Цончо Родев
Бурята (52)

1.

Като се правеше на безгрижен, Панайот Минков спусна кепенците на дюкяна, после хвърли един уж разсеян поглед нагоре-надолу по улицата, влезе и заключи вратата зад себе си. Докато палеше още няколко свещи, изпод тезгяха и от малкото складче отзад наизлязоха даскал Димитър Черното, доктор Георги Миркович, Боян Силдаров, Добри Чинтулов и Стефан Гидиков; всички бяха млади, но дори и сред тях последният изглеждаше направо момче — на всичко отгоре слаботелесно и с цвят на кожата, за който никак не би подобавало да се каже „пращи от здраве“. Насядаха по столчета и чували и Димитър хаджи Костов, като се почесваше замислено по брадясалата буза, започна пръв:

— Не знам как е с вас, но аз се чувствувам орезилен. Откак свят светува, младите са начело във всяка борба. А ние докъде я докарахме? Размърдваме се, когато старите ни смушкат с остена…

— Наистина сме за резил — съгласи се Панайот Минков. — То ще излезе, че хората на години са с по-млад дух от нас. Или… Впрочем знаете ли за какво ни събират?

Погледите се отправиха към Боян, но той сви рамене, не знаеше.

— Не е трудно да се познае — каза Георги Миркович. — Проспали сме всичките години на войната…

— Не — вметна Чинтулов, — чакали сме наготово от Дядо Иван!

— … и сега трябва първо ние да се събудим, а сетне да заработим за пробуждането и на целия наш народ. — Миркович не беше между „проспалите“, защото през войната бе в далечна Франция, но без колебание поемаше върху себе си част от общата вина. — Бездействието ни е нещо като пропаст между миналото и бъдещето…

— Ясно! — обади се Стефан Гидиков. — Наш дълг е, ако не можем да запълним пропастта, поне да хвърлим мост през нея. Мост от миналото към бъдното. — Имаше мек глас, пък думите му звучаха твърдо и сухо. — И ако слушате мене, ние трябва да покажем на старите, че знаем своя дълг и ще си плюем на ръцете да го изпълним с чест, както подобава на родолюбиви българи.

— Прав е Гидика, ама не е и съвсем прав — каза Чинтулов, като в същото време се изправи и си потърси по-удобно място за сядане. — А преди него същата грешка направиха и Черното, и Панайот. Защо, драги ми господа, делим родолюбивите българи на стари и млади? Колко хора знам, дето са млади по години, пък в сърцата си са вехти и изхабени. И обратното — само тук, в Сливен, мога тозчас да ви изброя поне трийсетмина, които ние с лека ръка пишем за стари, пък всеки от тях по дух е колкото нас шестимата тук. Да не говорим за опита и мъдростта им.

— Вярно го рече даскал Добри — потвърди Боян. — Поне за моя баща ще ви кажа, срам не срам, че не мога на малкото му пръстче да се опра в народните работи и в мъдростта. Че и в телесната сила — комай да сплетем ръце, ще ме пречупи на две като…

Не можаха да разберат като какво би могъл да го пречупи Бяно Абаджи — отвън се почука по уговорения начин. Стопанинът на дюкяна Панайот Минков отиде да отвори, в същото време всички станаха на крака, влизаха хора, които се ползуваха от уважението им — Бяно Абаджи, поп Юрдан и Димитър Инзов. Поздравиха се, насядаха и за малко се възцари притеснено мълчание. И пръв Бяно, както е думата, строши леда:

— Каква стана тя нашата? „Пременил се Алия…“^[1] Преди трийсет години, Панайоте, се събирахме така да си шушукаме в задната стаичка на дюкяна на вуйчовците ти, сега пък в твоя дюкян… А вие — що? Чини ми се, че сте се поразговорили преди нашето идване.

— Така е, господин Силдаров — отговори за всичките Добри Чинтулов. — Недоволни сме ние, от много неща сме недоволни, но като че на първо място от себе си. Занемарили сме народните работи ние и допуснахме този наш Сливен, дето винаги е бил начело, сега да крета ако не към опашката, то поне най-много по средата.

