Цончо Родев
Бурята (60)

9.

На почукването отвори лично Евтим чорбаджи. Поздравиха се — по-любвеобилно от страна на Евтим и по-сдържано от Силдаровците — и четиримата влязоха. Бяно се огледа. Просторен, лъхащ на заможност двор, поддържан и просто смущаващо чист — навярно беше единствена грижа поне на две слугини, — да се запиташ как стопаните не са го застлали с черги, но същевременно в него се усещаше и някаква студенина и неприветливост, сякаш тук всичко беше „като за гости“, нестоплено от човешки дъх и човешки длани, бърсано и лъскано като за показ.

Докато вървяха по калдъръма, изкусно подреден в множество плетеници и различни фигури, една странна мисъл се мярна в съзнанието на Бяно. Някога, в младите години, душата му по много часове всеки ден, а сънищата му по цели нощи пребиваваха тук, бяха си създали своя подредба и по своему бродеха в нея и се чувствуваха „като у дома си“, пък всъщност сега беше първият случай — навярно щеше да остане и единственият, — когато Бяно прекрачваше „на истинско“ през този праг. Как ли е било тогава? Все такъв хлад ли е повявал от четирите края на обширния двор и от къщата, очевидно градена, без да се прави сметка на парите? В коя ли соба са живели в действителност Жечка и Божура Стефанова? Или може би Божура си е имала своя съвсем отделна, моминска собичка? На горния кат ли или долу, при слугите и хамбарите?

Долови, че е изпуснал някаква реч и побърза да се извини:

— Ще ме прощаваш, не те чух добре, Евтиме чорбаджи.

— Пътувал си по далечни места — повтори думите си Евтим, докато прекосяваха един до друг калдъръма. — Как е нататък?

— Много свят изходих и много народ видях. За кое питаш, Евтиме?

— Как живеят людете по Влашко? Въртят ли алъш-вериша?

„О, Господи! — изпъшка в себе си Бяно. — След минута ще се решава съдбата на дъщеря му, и то дъщеря, за която не на уж, а наистина дава мило и драго, пък се закахърил за алъш-вериша…“

Помисли да не отговори изобщо — идеше му някак обидно за самата Златина, — после разбра, че не ще е разумно, нито човечно („и без това нося достатъчно горчивина и тегота на този дом“ — каза си), та поблагоразуми да каже от немай-къде:

— И там кой по-добре, кой по-зле, като тука. Само дето никой не ги хули и обижда за вярата им, нито своеволи с имането им.

— Това, виж, е хубаво — рече Евтим, докато се качваха по стълбите.

— Кое?

— Ами това за имането. Оня, дето е по-пишкин в алъш-вериша, няма да е с букаи и на ръцете, и на краката само защото вярва в Христа.

В одаята, цялата застлана с дебели килими от далечна Персия и украсена се атлазени възглавки в различни цветове по миндерлиците, ги посрещна Йосиф. Настаниха се — от едната страна бащата и синът, от другата Бяно, Трънка, Яна и Найден — и разговорът като че трябваше вече да започне. Бяно Абаджи се почуди — нима щяха да говорят в отсъствието на онази, която беше най-засегната? И попита:

— А Златина, чорбаджи? Мигар тя не желае да чуе що съм донесъл от шест месеца път по далечни краища?

Евтим и Йосиф се спогледаха — от този бързо разменен поглед Бяно подразбра, че въпросът ги жегна по отворена рана.

— Абе тя, нашата Златинка… — започна с тон на недоизпипано хитруване Йосиф, но Найден го прекъсна рязко:

— Що? Да не е болна?

— А, не е — призна, посрамен, Евтим Димитров. — Нещо стана с момичето, сам не мога ви каза какво. Но от Петдесетница не ни е проговорила, не е седнала с нас на една трапеза. Цупи се… — После внезапно му хрумна: — Стори едно добро, Бяно Абаджи, иди ти я покани. Невям на тебе моята златна Златина няма да откаже…

Имаше нещо нелепо в тази молба — чужд човек, почти непознат, да замества бащата, — но Бяно предпочете да не разчовърква работата: при сполука и благополучие никой баща не стига дотам сам да се примоли за такава намеса. Запита само:

— Къде е девойката?

