Цончо Родев
Бурята (48)

9.

Никому не се искаше да повярва, но истината бавно-бавно се наложи — иначе непобедимият Дядо Иван загуби войната и се принуди да иска мир. Турците сияеха. И макар че за победата имаха от скромен по-скромен принос, перчеха се и се надуваха до спукване. Така дойде времето, когато войските им, разните му там арапи, анадолци и зебеци, които години наред се бяха влачили на север, сега се занизаха в обратна посока. И Сливен отново запъшка заедно с цяло Българско по ангариите и от своеволията на аскера. Сега даже беше къде-къде по-тежко — преди поне се живееше с надеждата, че войната ще донесе строшаване на робската верига…

По това време в хана на хаджи Никола Кебеджията бе отседнала една военна част, и то от цариградските, най-представителните. Хазайничеха аскерите съвсем като у дома си, а семейството на ханджията трябваше не само да ги хрантути, но и за конете им, настанени в обора, да се грижи. Началник им беше един млад и много наперен юзбашия, толкова наперен, сякаш сам, с двете си ръце, бе поставил Московията на колене. И какво го бе прихванало, че си бе избрал за постоянна жертва хаджи Димитър — от сутрин до вечер се чуваше само: „Ти бре, я изтичай до кафенето да ми донесеш едно тежко-сладко!“, „Я ми полей“, „Я ми лъсни ботушите!“, я това, я онова — цял ден. И хаджи Димитър тичаше нагоре-надолу; какво друго да прави — не се ли подчини, ще доведе съсипията и на дом, и на семейство, и на имот… Търчеше той да угажда на разните прищевки и своенравия, макар че от гняв и обида кръвта през цялото време тупаше в слепоочията му. И само веднъж не се стърпя и каза на български:

— Опичай си акъла, човече! Дядо Иван може да е сключил мир с вас, ама аз — не. Хаджи Димитър е още във война с вас, така да знаеш!

— Какво рече тоя хаирсъзин? — запита офицерът.

— Обади ми се къде си го изпратил — замаза работата Никола Кебеджията.

— Тъй ли ти се обаждат синовете ти бре, гяур? Ще рече човек — на кръв ти се заканват…

— Дотежало му е, юзбаши ефенди — с привидна безпомощност вдигна ръце бащата. — Ама и да ти кажа правичката, има защо да му е дотежало. Какво си го нарочил, та от тъмно до тъмно го гониш за щяло и нещяло?

— Аха! — засмя се турчинът и засука мустак. — Аз съм виновен, а?

— Не ти е сторило нищо момчето — продължи хаджи Никола, — пък ти си му вдигнал мерника тъй, сякаш десетгодишен гарез му имаш. Ако нещо си недоволен от него, на мен го кажи. Баща съм аз и господар на тоя хан — ще намеря начин да оправя работите.

— Много е курназ синът ти, ханджи, туй е, дето не мога да търпя у него — призна юзбашията. — Ние, както ни виждаш, цяла царщина тръшнахме, пък той ни гледа от горе на долу, сякаш по сила е над нас. И очите му таквиз едни кръвнишки… Ужким се подчинява, пък личи си — да има колай — до един ще ни издуши.

— Ех и ти, юзбаши ефенди! — махна с ръка и се разсмя пресилено Кебеджията. — Като те слушам, сещам се една ваша поговорка: „Боюна ве постуна якъшмас.“^[1] Хич ти може ли човек като тебе, големец и забитин, свят видял и на война ходил, да тръгне да дели мегдан с едно вчерашно хлапе, дето бръснач не е допирал още до лицето му…

— Вчерашно хлапе, ама готов хайдутин — не се съгласи турчинът. — Не знам какво мляко е сукал, ама не кръв, а яд тече по жилите му. Мрази ни, че чак се задавя в омразата си. Таквиз като него когато пораснат, развяват бунтовни байраци в Балкана и вдигат ръка срещу правоверните, та дори и срещу падишаха.

— Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та гледа накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет етмек беяз бейгире тимар етмек гибидър.“^[2] Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл. Остави го на мира и ще видиш как бързо-бързо ще престанат очите му да гледат кръвнишки.

— Не ми давай ум що и как да върша, ханджи — закани се с пръст юзбашията. — Инак и тебе ще вкарам в пътя!

