Цончо Родев
Бурята (41)

2.

Необмислено начинание беше то, дотолкова необмислено, че по-късно Добри Чинтулов, обронил глава над чашата застинал чай, сам се чудеше не за самата си постъпка (той беше готов още сто пъти да я извърши!), а на лекомисленото, неподготвено и безразсъдно решение за изпълнението й.

Първо, не бе взел под внимание кои му бяха съветниците. Не, не става дума за злонамереност; те просто по нрав бяха такива, че човек следваше не три пъти (както е в поговорката), а тридесет пъти да прецени, преди да последва съвета им. В договора на даскал Добри с общината имаше точка, че ще участвува като протопсалт в службите на сливенските църкви; това задължение той изпълняваше и не му тежеше — нали беше семинарист, знаеше литургиите по-добре и от свещениците, пък и обичаше сладката църковна песен. Веднъж след служба в „Свети Никола“ поп Юрдан покани двамата псалтове — Добри Чинтулов и Злъчката — на чаша ракия в дома си (пости бяха и не се позволяваше да се пие вино или ракия, ала поп Юрдан не вземаше много присърце тези забрани). Даскал Добри наистина не им направи дружина в мезето и ракията — той не вкусваше никакво друго питие извън чая, — обаче с удоволствие приседна с тях на приказка. И както си приказваха, Димитър Инзов неочаквано изтърси:

— Абе докога ще търпим тоя позор бе, хора? Кълчим си ние езиците с проклетите му гръцки слова — той изпя гъгниво и със само нему прилягащо кривотене: — „Фотѝзи о агназмо̀с имо̀н, ке та тин до̀ксан анапѐнпомен то Патрѝ ке то Гио̀, ке то а̀гио Пнѐвмати, нин, ке аи, ке ис тус ео̀нас тон ео̀тон…“, пък самите ние не разбираме, щото ломотим като папагали, какво ли ще да е на бедните миряни, които ни слушат. След такава служба лежа аз в леглото си, а в главата ми все една мисъл: това ли аджеба означава да доведеш до нищите гласа и мъдростта Христови? — И завърши с едно: — Мамка им гръцка…

Поп Юрдан така енергично гаврътна ракията си, че ако беше изпуснал чашата, щеше да глътне и нея.

— Да изгния в геената, ако не си прав, Злъчка! Скверним ние и божието име, и собствената си чест като християни и българи.

— Чудя се на нас самите — продължи даскал Димитър, като сам поднесе чашката си за повторно наливане. — Не се стъписахме ние от такава сила като Цукалата и го изритахме от Сливен, че сега това „Фотизи о агиазмос имон…“ ли ще ни препъне?

— Две пречки вързват ръцете ми — каза на това място поп Юрдан. — Никъде в Сливен не може да се намери тропар на славянски, пък аз също хабер нямам от значението на разните му там фотиазмоси и агиазмоси. — Тук свещеникът малко си кривеше душата. Оправяше се той прилично добре на гръцки, и то не само словесно, но и писмено, ала толкова мразеше „гърчулята“, че не си позволяваше дори да го признае. — И сетне — владишки наместник съм и туй ми се вижда много важно, волята на „светиня“ му Кирил Одрински да минава именно през мене, а не през някоя рабска гръкоманска душица… което сигурно ще стане, ако именно аз се очерня като бунтар пред владиката. Да не бяха тези две спънки, отколе гръцка дума да не се е чула в „Свети Никола“, че комай и в цял Сливен.

И тук Добри Чинтулов с изненада чу собствения си глас да заявява решително:

— Това ще свърша аз. Ще преведа на чист български език или проскомидията, или литургията на оглашените…

— По-добре литургията на верните — вметна поп Юрдан.

— … и още на следващата неделя — тогаз по програма имам да пея в „Свети Димитър“ — даскал Добри наподоби „елинското“ съскане на гъркоманите — сте зарадвам усите на насите верноподани на Фенер и на негово светейсество вместо с „О евлого̀н тус евлогу̀ндас…“ с „Господи, Ти, който благославяш…“. Ще го направя, помнете ми думата.

