Цончо Родев
Бурята (53)

2.

Разговорът се оказа неочаквано кратък — причината се състоеше в това, че онзи, който се отзова на поканата му, беше и не беше поп Станчо. Беше телесно — същият хубав и добре охранен, розоволик мъж в расо от скъпо сукно; нямаше го обаче другия, вечно сърдечен и възторжен приятел — този, който влезе в „килията“, беше студен, заплашителен, високомерен, леденоспокоен, уверен в силите си. Отказа да седне и попита късо:

— Проводил си да ме повикат, даскале. Защо съм ти нужен?

Встъплението стъписа Добри Чинтулов. И го накара да се държи едва ли не като виновен. Той мачкаше ръце, докато обясняваше:

— Виж, отче… Неудобно ми е, ама просто нямам друг изход… Аз самият съм затруднен и… — Пое дъх и каза като ученик, който отговаря на зададен въпрос: — За петте хиляди гроша, отче. Нужни са ми…

— Нужни ли са ти? — вдигна хубавите си вежди свещеникът. — Я гледай… И какво, може би искаш да ти ги наброя грош по грош, а?

Добри Чинтулов напълно се обърка. Онова, което в неговите представи се разбираше от само себе си, в устата на поп Станчо звучеше така, все едно че е поискал няколко звезди от небесния свод.

— Ами условието беше, че когато си ги поискам… при нужда…

— Тъй ли? — продължи да напада свещеникът. — Аз пък, грешен човек, мислех, че ти ми ги даваш, за да не говоря из града кой съчинява тези песни, които ни повече, ни по-малко приканват младите „да тръгват по гората“, и за какво — „срещу народа отомански“…

— Никога не сме свързвали песните с грошовете…

— А аз, представи си, съм ги свързвал. И ако продължаваш…

— Продължавам, разбира се. Пет хиляди гроша са много пари, отче, това е годишната плата на един свещеник или на един главен учител…

— Продължаваш, а? Тогаз се сърди на себе си, даскале. Когато гниеш по одринските или цариградските зандани, спомни си, че сам си си го търсил. — Свещеникът направи няколко крачки към изхода. — Оттук отивам право в конака, даскале. Това пък е моето продължение…

Когато остана сам, Добри Чинтулов почувствува маене, премаля му, та потърси опора о вратата — уплаши се, че ще се срине на пода. Наложи си да се поовладее, поне колкото да се довлече и да се повали на одъра. Случило ли се беше всичко това или бе преживял само един лош, много лош сън? Вярно, дочувал бе неласкави думи за поп Станчо, но чак дотолкова?… Възможно ли е зад образа на най-близкия приятел да се е крила отровна змия? Или вампир, който се храни с човешка кръв? Внезапно, истината връхлетя върху учителя — той нямаше време да седи безкрайно и да си задава въпроси. Поп Станчо не бе заплашвал напразно, това се усети в гласа му, заптиетата може би вече са тръгнали към Гюрчешме. И какво ще стане, когато намерят тетрадката с песните? О, не, само в едно се бе излъгал лъжовният приятел — за тези песни нямаше да последва тъмница, а въже на врата!…

Учителят извади любимата тетрадка от раклата и нерешително я повъртя из ръце. Какво да прави с нея? Той имаше достатъчно здрав разум, за да не си мисли за закопаване в земята или други, още по-хитри скривалища. За миг му хрумна да я укрие в дома на брат си, но веднага отхвърли тази идея — какво, каза си, да избави своя врат от въжето, като надене примката на врата на Иван ли? Тогава? Тогава какво?

През отворената врата долетя далечен неясен шум. Идваха ли? Добри Чинтулов издигна тетрадката и долепи устни до нея. После я изгледа втренчено. Какви бяха тези пресни капки по нея? Текло ли е в ракличката?

— О, господи!… — изпъшка гласно, после, все така зашеметен, с рязко движение хвърли тетрадката в огнището и пламъците лакомо я поеха.