— Не се самобичувайте чак толкова, приятели — окуражи ги Бяно. — До вчера беше война, цялата османска царщина беше на крак — кой можеше да стори повече? Важното е сънят и бездействието да не станат навик…

— Това го съзнаваме и ние — рече Миркович. — И решихме, че трябва да поправим допуснатата грешка. Най-добре го каза ей този, най-младият от нас: да хвърлим мост от миналото към бъдещето. И хубавият наш град отново да заеме лично място в борбите за вяра и народност.

— Пуши ли се тук? — попита Бяно и след утвърдителния отговор на Панайот Минков започна замислено да пълни чибука си. — Не ми се е случвало да строя мост — каза, — ала мисля, че ако се захвана, най-напред ще огледам бреговете. Ще рече, да проверя на какво ще се опре този мост. — Той затъпка с палец тютюна и извади чакмак, кремък и прахан. С училището сме добре, тъй преценявам аз. И трябва от сърце да кажем едно „хвала вам, Чинтулов, Инзов и хаджи Костов за постигнатото“. За съжаление не можем се похвали по църковните работи…

— Именно заради тях настоях на това събиране, момчета! — обади се на това място поп Юрдан и разтърси лъвската си грива. — Знаете ли вие, че преди седмица беше тук светиня му Иларион…

При споменаването на това име всички заговориха в един глас:

— Иларион бил тук!… Иларион Макариополски?… Как да не сме узнали, че най-личният от всички българи на днешния ден?…

— Преспа две вечери у дома — мрачно потвърди поп Юрдан. — Кому да кажех за него, с кого да го срещна? С гърчулята, дето са заели църквите ни ли? Или с тоя михлюзин поп Станчо?

— Не го обиждай, отче — застъпи се Добри Чинтулов. — Поп Станчо не е заслужил хулната ти дума.

Свещеникът изобщо не обърна внимание на забележката му:

— Светиня му Иларион ми остави требници и други богослужебни книги на наш, славянски език. Кому да ги дам, питам ви? Кои са свещенослужителите в града и каазата, които могат да си послужат с тези книги пред народа?

— Също и това е вярно — каза Димитър хаджи Костов. — Ние не само сме изостанали в борбата за българска черква, но ни липсват и такива учени свещеници, които да противопоставим на гърците. — И добави дипломатично: — Ако изключим отец Юрдан, разбира се…

— А, ще ме изключиш! — изръмжа похваленият. — Сякаш не се знам аз колко пари чина…

— Казаното от даскал Димитър аз ще повторя по друг начин. И по-нашироко. — Бяно беше извадил искра от кремъка и дюкянът се изпълни с приятно-тръпчив мирис на прахан. — Не знам дали турчулята спечелиха нещо от войната, но нашите елини положително спечелиха. Като изпъдихме Цукалата, те бяха позагубили почва под краката си. Сега обаче отново се изправиха, такива като Йоргаки, Евтим и Никола Феслията изплуваха като каймак, полека-лека хванаха общинските работи в ръцете си. Пък за църквата — да не говорим, тя е изцяло тяхна, елинска. — Бяно се обърна към Чинтулов. — Да не говорим и за оная ваша постъпка, даскале. Може сама по себе си да беше юначна тя, но беше недомислена. И неподготвена. Примерът от Цариград ни показва: църква не се отвоюва с едно юначно дело, а с дълга и търпелива работа. И с противопоставяне сила на сила. Е, сега стигнах до реченото от даскал Димитър. В школото ние надвихме, приятели, понеже имахме учители, с каквито елините не могат да ни излязат насреща. В църквата обаче не можем да се похвалим със същото. Така е в Сливен, така е и в цялата кааза.

Умълчаха се. Бяно Абаджи не бе изрекъл никакво обвинение, пък всички се чувствуваха повече или по-малко виновни.

— Е, Бяно Абаджи, опипахме почвата, както ти искаше — рече най-сетне Димитър Инзов. — Не можем да кажем, че е много твърда. Ама туй не бива да ни спира за моста, нали? Вместо да се вайкаме какво сме изпуснали, по-добре кажете как да сложим темелите на моста!…

