Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
3.
Баща му огледа цялата работилница от край до край, оценяваше с „Хубаво!“ или „Туй може и по-добре!“, пък Боян през цялото време усещаше, че посещението му има някаква друга цел. И не се излъга; когато видя всичко, Бяно приседна със сина си в дворчето, запали чибука си и уж между другото подхвърли:
— Виждам, работата може да мине два-три дни и без тебе. Какво ще речеш да се разходиш до Котел, а, Бояне?
Не се опита да хитрува след това встъпление — направо си каза, че се страхува за Георги Раковски (Нарече го „чичо Стойковия Георги“), който излязъл с чета в Балкана, а повече нито се чул, нито видял. Да отидел Боян до Котел и да разпитал братовчедката Нанка Търпанска, друго не искал от него.
Пътуването до Котел мина без всякакви премеждия. Боян нае едно конче, присъедини се към кервана на група джамбази, българи и турци, и още рано следобед вече тропаше на портата на Кръстьо Влайков Търпански. Когато го посрещна, Нанка непристорено грейна — Стойкови и Силдаровците бяха свързани с някакво предалечно родство, сами не знаеха точно какво, но се имаха за братовчеди, пък общата им непримиримост към робията ги свързваше повече и от няколкото капки еднаква кръв.
Оказа се, че тревогата на Бяно е била съвсем напразна — още преди два месеца, през август, когато се разбрало, че Дядо Иван няма да идва насам, бате й Георги разпуснал дружината си и се укрил тук, при сестра си[1]. Като разказа това, Нанка се засмя безобидно лукаво:
— Нашият Георги е длъжник на вашия, Бояне. Преди три-четири години градихме скривалище за Георги Трънкин, сега там е намерил безопасност Георги Раковски…
Заведе го, отмести хитроумно направената протка на скривалището (беше точно зад оджака; ако запалеха огън, никому не би минало през ум да търси човек зад пламъците) и след малко двамата „братовчеди“ бяха в прегръдките си. После Нанка им даде нещо за почерпка и ги остави да си приказват по мъжки.
— Евалла на баща ти! — честно призна Раковски, — той позна там, където аз, уж многознайникът, бях изпаднал в заблуда. Ние сега не можем да чакаме помощ от Дядо Иван, той си има достатъчно свои грижи, и следва за свободата да разчитаме на собствените си сили.
Боян му разказа новини от Сливен и — доколкото бяха стигнали до Сливен — от затегналата се край Севастопол война. Георги пък сподели намерението си да прекара тук зимата, макар и да изрази опасение, че надали съдбата ще му дари толкова време спокойствие — много „копои“ дебнели наоколо, чорбаджиите-изедници не мирясвали, че „дори от кака Неша страх имам — може да стори някоя глупост, зер зетьовете ми се смразиха заради пусто наследство“[2]. Но той не стоял „празен“, в бездействие — показа няколко тетрадки с недовършено съчинение „Неповинен българин“ (Боян зърна, че то още в началото си призоваваше „Възбуди ся род български от глъбока съня“), а сега работел върху друго, „Горски пътник“, цялото в стихове, показа и него. А междувременно записвал и редки народни думи, предания, пословици, песни.
— Довечера ще те затворя тук, при мене — каза. — Тогаз ще видиш как събирам чудните наши песни и златните словца от самия извор…[3]
Наистина вечерта те прекараха един до друг в скривалището. В одаята отвъд оджака Нанка бе събрала седянка и момите и младите жени пееха и се наддумваха, а в същото време, свит до добре замаскираната лоена лампа, Георги записваше ли, записваше… По едно време той изруга тихо — оттатък бяха подхванали прекрасна песен за стари войводи, а нему точно сега свърши мастилото. Тогава Боян го побутна успокоително по рамото и му подаде дивита си, който винаги имаше място в пояса му. Раковски дори не му поблагодари (дивитът щеше да остане забравен при него), а продължи да дращи на коляно…
На другия ден роднините се сбогуваха сърдечно, Раковски прати любезен поздрав на чичо си Бяно, но и заръка „да не напуща долапа в Стара планина — както е бил нужен досега, дваж по-нужен ще бъде занапред“, Боян се настани върху самара на кончето и се разделиха.
