Цончо Родев
Бурята (54)

3.

Със или без отиването до Ямбол венчавката на Панайот Иванов Хитов щеше да си остане, общо взето, незабелязано събитие за Сливен — голяма работа, че един несполучил в нищо момък от Ново село се женел за комшийското момиче, — но сякаш по зла орис точно в същия неделен ден стана и една друга случка, която пък окончателно затъмни и сватбата, и отпътуването на учителя Чинтулов, и всичко. И неин герой беше едно момче, едва седемнадесетгодишно, но чието име вече от години беше в устата на хората — хаджи Димитър, синът на хаджи Никола Кебеджията от Клуцохор.

Още преди няколко години се заприказва за хаджи Димитър, когато само със сопи и камъни едва не претрепа трима въоръжени до зъби низами към Хамам баир, но той и по природа си беше такъв, че все се набиваше в очи — по-малко на своите и повече на другите, недружелюбните. Ако го следеше човек, можеше да остане с впечатление, че той от сутрин до вечер се чуди какво ново и по-предизвикателно да измисли, за да стане трън в очите и на турци, и на чорбаджии. Хаджи Димитър сякаш имаше една-единствена грижа — как да не достави ден, без да стори нещо „напук“ на властниците, как да даде израз на своята непримиримост, на желанието си да подчертае, че нито се чувствува роб, нито признава силата на тираните.

Първото му предизвикателство беше още в самия му външен вид, в „каяфета“. Уши си той колчаклии потури и ги носеше с разкопчани две-три петелки на подбедрицата, кривеше „по хайдушки“ калпак над едното око, кипреше се с червен пискюллия пояс — все неща, които цели двадесет години преди да се появи на света, когато е била удавена в кръв Заверата, бяха забранени със закон за раята. А той не само се носеше така, ами нарочно минаваше в този „каяфет“ все покрай конака и пред турските кафенета, та агаларите пулеха очи и шепнеха на своите побратими, българските раболепни първенци: „Ама, чорбаджилар, ножът вече допря до кокала…“ За хаджи Димитър не стигаше и това, та той се сдружи с неколцина младежи на неговите години и нали още от най-ранно детство си беше все пръв, все главатар и войвода, приучи ги да му подражават във всичко — по юначество, по дързост, по размирство…

… В днешния празничен следобед през август тази дружина, все с хаджи Димитър начело, се бе разположила „на теферич“ сред една поляна в местността Белянката, в подножието на Кешишлика. Поизлегнали се бяха момчетата по тревата, между тях, едва наченат, имаше голям гювеч с овнешко и една погача колкото воденичен камък, а отстрана, в Куруча, се изстудяваше бъклица с отлежала от лани папазка. Хапваха по залък лудите глави, радваха се на мимолетната си волност, пък Дишлията и Радил, най-гласовитите, бяха подхванали оная, която напоследък ден и нощ огласяше Сливен:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански

ти българите поведи!

Другите, разчувствувани като истински „юнаци балкански“, от време на време се провикваха тъй, че планината се огласяше чак до Сините камъни. Но тъкмо двамата бяха стигнали до

Догде е мъничка змията,

елате да се съберем!…

и песента секна изведнъж — неусетно за дружината току до тях се бе изправил чорбаджи Йоргаки, най-първият от сливенските първенци. Гледаше ги чорбаджията със смразяващ гняв, те също бяха събрали погледите си в него, дебнеха всяко негово движение, но иначе си стояха тъй, натъркаляни по земята, както той ги бе заварил.

Ядосал се беше Йоргаки — спипал ги бе да се разполагат не другаде, а на собственото му място, оградено с трънлив плет, — но повече го вбеси тази тяхна неподвижност. Вече от две десетилетия бе свикнал всеки да скоква на крака при неговото появяване и да прегъва гръбнак в чинен поздрав, дори турчулята, дето уж са господари тук, и те не пропущаха да му изразят уважението си, докато тия кюлханета не искаха и да знаят за неговото появяване.

— Вие бре! — разкрещя се той. — Хаймани с хаймани! Знаете ли вие на чий имот сте се курдисали?

— Ех, чорбаджи Йоргаки — с лек укор му възрази Дишлията, — че какво толкоз сме сторили, като сме седнали в твоя имот? Тревата ли ще повехне или земята ще се изтрие?

Този отговор, който не бе придружен от никакъв опит да се понадигне веселата дружина, сякаш пусна червено пред очите на чорбаджията.

