Цончо Родев
Бурята (57)

6.

Що заскрептяхте,

тронове митрополийски?

Защо зашумяхте, пастири вий византийски?

Тодор Шишков

След онова паметно събрание в дюкяна на Панайот Минков Сливен и Сливенският край действително заеха подобаващото им се място във всебългарската борба за независима църква. Не скъпяха те подкрепата си за онези, които в Цариград бяха начело на битката срещу Фенер, но съвсем скоро борбата се пренесе и по тукашните места. И нали вече не бе оставена на случайността, а се подчиняваше на единен строй и ред, та насам тя премина по такъв начин, че отекна и стана за пример из цяло Българско…

* * *

Че са във война с фанариотите, сливенци показаха още в уж безметежната 1858 година. Когато дойде време да се събира владищината, одринският митрополит Кирил проводи своя протосингел Йосиф. Пратеникът обаче не само се върна с празни дисаги, но и донесе новини, които можеха да смаят и къде-къде по-разумен човек от светиня му — сливналии, представи си, не само отказали веднъж завинаги да изплатят владишкия данък, но и за да покажат, че са решени да не спират по средата, укрили от протосингела всичките църковни книги на гръцки език, та той не можал дори една литургия да отслужи. Кирил отначало помисли, че туй ще да е някаква временна приумица на лудоглавите балканджии, та им прати по същия протосингел едно нарочно послание; в него владиката най-напред посипваше цяла градушка от евангелски цитати, а после с добре измерен тон — едновременно достолепен и бащински-наставнически — съветваше чадата на светата Цариградска патриаршия да отдават дължимото на своите духовни пастири, „а не да отиват по акъла на някои непрокопсани синковци“.

Митрополитът имаше много високо мнение за себе си и дарбата си да убеждава другите, та отначало изобщо не повярва, а сетне прие като небесен гръм доклада на Йосиф — така добре съчиненото послание било изгорено и не скритом и в потайна доба, а публично, в неделя след църковен отпуск, посред двора на храма „Свети Димитър“; дело било това главно на младежи (протосингелът се бе погрижил да си запише имената на Донко Дончев, който лично „теглил огъня“ на посланието, на Никола Бората, Анастас хаджи Добрев, Стефан Гидика и Петър Ба̀бата, които увличали народа с веселбата си), но и възрастните не дръзнали или не пожелали да им се противопоставят, нито се намерил свещеник да се хвърли в пламъците, за да спаси богонравните слова на своя духовен глава, само няколко бабички се кръстели отстрана и шепнели: „Това не е на добро!…“

След това ново нечувано светотатство светиня му Кирил реши, че трябва лично „да сложи на местата им“ непокорните сливналии и към средата на 1859 година пристигна тържествено в града, съпроводен не от какъв да е калугер или дякон, а от епископ Хрисант. Кондисаха двамата първослужители в дома на верния си Димитър Жечков, а дори не подозираха, че Илия, синът на същия този доверен Димитър Жечков, в същото време кроеше с другите водачи на младежта как да се разправят с него, и то така, че нито да произнесе, нито да помисли повече името „Сливен“.

Привечер при владиката се явиха двама от младежите, единият много мършав, другият цяло грамадище (бяха Стефан Гидиков и Анастас хаджи Добрев), и по най-благовъзпитан начин помолиха първосвещениците на другия ден да служат литургията на български език. Излъга се от тяхната хрисимост митрополитът, та заяви високомерно — светата патриаршия си знаела работата, тя открай време била наредила на какъв език е позволено да се разговаря с Бога Саваота. Така отговори Кирил и никога не разбра, че всъщност именно в този момент попадна в добре подреден капан — младежите само създаваха предлог и основание за разправата, която бяха намислили…

В неделната утрин митрополит Кирил и епископ Хрисант се явиха в църквата „Свети Димитър“ в златоткани фелони и с корони на главите, а наоколо народ, народ — „яйце да пуснеш, на глава ще падне“, както е думата — и той насъбрал се от всичките три главни махали: същинския Сливен, Клуцохор и Ново село. Зарадва се светиня му, че присъствието му е привлякло, кажи го, цялото християнско население на непокорния град и кимна — службата можеше да започне.