За съжаление или за добро, младият мъж не стигна далече. Половин час по-късно, когато наслаждаваше погледа си на сменящата се премяна на гората, пред него със заплашителни викове наизскочиха неколцина турци с пушки и голи ятагани в ръце; Боян, никога не беше виждал главатаря им, но веднага го позна — беше некоронованият господар на този край Мустафа Шибилюолу от Градец.
— Слез и остави на земята оръжието си! — заповяда циганинът.
— Нямам оръжие, мирен пътник съм — каза в отговор Боян, но не побърза да слезе. Хвърли поглед наоколо — не, нямаше изглед да се спаси, ако побегне по тези чукари, куршумите ще го стигнат още в първите крачки. И когато Шибил за втори път му нареди да слезе от коня, той благоразумно се подчини. Пребъркаха го — цялото му „богатство“ беше един грош и нещо.
— Защо си тръгнал без пари бре? — захвана да го хока Шибил, който се почувствува ощетен, че си е губил времето така, за нищо! — Ти не знаеш ли, че тук пътникът плаща за изтриването на друма? — И заповяда на своите: — Приберете кончето, то ще плати масрафа ни. А на тоя дръпнете един пердах: нека да знае за следния път и на другите да каже, че който минава през земята на Шибиля, трябва да си носи пари да си плати даждието. Хайде!
— Ама чакайте бе, хора! — започна Боян, като се мъчеше да говори успокоително. — Как може заради това, че някой няма…
Не успя да довърши. Глухи за всякакво разумно слово, върху него се нахвърлиха наведнъж четирима-петима яки мъжаги. Той се опита да ги спре, да се отбранява, но напусто — няколко ръце го повалиха, градушка от ритници и юмруци заваля отгоре му, после нещо твърдо (беше приклад на пушка) се стовари върху главата му и светът мигом притъмня…
… Първо дочу неясни гласове, пък едва тогава изпита болка. Напрегна сили да отвори клепачи, ала не успя. А постепенно гласовете се избистриха, започнаха да достигат до съзнанието му.
— Не виждаш ли, че е пребит — говореше един женски глас. — Смлели са го като кайма, злощастникът.
— Не, жив е! — заяви друг, по-звънлив. — Я ми помогни…
— Що си намислила, Райне?
— Не ми дава сърце да го оставя така — рече онази, която назоваваха Райна. — Докато има искрица живот в него, ще… Хайде де, помогни ми!
— Ама що си намислила! — с недоумение повтори другата.
— Ще го пренеса вкъщи и…
— Ще го пренесеш? Това грамадище?
— … и там ще го церя. Тук нищичко нямам…
— Ами ако занесеш труп? Или песоглав турчин? На майка ти, както е трудна жената, само таквоз й е дотрябвало!
Като че ли настана кратко колебание. И в тези секунди Боян си даде сметка, че ако не намери сили да потвърди, че е жив и българин, може би само след минути или часове ще се прости с живота. Той надмогна болката — имаше чувството, че костите му са натрошени до една, — изпъшка и произнесе едва доловимо:
— За бога…
Не успя да каже повече. Тези две късички думи трябва да бяха погълнали почти целия остатък на силите му, защото той по-нататък продължи да чува думи и изрази, пък не смогваше да разбере съдържанието им. Сетне усети как го провисват върху крехки рамене и отново потъна в безсвяст.
Събуди се като след дълъг, много дълъг кошмарен сън. Открехна очи и се огледа. Лежеше в непозната, полузатъмнена стая, до ноздрите му достигаше странна, по-скоро неприятна миризма. Той сведе очи и разбра — миризмата идеше от кожите, с които го бяха завили. После неопределен шум го накара да повдигне поглед. И до ниското прозорче, поставено само на педя от пода, видя една девойка, заета да шета нещо — позакръглена и с черна като гарваново крило коса, сплетена в две тежки плитки, които стигаха почти до коленете й. Позагледа се и в ръцете й. Девойката бе залисана да бърка някаква кашица — очевидно приготвяше храна за него, пребития. Както беше още се размътен мозък, Боян произнесе последното име, което бе стигнало до слуха му:
— Райна!…
Момичето до прозореца извика стреснато и изпусна паницата. После притисна ръка до устните си, ококори се, пък се развика:
— Жив е!… Божичко, жив, жив е!… — След това, съвсем по женски непоследователно, попита: — Откъде знаеш името ми?