Не мина много време и няколко заптиета — водеше ги лично бьолюкбашията Топчи Ахмед — нахлуха в килията му.

— Чък дишаръ̀!^[1] — кратко му заповяда Топчи Ахмед. А на своите нареди: — Започвайте!

Час по-късно вече водеха учителя към хапуса. Тъй като той не можеше да носи сам всичките си училищни книги и тетрадки, някои от заптиетата му помагаха.

* * *

— Няма да успееш — мрачно каза поп Юрдан. — Али ефенди те мрази, бате Бяно, и щом ти се застъпваш за даскала, той на пук ще го задържи!

— Не съм казал, че ще почукам на неговата врата.

— Али ефенди е алчен — замислено проточи Панайот Минков. — Дали не държи вече девети ден Добри Чинтулов в зандана, за да бъде смазан по-добре? Да знаем, че е така, да съберем помежду си и…

— Не, оставете на мене! — настоя Бяно. — Намислил съм нещо и искам да го сторя. Пък ако не успея, тогаз може да опитаме с подкуп…

Намисленото от него беше да потърси посредничеството на Садък паша Чайковски (който със своя казак-алай отново бе в Сливен). Имаше основание да храни надежди — от устата на пашата-поляк неведнъж бяха се дочували думи за отечестволюбието и против насилничеството…

Потърси среща с него и му каза молбата на цялото сливенско християнство. Михаил Чайка-Чайковски наистина проявяваше изумителна щедрост в думи, като „патриотизъм“, „борба за свобода“ и пр., но пашата Мехмед Садък предпочиташе да стои настрана от парливите въпроси на властта, особено когато те не се отнасяха пряко до него, до семейството му или до казак-алая. И той вече подбираше думи за любезен отказ, когато Бяно му спомена, че е задържан всъщност не учителят Добри Чинтулов, а поетът, че не оръжие, а родолюбиви песни гният в тъмницата.

— Какви песни ли? — отговори на въпроса му посетителят. — Такива са те, които оплаквате горкото положение на роба и се опитват да му вдъхнат вяра в утрешния ден… и в собствените му сили…

Почти нищо не съдържаше този отговор, но, кой знае защо, те припомниха на пашата за сънародника му Адам Мицкевич. Нали и той умря в прокуда заради песните си? В съзнанието му се мярнаха стихове от „Конрад Валенрод“ и от последната част на „Задушница“, а пред вътрешния му поглед — сцената на изпращането на болния поет от Бургас, когато българите, видели в него брат по съдба, на тълпи го съпроводиха до кораба му. И какво? — запита се Садък паша. — Мигар неграмотните бургазлии са способни на повече благородство от него, родения дворянин и водач на борците за свобода?

Като стигна до това място в мислите си, пашата вдигна ръка — нека уважаемият Бяно Абаджи не хаби повече красноречието си и да остави всичко в неговите, на Садък паша, ръце. И когато Бяно си отиваше, до ушите му стигна заповедта на пашата, с която искаше парадния си мундир…

* * *

Мислеше, че е някой закъснял мющерия, но се излъга — пред вратата на долапа, задъхан и плувнал в пот, стоеше учителят Добри Чинтулов.

— Дойдох да ви благодаря, господин Силдаров. За мен не беше особено трудно да разбера на кого дължа…

— Хайде, хайде! — прекъсна го Бяно. — Всеки на мое място би сторил същото. Нека не говорим повече, важното е, че сте на свобода. Пък тъй като това е голямо събитие, да влезем вътре и да го полеем.

Влязоха, но не го поляха — при Бяно не се намираше чай, пък друго питие учителят не признаваше. Поседнаха. И гостът каза неочаквано:

— Когато премислям нещата, не зная дали благородната ви постъпка е била основателна, господин Силдаров. Аз… аз просто не я заслужавам.

— Вие ли, учителю? — Бяно се засмя благодушно. — Вие? Ами че вие сам струвате колкото половин Сливен, ако не и повече.