Не щеш ли, нещата още от първия миг не тръгнаха, както владиката си ги мислеше. Противно на всичко, което можеше да се очаква, местният свещеник — неговото име беше отец Димитър хаджи Костов, по прякор Черното — запя на варварския си български език. Не се остави да бъде подведен митрополитът, тозчас прекъсна свещеника и сам поде:

— Ети ке ети…

По-нататък не можа да продължи — само след първите думи в храма и сред хилядното множество извън него се изви незапомнена вихрушка, размахаха се гневни пестници и се надигнаха гласове, които Кирил много добре разбра:

— Български искаме, долу гръцкия!…

— Или български, или вън гърчулята!…

— Български!… Български!… Български искаме!…

В първия момент владиката се учуди, а не се смути; кураж му дадоха не само бабичките, които се кръстеха и мърмореха: „Бре, какви години дочакахме!…“, но например и видът на познатия му епитроп Христодор Гюлмезов, който се бе заел да усмирява момчетиите. Горкият глупав Кирил! Той не подозираше, че Христодор Гюлмезов пред него викаше: „Чакайте бе, що правите!“, а зад гърба му насъскваше непокорниците с „Дръжте!“ и „Изхвърлете го!“

— Ети ке ети… — повтори митрополитът и тези бяха последните гръцки думи, които се чуха в храма „Свети Димитър“. Само като ги произнесе, младежите напънаха напред и где с подпиране, где с ритници и юмруци изхвърлиха двамата първосвещеници от църквата и ги подгониха към дома на Димитър Жечков. Последното, което владиката Кирил чу в божия дом, беше как отец Димитър хаджи Костов отново подхваща литургията на славянски:

— Паки и паки Господу помолим ся!…

… Когато беше вече на безопасност в Ямбол, при владиката се яви неговият заместник в Сливен поп Юрдан. Свещеникът се бе погрижил да сложи на лицето си маска на богосмирение, пък иначе си беше все същият „жив хайдутин в попско расо“. Изрази преголямо съжаление поп Юрдан за случилото се, вайка се и едва не си скуба бяло-русите косища, но иначе съвсем сериозно помоли архипастиря да не води война със сливналии, „че нали ги знаеш — достлукът им е до коляното“ и че те се заканили, ако го видят втори път в града си, „да му вземат душата“, даже били определили вече едного измежду своите, Хаджи Димитър, „момък на деветнайсет години, ама вече луд за десет луди“, който обещал да заколи владиката като гергьовско агне… Историята не е запазила сведения как точно поп Юрдан е предал тези сливенски хабери на светиня му, но тъй или иначе повече крак на гръцки владика не стъпи в града под Сините камъни.

* * *

Ако негово преподобие Кирил все пак можа да изпее „Ети ке ети“ в Сливен, далеч по-малък беше успехът на неговия побратим Вениамин в Градец^[1] — той изобщо не можа да прекрачи прага на храма „Свети пророк Илия“.

Вече пълни две години — откакто създаде Църковно-училищната каса — черковните въпроси на Градец на дело бяха в ръцете на един мирянин: даскал Димитър Русков. Още като се дочу, че прочутият с чревоугодничеството и с тлъстите си месища Вениамин (зевзеците слагаха пред името му „негово предебелие“) се е запътил към нахията да си събира данъка, даскал Димитър повика градешките попове и чорбаджии и къде с убеждение, къде със заплахи им наби в главите, че „борбата за българска църква изисква, щото Вениамину да се откаже всякакво гостоприемство“ — забрани и на едните, и на другите да се появят пред „негово предебелие“, а за всеки случай прибра ключовете на селския храм.

На уречения ден откъм Котел наистина се зададе познатият кабриолет на владиката. В него на цялата задна седалка се мъдреше само той, на по-тясната отпред го съпровождаше верноподаният му поп Костадин от Котел (за него ще стане отново дума малко по-нататък), а около тях яздеше охраната — пет-шест конни гавази от митрополията. Посрещането в селото искрено слиса „негово предебелие“ Вениамин — Градец сякаш беше опустял, нито свещеник, нито чорбаджия, нито даже любопитно дете излезе да посрещне своя най-висш духовен пастир. Процесията отиде до църквата, но я намери заключена, а на повика на клепалата никой не се отзова, дори куче не залая в отговор. Тогава владиката нареди да го заведат в дома на Вълко Дреков (у когото отсядаше всяка година), а на гавазите си заповяда да повикат при него поповете и градешките чорбаджии. Изпълниха повелята му гавазите, но на поканата се яви само един, и той непоканен — даскал Димитър Русков. Поздравиха се учтиво учителят и митрополитът и Вениамин се засрами в себе си: българинът говореше на по-добър гръцки език от него, чистокръвния грък…

Като размениха неизбежните приветствия, Димитър Русков, без да повишава глас, произнесе в очите на високия гост:

— От страна на населението в селото аз съм натоварен да ви съобщя, че няма да ви пуснем да служите в храма.

— А! — възкликна първосвещеникът. — Защо?