Той наистина го направи. Преведе според силите си заключителната молитва, а в намерението си посвети само един, и то сигурен човек — поп Станчо (много по-късно се оказа, че това е било катастрофална грешка: раболепният поп Станчо е побързал да предупреди владиката Кирил, а той пък, от своя страна, се е погрижил да устрои подобаващо посрещане на молитвата, произнесена на „варварски“ език в светия храм), защото прецени, че ще бъде лошо, ако няма подкрепата на онзи, който ще води неделната служба.

Речено-сторено. В неделя, когато поп Станчо се изправи пред олтара и започна „О евло̀гон…“, откъм амвона напред се изстъпи млад човек със среден ръст, позакръглен, с телени очила на носа, гладко обръснато широко и добряшко лице^[1], и издигна глас, който заглуши свещеника:

— „Господи, Ти, който благославяш онези, които Те благославят, и освещаваш онези, които се надяват на Тебе, спаси Твоите люде и благослови наследието си; запази пълнотата на Твоята църква, освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом. Ти и тях…“

И се случи нещо неочаквано. След първоначалното стъписване, последвало първите български думи в храма господен, се разнесоха гневни викове, ругатни и закани. Това още не смути четеца — очаквал го беше, та се бе погрижил да сложи за всеки случай между богомолците-гъркомани неколцина от учениците си с изявен патриотизъм, като Никола Боров, Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидика, ала противодействието не дойде оттам, а от „женската църква“ и най-вече от пискливите фъфлещи гласове на няколко бабички. Добри Чинтулов си отбеляза това чудновато явление и продължи да чете:

— „Ти и тях прослави с божествената си сила, не оставяй и нас, които се надяваме на Тебе. Дай мир на Твоя свят, на църквите си, на свещениците си, на христолюбивото войнство, на благочестивите и православни християни…“

Последва нещо вече не неочаквано, но каквото никой не помнеше. Бабичките се спуснаха по стълбата, в „мъжкото“ отделение и като крещяха нестройно приказки, като: „Не те ли знаем ние тебе чий син си, та на какъв варварски език си дошъл да ни четеш!“, втурнаха се да го налагат коя с каквото можеше. Димитър Инзов, единственият, който се случи там наблизо, се опита да ги възпре, но успя само дотолкова, доколкото ударите им се посипаха и върху него. Докато го биеха, щипеха и блъскаха, Добри Чинтулов все пак завърши преведената от самия него молитва:

— „… и на всички Твои людие, защото всяко добро даване и всеки съвършен дар е отгоре, който слиза от Тебе, Отче на светлината, и затова на Тебе отдаваме слава, чест и поклонение, на Отца и Сина и Светаго духа, сега, всякога и във вечни векове. Амин.“

Докато четеше още „Тебе, Отче на светлината“, Добри вече без изритан от бабичките до вратата на църквата. А когато изрече „Амин“ и млъкна, чу далеч зад себе си поп Станчо да надмогва гълчавата с равния си, привично възторжен глас:

— „О евлого̀н тус евлогу̀ндас се, Кирие ке агѝсасон тус епѝси пепито̀тас, со̀сон тон лао̀н су ке евло̀гисон…“^[2]

Набит, оскърбен и с наранена душа, Добри Чинтулов побягна от храма към дома си. По лицето му се стичаха сълзи, ала на устните му идваха все думи на гняв и закани към владиката и гъркоманите…^[3]

* * *

Надвечер Анастас хаджи Добрев потърси учителя си в дома му и го намери в неговата „килия“ — все още със смазана душа. Добри Чинтулов се разхождаше от стена до стена с чаша димящ чай в ръка. Извини му се благовъзпитано и го покани в библиотеката, където „неколцина негови верни приятели и добри отечестволюбци“ го канели да се поразговорят. Добри прие без колебание — той самият чувствуваше нужда от другарска подкрепа и безпристрастна оценка.