Упътиха го. Той почука на протката и макар че не чу много ясно покана, влезе. В собичката здрачееше, та му потрябва малко време да си приспособи очите. И тогава я видя — Златина седеше отпуснато в най-отдалечения ъгъл с безволево сплетени ръце на скута. При появяването му тя с видимо насилие над себе си се изправи:

— Добър ден, господин Силдаров.

— Добър ден и на тебе, Златино. — Той пристъпи две крачки към нея. — Оттатък сме с жената и Найден. — Не го искаше, пък последното име прозвуча натъртено и подчертано. — Няма ли да дойдеш при нас?

Тя се поколеба, но видя се, че реши да го последва.

— Може ли само една-едничка дума предварително, господин Силдаров? — И когато той потвърди, попита тихо: — След като разговаряме, ще мога ли да ви назова „татко“?

Безкрайна, нечовешка жалост сви сърцето на Бяно. Изпита желание да побегне — уплаши се да не се разридае пред момичето.

— Страх ме е, че не, Златино — призна горестно. После прибави: — И искам да знаеш, момичето ми, че до последния ден на живота си ще страдам за това…

— Разбирам — каза тя сломено, — разбирам всичко. Струва ми се — е, нека бъде предчувствие, — че пътищата ни повече никога няма да се кръстосат, господин Силдаров. Но ако все пак се случи, ще ми позволите ли да се обръщам към вас с тази най-свидна дума? Защото… защото аз вече нямам друг баща освен вас…

Бяно не разбра това последното и не помисли да пита — в подобен миг всякакъв въпрос би прозвучал като жалко клюкарство. А на въпроса й отговори, като прекара ласкава ръка по къдриците, които се подаваха изпод забрадката й — и това замести хиляди думи…

Влязоха при другите и Бяно, внезапно озовал се в ролята на домакин и разпоредител, покани момичето да седне. Златина се поколеба за секунда, после прекоси одаята и седна до Найден — толкова близо, че сукманът й покриваше коляното му. Зае своето място и Бяно. Не беше време нито за празнодумни встъпления, още по-малко — за лаф-мухабети, та той започна направо:

— Помолих да ви споходим, за да кажа едновременно пред всички истината, до която достигнах през почти шест месеца бродене.

Нямаше да ги занимава с него, но то беше голямо бродене, неговото. Запътил се бе да търси най-напред Кара Танас войвода, който бил „някъде из Горна Добруджа“. Но то земя за преброждане ли е, тази „Горна Добруджа“? И да дириш не кого да е, а един от най-големите войводи, който трябва да е останал без ум, за да не си смени името, когато се заселва за мирен труд? Заради всичко това Бяно най-напред бе отишъл отвъд Дунав, в Браила, и там бе намерил приятеля на младостта си Паскал Хаджи Кутьов. Погостува му, а в същото време Паскал чрез другите преселници — те се държаха един за друг и си имаха нещо като тайна мрежа помежду си — влезе в следите на Кара Танас. И го откри: престарелият хайдутин доизживяваше годините си в едно добруджанско село на име Яшлар кьой^[1].

Яхна коня Бяно и се отправи към Яшлар кьой, намери войводата. Кара Танас трябва да гонеше деветдесетте, но гостът веднага го позна — запазил бе същата, макар и вече поприведена, висока снага и същото вечно изражение на кротка печал върху лицето. Позна го и Кара Танас — бог се бе показал милостив към него, та му бе запазил разума непокътнат. Спомни си той и трагичната случка, когато предаде на гибел сина на един от най-добрите си другари. Но повече не може да каже — пред посичането Манол наистина произнесъл някакво име, но войводата още тогава не го записал в ума си. Но затова пък му даде името на онзи, който бе отсякъл главата на лекомисления хайдутин — Коливрат Грозьо, — и криво-ляво го упъти: последно се чуло за него в Букурещ…