— Защото искаме да имаме българин владика в епархията си — беше все така наглед учтив равният, но нетърпящ възражение отговор.

Помая се из селото митрополитът, пък като усети, че дори и стопанинът на дома страни от него, натовари на кабриолета тлъстите си меса и като сипеше наляво и надясно анатеми и заплахи, заповяда да карат в Медвен. И така беше разгневен, че не забеляза как един конник го изпревари по пътя — даскал Димитър предупреждаваше за височайшето посещение своя ученик и възпитаник, даскал Буньо…

* * *

В очакване на високия по сан и широкия по снага гост Горната махала на Медвен няколко дни прекара в небивало оживление. В домовете на свещениците и чорбаджиите се стягаха като за най-личен празник: то се тупаха черги, то се точеха баници, то се колеха пилета — не е за изреждане. Останалите християни също се стягаха за посрещането, но по малко по-друг начин. В кръчмата на Топал Беров мъжете ругаеха и се заканваха, други нескрито се хвалеха, че вече са приготвили кюскиите… Най-разобличителните слова бяха даскал Буньовите, докато Стойко Ганев, вторият учител в школото, направо подканяше по-големите ученици да си подберат по един-два джоба камъни.

Такова беше настроението в Медвен, когато светиня му пристигна. Но подготовката се оказа нахалост: „негово предебелие“ беше хитър грък и вече познаваше българите-балканджии, та благоразумно се промъкна в селото по тъмно и слезе от кабриолета си чак когато видя да се затваря зад него тежката порта на поп Захариевия двор. Тогаз обаче плъзнаха люде из Медвен и разнасяха от врата на врата само едно слово: никой да не отива в църква, тъй бил наредил даскал Буньо!^[2]

Както се наговориха медвенци, тъй стана — на утрото митрополитът трябваше да отслужи тържествена литургия, а в просторния храм „Света Марина“ се въртяха, напълно объркани, само тримата селски свещеници и още толкова чорбаджии: „Потънахме в земята от срам пред светиня му“ — вайкаше се по-късно чорбаджи Васил. Другият народ на Медвен, паството, което Вениамин се готвеше да остриже — овчарите, абаджиите, земеделците, занаятчиите, — те чисто и просто си бяха останали по домовете.

Разтичаха се тогава попове и чорбаджии, измолиха и помощта на уважавания от всички мухтарин дядо Осман, та с увещания и заплахи успяха за вечерня да напълнят черквата с богомолци. И всичко уж вървеше мирно и кротко, но щом поп Коста зачете Апостола на български, владиката почервеня, а после вдигна такъв глас, че чак светците от иконите сведоха уплашени очи — бог разбирал само гръцки, какъв бил този презрян език, на който дръзвали да се обръщат към него!

— Езикът на този народ, пред който си застанал! — отвърна му някой от дълбочината на притъмнелия храм. И без да се обръщат, медвенци познаха гласа на даскал Буньо.

Крещя и бесня „негово предебелие“, къса страници и тъпка с крака Апостола, но после отново си наложи маската на богосмирена кротост и ласкаво чувство към паството — и то стана, когато един слабичък и мургав ученик (той се казваше Джендо, а щеше да се обезсмърти като Захари Стоянов) минаваше с дискоса между богомолците и в него заваляха аспри и меджидиета, а чорбаджи Съби, кметът, пусна цяла златна лира.

Ала когато по-късно медвенци тръгнаха да се разотиват, а Вениамин с нетърпелива и алчна ръка дръпна месала от дискоса, за да преброи събраните монети, рев, подобен на волско мучене, се откъсна от гърдите му и разтърси божия дом — на мястото на очакваните грошове и алтъни владиката бе намерил само купчина бели и гладки речни камъчета. Видяха това „чудо“ и медвенци и на Вениаминовите крясъци отговориха с весел, неудържим смях…

Преляха му злостта и обидата на отец Вениамин, та той начаса̀ се качи на кабриолета и кочияшът шибна конете към Котел.

* * *

Скара се Нанка със попа,

със попа — поп Костадина,

на Свето Преображение,

че му брадата изскуба,

пък кандиляра халоса.

Аферим, Нанке Стойкова,

машалла, Нанке Търпанке…

Народна песен от Котел

 

В Котел разчистването на сметките с фанариотите закъсня с цяла година — виновни за това бяха предимно чорбаджиите, за които всяка промяна идеше като трън в очите, и фанатичният гъркоман поп Костадин, вярната маша на владиката, — ала когато стана, то беше с такъв гръм и трясък, че се затъмниха и Кириловото прогонване от Сливен, и Вениаминовите патила в Градец и Медвен. И най-смайващото от всичко беше, че тук преображението на църквата дойде навръх Преображение и беше дело то само на един човек, и при това жена — Нанка Търпанска, сестрата на Георги Раковски.