— Не, не — продължаваше да не се съгласява Чинтулов. — Когато гледам назад… а и напред също, аз виждам в себе си само… само един най-окаян страхливец. Не бързайте да ме разтушавате, господин Силдаров. Точно окаян страхливец, това съм аз. Изгорих тетрадката си с песните, сега приех поканата на ямболии и отивам главен учител там.

Бяно не отговори веднага — имаше нужда да премисли и двете новини, които за пръв път стигаха до ушите му.

— От сърце съжалявам и за тетрадката, и за преместването в Ямбол — каза най-сетне. — Но не приемам думата страхливец, господин Чинтулов. И двете действия са проява на най-обикновена самозащита, която е в природата на всяко живо същество. Това не е страхливост, не! Как ще наречете страхливец човека, който е съзнавал, че за поробителите стиховете му са много по-опасни от барута и въпреки това не само ги е сътворил, но и ги е разпространил? И то така, че днес един родолюбец може да не знае „Отче наш“, но положително има на уста „Стани, стани, юнак балкански…“? Така е, учителю. Аз не само че не признавам думата страхливец, но ви смятам за един от най-храбрите люде, които съм срещал през живота си. Именно заради съзнаването на опасността, която сте поемали. Какъв храбрец е онзи, който отива срещу най-голямата опасност, без да я разбира? Не, не! Храброст ще рече да виждаш опасността, да съзнаваш последиците и въпреки това да вървиш с горди юнашки крачки насреща й.

— И за отиването в Ямбол ли ще намерите оправдателна дума?

— Разбира се. Когато вали дъжд, всеки застава на сушина, нали?

— Благодаря ви, господин Силдаров, от душа и сърце ви благодаря. Сега поне… поне няма да се имам… за подлец… И няма да ми е толкова тежко за изгорената тетрадка…

— Тетрадката може да е изгорена, но песните — не — поправи го Бяно. — Те са записани в сърцата на всеки отечестволюбив българин. Искате ли начаса да ви кажа „Къде си, вярна ти любов народна?“ и „Стани, стани, юнак балкански“? Докато има българин, тези песни нивга не ще изчезнат и тях никакъв огън не ще може да изгори. — Той потупа окуражително учителя по рамото. — Кога заминавате за Ямбол? И за колко?

— За три години. Такава беше поканата на ямболлии и я приех като спасение от гибелна заплаха. Да не говорим, че тъй или иначе вече съм човек, който е търкал дюшемето в зандана…

— А, това не! — рязко възрази Бяно. — Да си бил в зандана по народни работи — това е чест, не опетняване.

Добри Чинтулов не заспори; при това в себе си той мислеше по същия начин, само се страхуваше от обратното.

— Наумил съм да тръгна в неделя, господин Силдаров. Дори съм наел каруца за не дотам богатия си товар.

— Жалко, че сте избрали точно неделя. Ще бъда на сватба. Иначе непременно щях да ви съпровода до новото ви местоживеене.

— Сватба? — Учителят се оживи, споменаването на думата „сватба“ очевидно му бе дошло на сгода. — Кои са щастливците, господине?

— За жениха трудно може да се каже щастливец. Не поради женитбата, не — ще моля бога именно тя да е превратна точка в съдбата му. Защото иначе… — Бяно се размисли и запълни празнината с натъпкване на тютюн в чибучето си. — Кръщелникът ми Панайот Хитов ще се жени за едно тяхно съседско момиче, Бойка на име… Какви ли нещастия не сполетяха този момък, Панайот! От чужди и свои — ето, чувам напоследък, че сестрите му го разкарват за наследство. Уредили всичко според обичая, пък сега съдилища, разправия, подкупи за кадията Али ефенди…

Добри Чинтулов пламна като божур, стисна юмруци и изрече плахо:

— Панайот не е единственият, който се надява с венчилото да обърне нова, по-щастлива страница в живота си, господин Силдаров. Не искам да крия, аз също имам… Вие се ползувате с име на човек, който обича да помага на другите. Ще склоните ли да помогнете и на мен, господин Силдаров?