Озова се в Букурещ Бяно и там попадна на друг от свидните си стари приятели — д-р Иван Селимински. Може да се каже, че докато беше в Букурещ, Селимински („хаджи Иван“, както продължаваше да му казва Бяно) не се отдели нито за час от него; не само се наприказваха до насита за патилата си през изминалите тридесет години (хаджи Иван нито веднъж не го каза, но Бяно неведнъж усети вътрешното му покаяние за това, че някога бе повел своите към Преселението), за намеренията си занапред и за състоянието на народните работи и своето участие в тях, но Селимински също го запозна с другите „народни хора“, намерили укритие във Влашко — от гладните и дрипави хъшове по ханища и кръчми до по-замогналите се българи, като братята Христо и Евлогий Георгиеви, Михаил Колони, Иван Касабов и още неколцина други, които не се бяха навълчили само да трупат пари, а имаха постоянна грижа и за поробеното отечество.

Някакъв бивш хайдутин от хъшовете, възстар човек на име Никола, бил навремето в дружината на Кара Танас, го насочи по дирите на Коливрат Грозьо към Кишинев. От Кишинев други го препратиха далеч на север в градчето Твердица, създадено от преселници из село Твърдица. Грозьо наистина бил известно време насам, но после поел към Болград в Бесарабия. И така като обикаляше подир бившия хайдутин (не се сърдеше на обикалянето; напротив — благославяше бога, че, по всичко личи, още не е прибрал Грозьо при себе си), Бяно поред споходи няколко бесарабски села, чиито имена му бяха толкова познати — Кортен, Есирлий, Дермендере, Чаирлий; навсякъде го посрещаха със сълзи на очите — преселниците, които в тези далечни места бяха създали села с имената на своите предишни, в негово лице сякаш виждаха самата си изоставена родина… И най-сетне в тамошното село Трапоклово Бяно откри човека, когото търсеше, само че сега той не се казваше Коливрат Грозьо, а Гроздан Стоименович Феодоров.

Ето — това беше одисеята, която Бяно претупа с простите думи за „шест месеца бродене“.

— Преди повече от тридесет години брат ми Манол хванал една нощ гората и станал хайдутин в дружината на Алтънлъ Стоян войвода. Защо? Защото убил турчин. По-важното е къде го е убил този турчин. Случило се то една нощ, че попаднал, на нощната стража, когато… прескачал дувара на Ганка Увичката…

— А! — възкликна на това място Евтим. — Ами че тя беше комшийка… протка имахме към нейната градина…

— Захванахме комай да проглеждаме — обади се в отговор Трънка.

— После едно нехайство на Манол станало причина дружината на Алтънлъ Стоян да бъде изненадана от нощна потеря и разбита, а сам войводата смъртно ранен. Ама ще попитате — какво е било това нехайство? Поставен бил на стража, пък своеволно напуснал поста си и слязъл в града. Заради жена. Не били още венчани, пък тя, злощастницата, носела вече под сърцето си негова, Манолова рожба.

Не можал да я види, а в същото време станало разгромяването на дружината — продължи тихо, но отчетливо Бяно. — Тогаз в Манол заговорила съвестта и отишъл при друга хайдушка дружина и поискал от нея съд над себе си. Това станало при Злостен, нали го знаете, накъмто Котел. Признал всичко без едно — името на жената. Осъдили го на гибел, посекли го и го затрупали там нейде в Злостенските пещери.

Бяно спря, извади шарен месал и избърса потта, избила по челото му.

— Това ли е? — попита Йосиф. Може и да имаше някакво чувство във въпроса му, но всред напрегнатото мълчание той прозвуча хладно и нелепо.