„И тук, в Котел, нашите българи обичаха да се чете в церковата на просто български светия Апостол и даскалите тъй четяха по щението на народа — ще запише в тефтера си, подвързан ведно с по няколко броя на Фотиновото «Любословие» и «Дунавски лебед» на Раковски, летописецът на селото Жендо Вичов. — А имахме тогава един протопоп на име поп Костадин, който не щеше това и направи междуособна крамола в светата церква посред службата, която той сам служеше. И възпря, и прекъсна Апостолът и не даде да се чете на просто български. И народът си прихвана и не му рече нищо, ама сетне стана по-зле. На 1860 година, на августа на 6, на Свето Преображение, що бе в събота и бе господен празник, влезе този поп на служба с още един поп за по-голяма слава на празника. Но не стана слава, ами стана безчеловечна крамола и омраза голяма, която владе две-три години, за която и не мога да разкажа докрай, защото заключва недобри работи в себе си и защото не стана само веднъж.“

А онова, което богобоязливият Жендо Вичов се е посвенил да запише, е било следното:

Много пъти вече учителите и простият народ предупреждавали закоравелия гъркоман и предан служител на Вениамин поп Костадин да не упорствува и да разреши службата да се чете на разбираем за всички език, но свещенослужителят не давал и да се спомене — колкото от вярност към Патриаршията (не към езика — той самият едва-едва се оправял на гръцки език), толкова и от злост и огорчение за позора, преживян заедно с митрополита в Градец и Медвен. Обаче навръх Преображение в лето 1860-то чашата, както е думата, вече преля — богатият Котел още в началото на годината бе станал тесен за „негово предебелие“ Вениамин, а малко по-късно и за калугера-изповедник от Света гора, негова „дясна ръка“, ала протопоп Костадин още държеше заради тримата и продължаваше да налага неразбираемия език в храма. И когато на големия божи празник той пред всички изруга псалта, че поде Апостола на български, на всички прекипя, но и всички се стъписаха — кой ще дръзне да оскверни господния храм с насилие? И докато мъжете още се оглеждаха объркано, а поп Костадин вече захвана да чете Евангелието по гръцки, внезапно се разнесе един яростен до необузданост глас, от който джамовете на църквата се огънаха:

— Няма да зачиташ езика ни, а?

И заедно с думите напред изскочи Нанка Стойкова, буйната и своенравна жена на Кръстьо Търпански; по външност тя беше висока, стройна и хубава булка^[3], ала сега приличаше на разярена тигрица. Като продължаваше да хули и проклина, тя се нахвърли върху протопоп Костадина, събори го и наоколо се разхвърчаха валма от брадата му. Втурнаха се и околните — някои да спасяват злополучния божи служител, други — за да използуват бъркотията и да му стоварят няколко здрави юмрука в ребрата. Как да е спасиха свещеника и с един-два ритника го изхвърлиха завинаги от църквата. А учителите с още по-голяма тържественост запяха службата на български…^[4]

Не се размина обаче без последици. Поп Костадин се оплака на „негово предебелие“ покровителя си, Вениамин прехвърли оплакването на не по-малко обругания си побратим Кирил Одрински и жалбата най-сетне стигна до сливенския каймакамин. И дойде в Котел хабер: тъй наречената размирителка Нанка Търпанска да се яви на съд в Сливен. Никак, ама съвсем никак не й трепна окото на Нанка от това, че я викаха в Сливен при прочутия с несправедливостите си Али ефенди. Напротив — каквато си беше чудачка и лудетина, тя си намери бял кон и сама, без спътници и охрана, потегли към града. На тръгване Кръстьо Търпански за кой ли път поиска да я съпроводи, а тя му тръсна пред множеството:

— Аз със сополанковци не ходя!^[5]

А пред кадията тя се държа така, че той „обърка пусулата“ и побърза да се отърве от нея, като я напъди обратно в Котел.

* * *

Борбата за самостоятелна българска църква продължи. Дойде времето на „Българския Великден“ в Цариград, на признаването на отделна българска националност, на провъзгласяването на екзархията… Във всички тези решителни часове за българщината сливенци — нито веднъж не бяха настрана и със свои представители поемаха на плещите си подобаващия им се дял от тежестите и изпитанията. Но това бяха вече все събития далеч от Сливен и Балкана — главно в столицата на империята. Тук, в Сливен и Балкана, църковната борба завърши с онова паметно минаване на Нанка на бял кон…^[6]