— Млък! — ревна той така, че чак гласът му се прекърши. — Тозчас да изчезвате оттука, иначе…

Пак не помръднаха. А главатарят на момчетиите, непрокопсаният син на хаджи Никола Кебеджията, се подпря на лакът и като кръстосваше присмехулни очи с гнева на неговите, неочаквано вдигна глас и изпя:

Кукувица кука

на зелена бука,

горо ле зелена,

наша стара майко.

 

Войници се пишат

на войнишко село,

ние ще се пишем

на зелено листе…

Ако погледнеш, нямаше нищо лошо в това един младеж да си пее. Нито пък думите на песента съдържаха нещо обидно — е, избива на хайдушко наистина, но в края на краищата то си е за сметка на певеца. Ала въпреки това чорбаджи Йоргаки си загуби ума от тази песен — тъй както беше изпята тя в очите му и не как да е, а в отговор на лютата му закана, туй му се видя от дръзко по-дръзко предизвикателство. Нещо сякаш забули разсъдъка на чорбаджията. Той издаде звук като наранен звяр и стиснал тежки пестници и забравил всякакво достолепие, се втурна към веселяците да им даде добър урок за безочливостта им.

Кой те дявол караше, чорбаджи, да си разваляш рахатлъка и да тръгнеш да мериш сили с тези юначаги? Наистина ли вярваше, че самото ти появяване ги е вцепенило? Не се ли замисли, че може да стане като в поговорката — за въ̀лна да тръгнеш, пък да се върнеш остриган?

По-късно чорбаджи Йоргаки напразно щеше да се мъчи да възстанови онова, което се случи. Той запомни само, че насреща му се изправи един-единствен от дружината — главатарят й хаджи Димитър. Последва кратко вчепкване, сетне чорбаджията със смайване усети табаните му да се отлепят от земята, поляна и дървета изведнъж се появиха под необичаен ъгъл пред очите му, разлюляха се и… и чорбаджи Йоргаки с всичките си седемдесет и пет оки бухна с краката нагоре в най-гъстия трънак на плета, съпроводен от буйния смях на момчетийската дружина.

Още неосъзнал напълно каквото се бе случило, Йоргаки понечи веднага да рипне отново на крака. Понечи и начаса се отказа — шиповете така се бяха впили в дрехите и месата му, че всяко помръдване съдираше по малко и от едните, и от другите. Опита се бавничко и с осторожност да се освободи от тази бодлива прегръдка на плета, ала и сега не успя. И като преглътна срама и големството си, се примоли:

— Елате бе, момчета. Елате ме отървете от…

— Слушай, чорбаджи — прекъсна го хаджи Димитър, като се понаведе над него. — Слушай добре, че да разбереш защо се озова в трънака. Ако беше само твоето мандзосване^[1] заради пустия ти имот, щеше да се отървеш с изслушването на една песен. Ако пък беше само налитането ти на бой, най-много да отнесеше един-два пестника.

— А тогаз?…

— Защо си в трънака ли? Ей-сега ще ти стане ясно, чорбаджи. Ти помниш ли, когато преди години се врекох да ти върна тъпкано за мюзеверджийствата ти? Или си помисли, че хаджи Димитър е човек, който ще забрави клетвата си?

В съзнанието на Йоргаки се появи смътната картина на една топчеста детска главица, от устата на която се леят люти закани.

— Ама как може бе, хаджи — захвана той, докато все още стоеше така, с краката нагоре. — То бива, бива, ама чак толкоз злопаметство…

— Стига приказки! — сряза го отново младежът. — Измитай се, зер ни се развали хубавото настроение и не отговарям какво може да стане насетне…

— Но аз…

— Стига! — Очите на хаджи Димитър бяха загубили присмехулството си и сега гледаха остро и кръвнишки. — Тоя кол виждаш ли, чорбаджи? Докато река „три“, не си ли пресполовил пътя до Сливен, ще заиграе и той. Едно-о-о… две-е-е…

Чорбаджи Йоргаки бе разбрал, че с този бамбашка божигробски хаджия не минават пазарлъци, та като остави по бодлите половината от потурите и елека си, ведно с парчета от кожата, изтръгна се от плета.

— Три!… — чу гласа на хаджи Димитра и колът се стовари по задника му, като го изхвърли към портата. — Сега вече можеш да имаш старата ни сметка за уредена!