— Не разбрах много от онова, което ми казахте, учителю.

— Питах дали ще имате милостта да поискате една мома за мене…

Веднъж „изплюл камъчето“, той разказа всичко с нетърпението на човек, който се бои да не го спре собствената му плахост.

— А сега е по-лошо от всеки друг път — завърши. — Сега дори не съм бедният, но уважаван сливенски учител, а прокуденик…

— На драго сърце ще изпълня поръчката, господин Чинтулов. И ще сполуча, в това съм напълно убеден. Ще сполуча не защото имам влияние върху Фабрикаджията, а понеже зная добрите му чувства към вас, уважението му. И поради това не мога да не ви упрекна, че толкова години на щастие сте загубили заради неоснователни угризения на съвестта.

— Неоснователни ли? — тъжно се усмихна учителят. — В приказките царският син се жени за сиромахкинята и всички се радваме на този хубав край; чували ли сте обаче приказка, в която сиромах се жени за царска дъщеря и се чувствува много честит от това венчило?

Докато палеше чибука си, Бяно го изгледа продължително.

— Виждам, че не познавате бъдещия си бабалък. Не говоря за това, че той не е цар — не беше преди, пък сега… Думата ми е за нрава и възгледите му. Той самият е тръгнал от нищо, та знае да цени в другите онова, което са постигнали с ръцете си, а не с парите в касата им.

— Дано да сте прав! — каза с упование учителят. — По-добре късно щастие, отколкото цял живот преследване на щастието…

* * *

Нещата се завъртяха по-бързо и по-странно, отколкото всички го предполагаха. Разбира се, мисията на Бяно се увенча с успех; Добри Желязков не само веднага даде съгласието си, но дори рече, че „това било единственият светъл лъч през мрачното му съществование в очакване на смъртта-изцерителка“. И пожела лично да даде благословията си на учителя, който винаги се бе ползувал от уважението му, а сега, след като бе опитал и тюрмата, това уважение бе пораснало поне двойно. И още на следния ден Добри Чинтулов и Настя застанаха край отрупания с възглавници одър на болния. Той каза само: „На добър час, скъпи деца“ и събра ръцете им в едно, но в този миг и тримата се разплакаха — бяха сълзи не на горест, а на щастие.

Новината за отпътуването на всепочитания учител пожела да стигне в Ново село точно в разгара на сватбата на Панайот Хитов. И се намери някой, който подхвърли, че „даскал Добри отива сам-саменичък, пък по «Краставо поле» и надолу по Тунджа отново се навъдили читаци“. Само като чу тези думи, младоженикът скокна на крака и помоли гостите да се веселят в негово отсъствие, понеже той щял „да прескочи до Ямбол да съпроводи даскал Добри“. И както имаше име на човек, „на когото акълът не му пречи“, никой не се залови да го разубеждава, само шуреят му Стоян, братът на Бойка, последва примера му и заяви, че ще се присъедини към него като охрана на учителя. Казаха го и наистина го направиха — яхнаха конете, „прескочиха“ до Ямбол и се върнаха достатъчно навреме, за да довършат гощавката заедно с другите. Само бабичките видяха в случката зла прокоба и като се кръстеха богобоязливо, мърмореха, че „няма да го бъде това венчило, щом женихът…“ и т.н. И в този случай предсказанията им се оказаха напълно верни…

Половин година по-късно — в началото на 1858-а — се венчаха също Добри Чинтулов и Анастасия Добри Желязкова. Сватбата мина без всякакви салтанати и делнично — учителят дойде с шейна за два дни от Ямбол, приятелят му поп Димитър хаджи Костов ги венча в дома на булката (за да може да присъствува скованият на легло Добри Желязков) и на другия ден двамата и прикята на булката все така безшумно отпътуваха по заснежените друмища на юг.

Със снега на следващата зима дойде и голямата радост на младото семейство — бракът им бе благословен с раждането на син. Нарекоха го Петър, на името на дядото.