— Има още съвсем малко. Когато коленичил, и разголил врат за ятагана, брат ми на два-три пъти произнесъл едно име. Име на жена. За да чуя това име, аз пребродих всичко между Яшлар кьой в Добруджа, Букурещ и, кажи го, половината Бесарабия. Господ ми помогна да намеря палача, а него пък онази случка така впечатлила, че е запомнил последното слово на Манол. А то е било… „Божура!… Божура!…“ — Бяно повторно избърса чело. — Разбирате ли, люде? Разбираш ли и ти, Найдене? Аз не съм ти баща, а чичо, брат на баща ти. И Златина… Е, да, Златина ти е кръвна братовчедка…

Само той си знаеше колко му струваше да разкаже всичко това и повече от него — да нарани двамата млади. Сега, когато изрече и последната дума, той усети един огромен товар да се смъква от раменете му. И намери сили да огледа шестимата в тази одая. Отсреща Йосиф не изглеждаше особено развълнуван, ако нещо все пак можеше да се прочете върху лицето му, то бе някаква смес от любопитство и безстрастен сеирджилък. Обратното — Евтим беше видимо разтревожен, и то разтревожен за дъщеря си, защото просто тръпнеше в очакване на онова, което ще последва от нея. Яна бършеше една сълза, хлъзнала се по страните й, а до нея Трънка стоеше както обикновено — корава, смръщена, непреклонна. Найден гледаше надолу в краката си; сякаш камък, а не лице беше това неговото. И накрая Златина, почти сгушена до рамото му — с опънат безкръвен образ, но с учудваща решителност в очите, които сега изглеждаха челиченосиви. Докато я гледаше, Бяно почувствува една стара, много стара рана да кърви в него — в този момент Златина толкова приличаше на леля си Божура!…

— И аз ще добавя нещо — неочаквано се обади Яна. — С Божура бяхме дружки, после… после животът някак ни раздели. Когато обаче стана нещастието с нея, отидох да я навестя. Тогава ти, Найдене, беше ей толчав, пеленаче, та занесох едно юрганче и някаква дрешка за тебе. Но друго исках да кажа. Когато бях при майка ти, добрата стара Нехиря ханъм те нарече с едно галено име. Аз го чух като Манчо, а може да е било…

— Е, Манолчо, разбира се — все така безучастно рече Йосиф.

— Сега наистина нещата се проясниха — намеси се Трънка. — И ако слушаш мене, Найдене, можеш да се гордееш и с баща си, и с майка си. Манол може да е извършил грях към Алтънлъ Стоян войвода, но е намерил сили сам да потърси изкуплението му. И беше мъж и българин за чудо и приказ!… Познавах и майка ти. Славна жена беше тя, щом можа както Христос към Голгота да извърви цялата стръмнота на пътя си. И с открито чело да достигне до края му.

— Пропущаш само едно — продума Найден, без да изправя глава. — Забранената им любов е била проклятие. Това проклятие е погубило първо тях двамата… а сега се стоварва върху Златина и мене.

— Проклятието не е безименно — заговори на свой ред Златина. — Има то даже не едно, а две имена: на Евтим Димитриади и на неговия баща Димитраки чорбаджи…

— Не! Не!… — почти извика Евтим и разпери пръсти, сякаш да отблъсне някого или нещо.

— През месец май намерих една жена, която навремето е слугувала тук, в тази къща. Измекярката Донка. Ти, тате, трябва да си спомняш за нея, защото като че сте имали някакви общи спомени… Намерих я, казвам, и я разпитах. И от нея къде с убеждение, къде с дарове изтръгнах всичко за злочестината на леля ми Божура. Когато сте научили, вие двамата, чичо и братовчед, не сте протегнали ръка на нещастницата, а сте я напъдили като куче. Не любовта на Божура и Манол — това е било началото на проклятието. Дъщерята прогонена, майката доведена до самообесване…

— И заради приказките на Донка ли…?

— Не заради приказките на Донка, тате, а заради мръсотията — твоята и на баща ти, — която се съдържаше в тези приказки. Още тогава аз реших, че повече нямам баща, нямам семейство, нямам дом. Само чаках господин Силдаров да се върне от… — Лицето на младата жена за пръв път се смекчи от някакъв повей на замечтаност. — Ех, господин Силдаров, господин Силдаров, защо ли бихте този път до далечните чужбини? Ами че тя, Найденовата и моята орис, беше решена още тогаз, когато се разбра, че той е син на леля ми Божура! Какво значение имаше по-нататък дали баща му е Манол Силдаров, или някой друг?