Библиотеката, както вече се каза, се помещаваше в една стая на Централното училище. В средата й имаше голяма кръгла маса, застлана със зелено сукно, където обикновено се оставяха вестниците и някои наскоро получени книги. Украсата на стените вляво и вдясно се състоеше от две картини на Николай Павлович: „Райна или Берислава, княгиня българска“ и „Срещане на княгиня Райна с братята си Бориса и Романа“. При стената точно срещу входа се намираха пет големи неподвижни шкафа, в които имаше различни учебни помагала, като глобуси и пр., всички издадени досега български книги, голям брой руски, изпратени в дар от славянофили из Петербург, Москва и Киев, стари български ръкописни книги и свитъци на пергамент и в последния — по два екземпляра от всички съчинения (главно на френски език) от котленеца д-р Петър Берон^[4]. Сега около кръглата маса бяха насядали Бяно Абаджи, поп Юрдан, Панайот Минков, хаджи Никола Кебеджията, Русчо Миркович и учителите Димитър Инзов и Димитър хаджи Костов; малко по-настрана заеха места двамата ученици, които стопанисваха библиотеката — Стефан Гидиков и влезлият с Чинтулов Анастас хаджи Добрев. Учителят поздрави при влизането си, отговориха на поздрава му и му посочиха едно място, което пазеха за него между Бяно и Русчо Миркович; гузни и виновни, Злъчката и поп Юрдан упорито избягваха да срещат погледа на новодошлия. И все пак не друг, а именно свещеникът пръв откри разговорите.

— Стана тя, квато стана, даскал Добре, ами да видим как да я оправим.

— Не е то „стана тя, квато стана“! — с неприсъща за него острота го прекъсна чернобрадият Димитър хаджи Костов. — Има много неща, които са забранени за нас, но най-отпред аз слагам две — да си позволяваме грешни стъпки и да злепоставяме, да подбиваме името на най-учения измежду нас, господина Добри Чинтулова.

— Вярно е — подкрепи го Панайот Минков. — Не можем с лека ръка да отминем станалото. Трябва да го разчовъркаме до основите.

Разчовъркаха го. И не им отне кой знае колко време — Злъчката и поп Юрдан си признаха за лошия съвет, който са дали, самият Добри Чинтулов се укори за недомислието. Не остана незабелязана и неразтълкувана и странната организираност на бабичките: „Помнете ми думата, че зад тях беше ръката на светиня му Кирил“, каза поп Юрдан и както знаем, този път не се размина с истината.

— Сега вече наистина е позволено да кажем „стана тя, квато стана“ — рече Бяно Абаджи. — Не можем да върнем назад случилото се, това всеки знае. Също тъй не бива прекалено да корим даскал Добри и онези които са му дали погрешния съвет: робът вечно чака своя ден и не е грях, ако някой път сбърка, та в надеждата си за деня види самия ден. По-важно е друго — веднъж като сме се хванали, да не се оставим докрай отдолу.

— Така е — съгласи се Русчо Миркович и както обикновено, думата му имаше тежест между присъствуващите; уважаваха го сливналии и не защото бе един от най-богатите люде в града, а защото бе започнал с две голи ръце, пък само с ум, труд, упоритост и благородно честолюбие се бе издигнал до най-първите в града, без да остава настрана и от народните работи. — Господин Чинтулов е сторил грешка в действието, но не в замисъла. Не бива поради грешката да изоставим правилното начинание.

— Казано е: „Каквото захващаш, мъчи се да го изкараш“ — отново се обади Бяно. — И още: „С едно удряне пирон не се забива.“ Е, ние захванахме една борба малко припряно, непремислено, но щом тъй или инак сме се хванали, трябва да продължим. И да удряме, докато забием пирона до самата глава. Работата е как да постигнем всичко това.

