява Могила и се прибра на сигурно в Ямбол…

… По същото време, когато потерите тръгнаха по заснежените пътища на каазата, Панайот Хитов събра момчетата си и изсипа пред нозете им бая внушителна купчина златни монети, плячката от нощния удар върху черкезите. Докато двама се заловиха да ги преброят (оказаха се точно две хиляди монети), Димитър Палича опита една със зъби и цъкна с език:

— Злато бе, дявол да го вземе! Пък не съм виждал таквизи…

— Туй са полуимпериали — обясни му Панайот, който през изминалите две години бе станал вещ по монетното дело на Европа и Азия.

После раздели плячката на десет равни купчинки, ала другите не се съгласиха — на него като на войвода му се полагаха два пая. Така и си ги разделиха: два пая за Панайот Хитов и по един за останалите.

Но когато на следващата вечер Панайот изпращаше Иван, съдено било да чуе и горчива дума:

— Е, видя се тя, че си бил прав, брате Панайоте — незлобливо му се присмя Иван. — Доказахме ние, че вардим сиромасите и наказваме злочинците и не сме излезли на печалба…

— Може би искаш да кажеш, че черкезите са още в Могила?

— А, не. Ама това злато, което сега топли кръста ми — Иван бе натъпкал пая си в кемер, вързан на голо около кръста, — аз с честен труд не мога комай да изкарам за три години и повече…

— Не ме е срам, че покрай закрилата и наказанията не оставам равнодушен и към кесиите на агаларите — каза Панайот и личеше, че не са думи за оправдание и самозащита, а искрени, от сърце. — Не само защото те са ги грабили от нас, раята, и чрез мен се връщат пак у нея. Хайдушкият занаят не е от евтините, брате. Помисли само колко купува ока барут един авджия от Сливен и колко струва тя нам, на мене и Стоян. Помисли още дали не трябва да се възнаграждават сиромасите, които излагат живота си, за да ни крият от потерите или да ни донесат в планината къшей хляб. И за друго помисли: заптиетата си получават дрехите и оръжието от своята царщина, а откъде да вземем ние нашите, щом си нямаме свободно царство, ако не от самите тях, изедниците?^[4] Така е било в старо време, брате, така е и днес — завърши Панайот Хитов. — И заради това, че днес съм отървал добрите, но безпомощни селяни от Могила, а утре ще дам закрила на злочеста вдовица на другия край на българската земя, аз не се срамя от златото в пояса ми.

С тези думи двамата се прегърнаха и се разделиха^[5]. Като се връщаше към къщата, Панайот долови песен. Заслуша се. В скривалището, на две крачки от конака, другарите му пееха: „Стани, стани, юнак балкански…“