Тази подкана отприщи сърцата. Всички заприказваха, едва се изслушваха, надпреварваха се да дават оценки и съвети. Когато Добри Чинтулов се зае да обобщи казаното, най-главното като че ли беше следното. Всички бяха съгласни, че учениците — особено учениците от Класното — са излезли по-напред от възрастните по знания; Чинтулов се нае след неделните служби да изнася уж проповеди, а всъщност просветни беседи пред по-старите, Панайот Минков щеше да се заеме със средното поколение, а Стефан Гидиков — с младите. Поп Юрдан, Злъчката и Димитър Черното трябваше да открият и непрекъснато да поощряват верни люде в каазата, които и просветата да издигнат на по-високо ниво, и да подбудят народа за църковна независимост. След много умуване се спряха на първо време на поп Янко от Котел, който вече неколкократно бе отивал „на нож“ с поп Костадин и другите гръкомани в селото^[2]; поп Харалампи от Козосмоде^[3] — преди години турчин бе отвлякъл дъщеря му и оттогава той нямаше друга цел в живота извън борбата срещу потисниците от всякакъв вид и народност; да се повлияе на даскал Димитър Русков да се върне в родния си Градец и там да застане начело на просветното дело и на църковната борба (Бяно Абаджи обеща да се види с него и „да го натисне“ да изпълни тази задача за общото благо); в Медвен щяха да се доверят на даскал Буньо — така наричаха младия и извънредно родолюбив учител Господин Бъчваров, — за когото разправяха, че по обич към отечеството не отстъпвал на своя учител Димитър Русков; за Жеравна някои бяха чували добри думи за даскал Стефан Вълков и поп Тодор, но преди да им се доверят, решиха за благоразумно да поразпитат за качествата им — това пак прие за свой дълг Бяно Абаджи, който обеща да се поразговори със своя сват Жейно Литаш. Засега — толкова; за начало решиха да подемат борбата само в Сливен и тези селища с надежда, че захване ли да се пропуква гърчеенето, всички или поне още много други селища щяха да си родят и изтъкнат свои водачи.

Дотук нещата сякаш се решиха спокойно. Не беше така обаче, когато се постави въпросът за запопването на нов човек — хем просветен, хем отечестволюбив. Погледите някак от само себе си се насочиха към Димитър Инзов — нали още по времето на Цукалата си бе спечелил име на непримирим борец, пък който може да се пребори в училището, той няма да си поплюва и в църквата, — ала учителят поклати глава:

— Хич не се надявайте, хора. И не защото ме е страх някой път вместо „Амин“ да не кажа „мамицата…“ — Тук всички се разсмяха, защото познаваха цветистия език на Злъчката. — Знаете ме, че съм злъчка, сприхав и заядлив човек. Такъв вече си имаме — той показа с очи към поп Юрдан, — не ни трябва друг. Пък нека да не крием и не преувеличаваме — също и по знания не съм човекът, който ви трябва. За онова, замисленото от нас, нужен е съвсем друг — пак твърд в родолюбието си българин, но твърдостта му да е обвита с мека и приятна обноска, пък в знанието да е такъв, че Яни Сотировци да застават с подвити опашки пред него.

— Ако думата ви е за Добри Чинтулов, аз съм изцяло против, господин Инзов — веднага се обади Димитър хаджи Костов. — Чинтулов е стълбът, на който се крепи цялото ни училищно дело.

— Нямах предвид Чинтулов, да пази бог — гъгниво се засмя Инзов. — Говорех за човек, който изобщо няма нужда да си пуща брада, за да замяза на един приличен поп.

— За мене! — потресено възкликна Черното. — Не може да искате това от мене, братя.

— И защо? — за пръв път днес се обади Боян — присъствието на баща му го притесняваше. — Пред нуждата на отечеството може ли някой да се позове на свои си някакви вкусове, привички и намерения?

Смутен и объркан, Димитър хаджи Костов се опита да хитрува:

— Не можем да оставим най-старата махала на Сливен, господа — Ново село, — без школо. Ако аз облека расото, кой ще поеме децата на новоселци? — И подхвърли предизвикателно: — Или може би ще проводите да ме замести Яни Сотиров?

И тук получи неочакван отговор който смая всички в дюкяна:

— Аз ще поема вашето място, господин хаджи Костов — отсече Георги Миркович. И се засмя на Чинтулов: — Надявам се, че господин главният учител ще ми се довери?…

— А назначението, за което говорехте? — продължи Черното.

— Ще уредя някак с Железник^[4] — някак безгрижно заяви Миркович. — И бих се радвал, ако сметнете, господине, че моята жертва ако не се изравнява, то поне приближава вашата.