Бяно и Яна се спогледаха — тази всъщност проста истина за първи път достигна до съзнанието им. А в същото време Златина продължи:

— Ама и аз нося сърце човешко — все си казвах, че след едно такова пътуване през миналото, погледнеш, че се разкрие нещо ново не за бащата, а за майката… Е, вижда се, не било. Чудесата все още се случват само в приказките.

И пак се възцари мълчание. Този път изглеждаше, като че ли то никога няма да свърши.

— Е, какво? — наруши го най-сетне Трънка. — Разбра се всичко. Можем да си тръгваме.

— Почакайте! — сякаш се сепна от сън Златина. — Ще си тръгвате, това се разбира. Но имам още една молба. Може ли да разменя няколко думи с Найден… насаме? — Всички потвърдиха мълчаливо. Щеше да има една голяма раздяла и никой не можеше да я осквернява с присъствието си. — Вие ли ще излезете или да излезем ние?

— Идете вие оттатък — каза Евтим. — И кажи на слугинята да донесе нещо — сладки, ракия, мезета — нам съвсем изхвръкна из акъла, че трябва да почерпим… каквото и да е било…

Младите излязоха и се чу как Златина предава бащиното си нареждане, после и хлопването на отсрещната врата зад тях.

Надонесоха ракия, краставички, курабии, емиш… Разсипаха, но никой не посегна към почерпката, само Евтим Димитров на бърза ръка обърна няколко чашки и след тях видимо се поуспокои. Минаха двадесетина минути и Бяно се надигна, след него и двете жени. Излязоха на пруста, съпроводени от стопанина на дома и неговия син.

— Повикайте Найден — помоли Бяно Абаджи. — Тръгваме си.

Йосиф почука на вратата на девойката — никой не му отговори. Почука втори път, после отвори протката. И се засмя глуповато:

— Няма ги! — каза. — Птичките са избягали…

Изтичаха при него, избутаха го. Ниското прозорче от другата страна на собичката зееше отворено, а от двамата млади нямаше и следа.

— Този разбойник!… — разкрещя се Евтим. — Повикайте стража!… Конака!… Прелъгал я е!…

Отговорът дойде оттам, откъдето най-малко го очакваше. Трънка приближи до него, улови го с две ръце за елека, разтърси го и с дива злоба, на която не можеше да не се повярва, изсъска в лицето му:

— Слушай, песи сине!… Веднъж вече си погубил двама млади. Ако сега само кажеш „гък“ да повториш мърсотата си, аз с тези мои ръце ще те убия…

* * *

Точно три денонощия по-късно Найден и Златина се прибраха всеки в дома си. Нито някой ги попита, нито те казаха къде са били и що са правили.

А още едно денонощие по-късно Евтим Димитров дотича запъхтян у Бянови. Беше по риза и чехли — от това се виждаше какво вълнение го е преследвало. Не разбраха нищо от несвързаните му приказки, обилно подправени от искрени сълзи. Натика едно листче в ръцете на Бяно. На него имаше само няколко думи — без обръщение и без подпис:

„Не ме търсете — няма да ме намерите. Пък и ще бъде загубено време за алъш-вериша…“

— Знаеш ли нещо за момичето? — обърна се Бяно към сина си.

Найден отначало не можа да отговори — устата и гърлото му бяха внезапно пресъхнали. Пийна вода от стомната и едва тогава рече:

— Не, туй е ново и за мене. И ме е страх да не би…

— Не, не е най-лошото — намеси се Яна. — Туй си личи от бележката.

— Тогава аз ще я намеря! — решително заяви Найден. — Тръгвам и без Златина няма да се върна!…

Не се поддаде на никакви убеждения. И същата вечер яхна кончето, с което Бяно бе обикалял по чужбина, и сякаш се стопи в тъмнината на есенната нощ.