Това беше последното, което стигна до слуха на раздърпания чорбаджия. Защото миг по-късно той вече бе свил уши и препускаше на подскоци като заек надолу към града. Зад него склоновете на Урум-тарла и Бармук-баир се огласиха от дружно подетата песен:

Войници се пишат

на войнишко село,

ние ще се пишем

на зелено листе…

Бягаше към Сливен Йоргаки, а болката по изподраната снага и срамът да бъде надвит от нищо и никакво келеме го изгаряха отвътре. Учудването и смехът на излезлите на разходка сливналии, които спираха да видят смачкания му каяфет (чорбаджията бе оставил в трънака дъното на потурите си, та сега се виждаха белите му гащи), съвсем не спомогнаха да се разсее неговият гняв. И тъй както беше раздърпан и окървавен, той изтича право в конака. Приятели бяха те с каймакамина Мехмед Салих бей, пък и простъпката не беше малка, та беят начаса проводи нагоре срещу течението на Куруча Абдула чауш и няколко заптиета — да задържат младите капасъзи и да ги хвърлят в хапуса.

Стражата завари веселата дружина така, както я бе оставил злополучният чорбаджия — излегната на земята и с бъклица, която обикаляше от ръка на ръка. Като ги гледаше такива млади и зелени — още момчета, не мъже, — чаушинът се почуди как човек като чорбаджи Йоргаки е могъл да изпати от тях. Ала той нема̀ време да недоумява: едва си придаде строг израз и с тежки думи заповяда на виновниците да тръгват към кауша, когато го преряза остра болка и пред очите му притъмня — хаджи Димитър го бе хлопнал с бъклицата по главата.

Видели началника си да се сгромолясва пред тях, заптиетата наизвадиха оръжията, един даже свари да гръмне по дръзкия нападател, но в бързината не улучи. До втори изстрел не се стигна — другите от тайфата се нахвърлиха върху тях, повалиха ги, отнеха им оръжията и докато се опомнят, измъкнаха учкурите от потурите им и с тях ги навързаха по околните дървета, като ги нагласяваха така, че да могат да се гледат един друг. После предадоха цялото събрано оръжие на един пъдар, който се случи да минава наблизо, и като размахваха празната бъклица, тръгнаха с песен към града…

Тази невероятна случка — да бъдат нападнати първо чорбаджи Йобргаки, а после и няколко заптиета — потресе Сливен.

Излишно е да се казва, че още до вечерта хаджи Димитър бе заптисан и така се осъществи първото му запознанство с твърдостта на дюшемето в кауша. (Не стоя дълго там — приятелството на баща му с кадията Али ефенди и няколко подходящи подаръка спомогнаха простъпката да мине като „детска им работа“ и наказанието да не е бог знае колко тежко.) И името му — от днес нататък Хаджи с главна буква заради уважението на людете — прогърмя в цъфтящия и многолюден балкански град, простите, но верни на род и отечество люде се възгордяха с него. Мнозина думаха:

— Туй пиле, синът на Никола Кебеджията, един ден ще излети толкова нависоко, че от сянката му ще потръпне всеки турчин, стъпил на българска земя…

И не сгрешиха в предсказанията си.

* * *

Слухът за нечувания подвиг на младия Хаджи Димитър до вечерта не прекрачи може би само един праг в Сливен — затворен за него и за всичко друго остана единствено домът на чорбаджи Евтим Димитров. Там днес се водеше къде-къде по-важен разговор.

Като се наспа следобед, Евтим чорбаджи поизлезе из града да се поразходи и да размени по някоя дума с приятели. В такива случаи той обикновено се връщаше доста късничко и най-често — порядъчно сръбнал. В този августовски ден обаче привичката беше нарушена — Евтим се прибра скоро-скоро. И личеше, че го е подгонила назад добра новина — докато пресичаше просторния си двор, той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя във въздуха, доколкото това изобщо можеше да се помисли за пълно и тежко тяло като неговото. Щом изкачи стълбите до горния кат, той начаса напъди слугините, а повика Йосиф и Златина в посрещника — още един белег, че предстоеше да каже нещо едновременно радостно и тържествено.

— Скоро тук ще се пие сладка ракия, деца! — започна възбудено, като търкаше длани. — От съвсем сигурен човек научих, че само до ден-два тук ще се изправят сватовници, за каквито не сме и сънували…

Той очакваше, че при тези думи синът и дъщерята ще зяпнат от изумление, но те не проявиха повече от най-обикновено любопитство.

— От самия Садък паша, деца! — тържествено обяви Евтим. — Чувате ли, самият Садък паша щял да праща сватовници за тебе, златна Златино!

Странно: Златина не само не се зарадва, но напротив — лицето й някак окаменя, а под устните се появи онази волева трапчинка, която Евтим помнеше от братовчедката си. Само Йосиф благоволи да попита:

— Сигурно ли е, тате? Да не излезе кьорфишек?