Много умуваха, от всички страни преобръщаха работата — доникъде не стигнаха. И когато сякаш спряха до „кьор сокак“, думата поиска един от онези които сякаш не само нямаха право да се обаждат, а присъствуваха тук по благоволението на другите — ученикът Стефан Гидиков. По привичка той се обърна първо към учителя си, когато стана на крака и заговори:

— Господин учителю! Многоуважаеми господа! Не се обиждайте, че аз, най-младият тук, ще си позволя да се вмеся в разговора ви.

— Говори спокойно, Стефане — поощри го Добри Чинтулов. — Истината не става истина от възрастта на онзи, който я произнася, а от съдържанието й.

— За мен грешката не е в необмислеността на начинанието — отдавна вече е време да общуваме с бога без посредничеството на гръцките преводачи!, — а в откъснатостта, в единичността на стореното. Спомнете си, господа, когато стана буната във фабриката. Ако господин Боян Силдаров бе застанал сам и едничък срещу Мустафа Кяни бей, краката му щяха да се залюлеят под крушата и досега да е забравено за него. Съвсем друго беше, когато хаврикаджиите като един се наредиха до него. Тогава ей така им дойде на господа гъжвалиите и почнаха да мажат и гладят, да се умилкват като котка, която прави гръбче.

— Започвам да те разбирам, Стефане — замислено проточи Добри Чинтулов, като гледаше ученика си с премрежените си късогледи очи.

— Това момче ще стигне далече — по своему го похвали и хаджи Никола Кебеджията.

Стефан Гидиков беше слаб, почти мършав, с триъгълно костеливо лице с издадени очни ябълки и кожа с цвят на пергамент. Сега под впечатление на похвалите тази кожа пламна в червенина.

— Нашата грешка…

— Моята грешка! — не прие защитата му Чинтулов.

— Нашата грешка! — поправи го Димитър Инзов. — Грешката на нас тримата, даскале.

— Грешката е в тази откъснатост, господа — продължи младият Гидиков. — Вижте какво става по цяло Българско! От Щип и Кукуш, през София, Враца и Търново, та чак до Черното море българинът се бори за своя, чисто българска черква, но не така случайно като нас, сливналии, а в строй и единство. Признали са за свой водач негово пресветейшество Илариона Макариополски и действуват не като всеки от тези пет пръста поотделно, а като единен и затова челичен юмрук.

— Длъжни сме да признаем, че момчето говори вярно — каза, поклащайки прошарена глава, Русчо Миркович.

— Нека да го чуем и нататък — предложи Димитър хаджи Костов. — Като вижда грешката, Стефан нежели ще ни посочи и истинния път…

— Според мен ние трябва да се свържем с другите борци за чиста българска православна църква, господа. И каквото вършим занапред, да бъде част от цялото, а не случаен порив на сърцето.

— Право е — пръв се съгласи поп Юрдан. — Ако и вие сте съгласни, аз ще потърся сношение с негово преосвещенство Иларион.

— Аз пък комай мога да опитам да хвърля мост с някой измежду онези, които са най-близо до него и го подкрепят — предложи Русчо Миркович. — Гешоглу, Христо Тъпчилеща, Иван Найденов… Имам търговски алъш-вериш с тях, защо да не стане той и…

— Няма какво да питате, а запрятайте ръкави и действувайте! — буйно ги подкрепи Димитър Инзов и никой не оспори думите му — предложението се превръщаше в решение.

— И тогаз да му мисли светиня му Кирил — закани се поп Юрдан. — Бог да ме убие, ако следващия път ние не бъдем отгоре.

Наставаха да си ходят. И в суетнята се чу несмелото подмятане на другия от учениците в библиотеката — Анастас хаджи Добрев:

— А не е ли добре междувременно да теглим по един хубав пердах на онези, които насъскаха изкуфелите старици, та на български език да наричат българския „варварски“?

Предпочетоха да се престорят, че не са го чули.