Боян изпъшка — беше се опитал да се раздвижи.
— Къде съм?
— Бъди спокоен, на сигурно си. Тук няма страшно.
— Къде съм? — повтори той.
— В Жеравна. В дома на Жейно Литаш, чобанина.
— Ти ли…?
Тя приближи до него, пооправи овчите кожи около пребитата му снага, избърса потта, избила по челото му, пък едва тогава отговори:
— Остави, за туй не бива да се говори. Всеки християнин на мое място щеше да го стори. — И се завъртя на пета: — Почакай малко!
Райна излезе и не след дълго се върна с една жена (тя навярно не беше на повече от тридесет години, пък изглеждаше на петдесет), тромавата походка на която издаваше, че е бременна. За фустана й се бяха наловили още три дечурлига.
— Слава на бога и на светите апостоли! — благослови жената, като се прекръсти няколко пъти. — Е, ще те бъде, човече!
— Колко… Откога съм тук? — попита раненият.
— По обед станаха три дни. Ама туй не е важно, човече — нали ще прескочиш трапа, другото няма значение. Катилите на Шибил ли те нагласиха така? — Той потвърди мълчаливо. — Да ги убие господ, дано, зер дете в майка разплакаха… Аз, ако си разбрал вече, съм на Райна майка. А ти? Ти кой си?
— От Сливен съм… — Той щеше да каже „лельо“ или „бульо“, пък го досмеша — жената може да беше по-млада от него. — Боян Силдаров ми е името, абаджия. Син съм на Бяно Абаджи, ако си го чувала…
Не, тя не беше го чувала.
— Като се пооправиш, ще пратим хабер на вашите да те приберат. Че и дрехи да ти донесат, зер читаците всичко са ти прибрали, Райна те е намерила почти гол.
Затова не знаеха дали е турчин или българин — спомни си той. А гласно попита:
— А защо като се оправя? Защо не още сега?
— Защото няма кой да отиде до Сливен, човече. Моят стопанин е нейде в Долната земя — така или още Загоре казваха тогава на земите на юг от Балкана, докъм Странджа — със стадата, няма друг мъж вкъщи. Ама ти не се кахъри — нали си жив другото не е важно!
Боян поразмисли — дори мисленето му причиняваше страдание, — сетне произнесе тихо:
— Три дни… Всичко Райна ли…?
— Райна, човече, Райна! Тя те донесе на гръб, тя изми раните ти, тя те хранеше с кашица като пеленаче.
— Повикай я. Искам да й благодаря…
Жената го изгледа — кратко, но настойчиво. Зад присвитите й зеници се мярнаха цял рояк мисли.
— Добре — каза. — Ще я проводя.
Не мина много и на вратата, с мушнати под престилката ръце, застана Райна. Беше кръглолика, с млечнобяла кожа и с изражение, в което по чудодеен начини се смесваха детински свян и нега на жена. Както я гледаше, Боян внезапно разбра, че от този миг нещо неизразимо с думи го свързва завинаги с жената-дете пред него. И не защото и дължеше живота си — в разбитото си тяло той усети едно чувство, което беше много по-силно от благодарността.
Отново надви болката и изрече, доколкото му стигаха силите:
— Благословен да бъде боят, който отнесох. Защото… Защото ако ти, Райно, не си се обрекла другиму… Да, ще бъдеш моя жена…
Тя се усмихна. И на бузите й се появиха две трапчинки — от вида им на Боян съвсем премаля.
— Щях да умра, ако не беше го казал — отговори веднага жената в Райна. А Райна-детето добави дяволито: — Знаеш ли, докато те превързвах, аз те видях… целия…