— Моля ви, не искайте отговор начаса от мене — примоли се учителят. — Разбирате, такава крачка не е… Е, какво да ви обяснявам…

— Имаш право на тази отсрочка — кимна в съгласие поп Юрдан. — То само негова милост — той кимна към Бяно — ме запопи с една яка плесница и къде, мислите? Насреди Нурул Кудус джамия…

Щеше да избухне всеобщ смях, но Стефан Гидиков го спря още в началото?

— Господа, господа, изслушайте и мене, господа. — И когато видя, че е събрал в себе си вниманието, продължи: — Ще си позволя да поправя Бяно Абаджи. От войната може да са спечелили нашите „елини“, но ние имаме силата не само в училището, господа. Цялата младеж е наша, готова е не само за църковна, но и за… Е, разбирате ме, господа, няма защо да ви го казвам с думи. Но трябва да го имате предвид, когато ще преценявате положението в нашия любим град. Тук, именно тук припламна най-напред искрата любородна и като запален барут се разпростря по цяло Българско. Това също… това също… — Той искаше да каже и още нещо, но се смути, пообърка се. Обаче вместо да млъкне, най-неочаквано запя:

Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?

Първо Боян и Панайот Минков се присъединиха към него:

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата

да тръгнат по гората.

След малко ги последваха също Черното, Бяно Абаджи, поп Юрдан и Злъчката. Запя и доктор Миркович, но като не знаеше думите, само тананикаше заедно с другите. А песента се лееше ли, лееше:

Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,

противу турци да стоим насреща!

Да викнем всинца с глас голям

по всичкия Коджабалкан:

голямо, мало, ставай,

оръжие запасвай!…

Когато изкараха цялата песен до

… живейте православно

в България държавно,

Бяно се прекръсти благоговейно и рече с упование:

— Амин! Трижди амин! — И добави: — Който е наредил тази песен, той е истински светец на нашето племе, господа. И един ден името му ще бъде наравно с отца Паисия и с Неофита Бозвелията…

Оглушително мълчание последва думите му. Оглушително и изумено.

— Наистина ли не знаете кой е наредил песента, господин Силдаров? — с недоверие запита Димитър хаджи Костов. И когато Бяно потвърди, кимна към ъгъла: — Вижте тогава светеца ей там…

А в ъгъла, седнал върху чувал с ориз, се бе прегънал Добри Чинтулови хлипаше разчувствувано, а сълзи на благодарност се стичаха по широкото му добродушно лице.

— Ама вярно ли?… — слисано попита Бяно.

— Как не? — отговори му Стефан Гидиков. — А да го чуете и когато я свири пред учениците си на своята вълшебна цигулка!

И тук стана нещо, което никой не би могъл да предвиди: Бяно Абаджи, най-възрастният мъж в стаята, отиде до учителя, отложи калпака от главата си, коленичи пред него и преди той да успее да се дръпне, целуна десницата му…

* * *

Преди да затворим тази глава, нека да кажем с няколко думи как бяха изпълнени решенията, взети в дюкяна на Панайот Минков.

Не без продължителна душевна борба Димитър хаджи Костов прие и бе ръкоположен за свещеник; като представител на владиката в Сливен, поп Юрдан му издействува място в централната църква „Свети Димитър“ — да има и там верен на делото човек, както чрез него имаше в клуцохорската „Свети Никола“. Две неща си запази Димитър хаджи Костов в битността си на поп Димитър — уважението на сливналии и прякора си Черното.

Димитър Русков също се подчини, върна се от Котел в Градец и стана главен учител в селото с плата 75 лири годишно. Наскоро след завръщането си той оправи и личното си положение — ожени се за Мария, дъщеря на Стоян кехая.

Напълно се поставиха на разположение и всички други, които бяха набелязали — даскал Буньо, поп Янко, поп Харалампи и двамата жеравненци.

Също и доктор Миркович изпълни обещанието си и зае мястото на Черното в училището към църквата „Света София“. Не остана дълго — наложи му се все пак да заеме поста си на градски лекар в Ески Заара. Замести го един от много младите ученици на Чинтулов — Панайот Стефанов Вълнаров; той нямаше знанията нито на Черното, нито на Миркович, но все пак с достойнство запази нивото на Новоселското училище.

За съжаление съвсем скоро Сливен щеше да загуби — макар и не завинаги — един от най-видните си синове — онзи, когото Бяно Абаджи поставяше наравно с отца Паисия и Неофита Бозвели…