— Кьорфишек ли? — възмути се бащата; възмущението му всъщност бе предизвикано не от съмнението на Йосиф, а от отсъствието на радост у Златина. — Научих го от чорбаджи Хочо, пък той, както знаете, по два пъти всеки ден си пие кафето в казак-алая. — Беше вярно: споменатият Хочо бе изкупил правото на единствен доставчик на храни за алая и минаваше за вътрешен сред офицерите му. — Та той ми подшушна одеве в метоха — сигурно било, че Садък паша ще провожда сватовници да искат тебе, златна Златино, за големия му син Адам!…^[2]

Както и преди малко, девойката не проговори, само устните й станаха някак по-тесни, по-сурови. А Йосиф се засмя — повече ехидно, отколкото радостно:

— Е, какво? Наша Златина ще я правим кадъна, а?

— А, не! — сепна се бащата. — Адам е като баща си на турска служба, но не се е потурчил. — После започна да го хваща гняв. — Ами ти бе? — рече на дъщеря си. — Да не си чакала на султана сина да те поиска, че се цупиш сега като…

И тогава Златина за пръв път проговори. Каза нещо, от което косата на баща й настръхна, а по гърба му сякаш полазиха мравки. Самите й думи бяха страшни, но по-страшна от тях беше ледената решителност, с която момичето ги произнесе:

— Нека да дойдат сватовниците — рече бавно. — Ако получат съгласие от тебе, когато ги изпратиш до портата и се върнеш, ще ме намериш да се люлея на гредата в собата.

Когато най-сетне успя да отвори уста, Евтим заекна:

— Ама ти… Какви ги… С всичкия ли си?… Глупости!…

— Не са глупости, тате. Познаваш ме, та няма защо да мислиш, че празнословя. Каквото рекох, това и ще бъде!

Поразен, Евтим чорбаджи отложи калпак и избърса чело с опакото на ръката си. Помълча замислено, после заповяда на сина си:

— Иди донеси едно бърдаче от долу. — Йосиф изпълни желанието му, бащата отпи няколко глътки ракия направо от чучурчето и след тях вече по-спокойно можа да попита дъщеря си: — Поне ще имаш ли благоразположението да ми довериш защо така серт, така наежено…

Златина знаеше, че баща й се ползува с име на пресметлив и суров, даже понякога жесток човек, но че към нея изпитваше невероятна за него, просто болезнена нежност. И разбра, че сега е моментът да се възползува от нея. Тя отиде до него, обгърна врата му, после — както някога честичко правеше като дребосъче — се настани на коленете му.

— Татенце — каза с топяща сърцето гальовност, — ти нали все още нищо не желаеш повече от щастието на твоята малка Златина?

Той издаде неопределен звук; искаше той да бъде като застрашително ръмжене на вълк, пък излезе нещо като мъркане на коте.

— Дала съм сърцето си на друг, татенце. Ако наистина желаеш щастието ми, не само не ме давай на чужденеца, а ми помогни да свържа живота си с онзи… на когото впрочем го дължа… Изпълниш ли тази моя молба, завинаги ще знаеш, че си ме направил най-честитата на света.

Разчувствуван, бащата хлъзна ръка по черните й къдрици. И попита:

— Кой е той, момичето ми? И защо не си ми казала досега?

— Защото се страхувах от думата ти, татенце. Страхувах се да не би за пръв път да не ме разбереш и — девойката потърси по-силна дума — жива да ме погребеш. — Тя усети как баща й просто се разтапя в ръцете й и добави тихо: — За мен има само два пътя, татенце — или въжето на врата, или… под венчило с Найден, сина на Бяно Абаджи…

— Син на Бяно Абаджи?! — отблъсна я от себе си Евтим. — Само туй, няма да го бъде…

— Разбира се, че избраникът й е Найден Силдаров — безстрастно се обади Йосиф. — Трябва да си бил сляп, тате, да не си я видял как от години гасне по него… За какво, мислиш, ме води навремето да му носим курбан? Нашата Златка още преди това си беше лапнала по него…

— Не искам и да зная! — продължи да фучи Евтим. — Нямам аз дъщеря за сродяване със Силдаровците!…

— И защо? — ухили се насреща му Йосиф. — Бяно Абаджи не е, слава богу, Добри Желязков я…

— Или предпочиташ да ме видиш изплезена на въжето? — продължи да го напада по своему Златина.

Разговорът продължи така още дълго, чак до стъмване. И както става най-често, завърши с предаване на уж несломимия баща. А Евтим Димитров не само се предаде, но накрая даже се съгласи — противно на обичая — той, бащата на момичето, да отиде да скланя бъдещия сват…