И с тези думи се разделиха.

Не си взе поука от хаджи Николовите съвети юзбашията и продължи да я кара по прежному. Но съвсем скоро стана хиляда пъти пишман за това.

Ден-два след този разговор той отиде до обора да нагледа дали гяурите се грижат добре за конете. И не щеш ли, там попадна на хаджи Димитър, който току-що бе премел около животните. Не беше лошо преметено, но младият юзбашия подвикна заядливо:

— Туй метене ли е бре, хандзър? Тъй ли се мете край низамски коне?

Прекипя на хаджи Димитър. Той се облегна на дръжката на лопатата и каза право в лицето на турчина:

— Щом не ти харесва, сам си премети. И без това си таман за метач…

— Що рече? Що рече? — не повярва на ушите си младият забитин.

Вместо да замаже работата, момъкът срещу него отчетливо повтори дума по дума казаното. Кръвта се качи в главата на турчина. Той измъкна сабята си и тръгна напред, като се заканваше:

— Ще ти отсека и двете уши, та да помниш кога си отговарял безочливо на един господар!

Хаджи Димитър продължаваше да се обляга на лопатата. Изглеждаше като да се е вкаменил от страх, но всъщност не изпущаше нито едно движение на юзбашията. И когато оня замахна с оръжието, той пресрещна сабята му с дръжката на лопатата, сетне така халоса ръката на турчина, че тя изпусна сабята. Хаджи Димитър не се задоволи с това, но стовари лопатата и върху главата му („хлопнал го по капацината“, както щеше да разказва по-късно). Не спря и дотук, а продължи да го налага, където завари, като редеше:

— Казвах ли ти аз да не ме закачаш бе! Не ти ли рекох, че съм още във война с вас!…

Въоръженият забитин съвсем забрави, че доскоро се представяше за победител на цялата Московия, дори не посегна към револвера на пояса си, а удари на бяг, като — срам не срам — захвана да вика за помощ. Хаджи Димитър го следваше в бягството му, продължавайки да го засипва с щедри удари по гърбината. А когато един от аскерите се притече на помощ на своя началник, също и той получи един удар с лопатата — само един, но достатъчен, за да го простре на земята.

Когато попревързаха злополучния юзбашия, той пожела начаса да го заведат в конака. Изпълниха повелята му, само че той беше на такъв хал, че не го заведоха, а го занесоха. В този окаян вид той се яви пред миралай бея, началника на всичките войски в Сливен, който тъкмо си сърбаше кафето коляно до коляно с Али ефенди, всесилния кадия. Жалостиво се оплака юзбашията, показа раните и синините си (дясната му ръка висеше на шарена кърпа, окачена на врата) и поиска най-строга казън за нападателя.

Миралай беят го изслуша смръщено, после извърна въпросителен поглед към кадията.

— Щур за десет щури е хаджи Димитър, зная го — отговори му Али ефенди. — Той прайва такова нещо.

— Страшилище ли е някакво тоз хаджия или пехливанин от сборищата, че да натроши кокалите на един падишахов забитин, и не какъв да е, а който е премерил сили с Московеца?

На това място Али ефенди си спомни, че от години хаджи Никола му даваше винаги най-добрите си кебета, срещу които не вземаше даже една аспра. И се изкиска:

— А, страшилище! Петнайсетгодишно момче е, миралай бей. От ей такъв го познавам…

— Пет-най-сет го-ди-шен!? — възкликна началникът. — И той е…? — После се обърна към пострадалия: — Ами ти бре! Коскоджамити юзбашия, който трябва да води войската от победа към победа, да се оставиш да те пречука едно хлапе! И не само да се оставиш, ами сетне да идваш тука да хленчиш и да молиш друг да отмъсти за тебе!… Марш навън! Никакъв падишахов забитин не си ти, а позор и за войската, и за падишаха!… Вън!

Пръв се изкиска кадията Али ефенди. Този негов смях се предаде на всички останали в конака, та той съпроводи пребития турчин, докато се измъкваше от одаята и се препъваше по стълбите.

Залежа се юзбашията и след две-три недели се представи пред аллаха. Хората разправяха, че умрял колкото от раните си, дваж повече от срам.

— Един тиранин по-малко — каза само хаджи Димитър, когато научи за смъртта на юзбашията.

И не се закахъри повече.