Цончо Родев
Бурята (38)

12.

Зимата се случи снеговита и дълга, а когато си отиде, в Сливен се установиха войници-французи, един табор — те му викаха батальон, — заедно с офицерите си. Бяха весели и приветливи момчета, никога не се забъркваха в грабежи и насилия, а каквото вземеха от населението — хляб, месо, яйца, по-малко ракия и много вино, — веднага си плащаха честно със златни монети, на които имаше образа на някакъв мъж с брадичка. Едничкият кусур на тези войничета беше, че не им се разбираше нито дума от приказките, та с тях се разговаряше предимно с пръсти и ръкомахания; е, те си водеха някакъв цариградски турчин-терджуманин, ама и той толкова им разбираше езика, та се налагаше често-често да прибягват към единствения човек в Сливен, който знаеше френски — даскал Добри Чинтулов. А когато се видя, че френските момчета се държаха свястно и човешки (даже нещо повече, присъствието им възпираше зулумите на турчулята), даскал Добри им услужваше с истинско удоволствие. По-нататък обаче нуждата от него понамаля: френците понаучиха няколко български думи, българите, от своя страна, също обогатиха знанията си с няколко френски — хляб, вода, вино, месо, искам, искаш, — та, общо взето, се оправяха^[1].

Още с идването си френските момчета запретнаха ръкави и се заловиха да преустроят стария Таш хан и го превърнаха в голямо, тежко каменно здание, без никакви прозорци и само с двойна желязна врата. Когато сливналии ги питаха за смисъла на този градеж, те отговаряха със смях: „Dépôt… dépôt…“. Тази дума — „депо̀“ — не легна на езика на сливналии, та те си я извъртяха по своему, „Дебоя“. И съдено било тя да се запази много време след като се забравиха и Кримската война, и престоят на френските момчета в града^[2]. Офицерите пък си откриха казино — „газино“ за сливналии^[3] — и вечер оттам се носеха непознати и непривични мелодии, изпълнявани от духова музика, а по-любопитните разправяха, че са зърнали и съвсем бамбашка танци, каквито не играеха нито българи, нито турци…

Както се вижда, отношенията с чуждите войски в града не бяха лоши, но самият им вид, броят им, отличните им нарезни пушки и безчислените сандъци с „джепане“ караха сливналии още по-загрижено да клатят глава — тази войска не беше като разгащения турски низам, нямаше да е леко на Дядо Иван срещу него…

Приблизително по това време до Бяно се получи, изминало кой знае какви обиколни пътища, писмо от Москва. То гласеше:

Тате и мамо, прелюбезни родители мои!

Скъпи ми братия Бояне и Найдене, мила ми сестричко Руска Кутьо Ганчева! Зетко Кутьо! Племенниче Димитрие! И вие, драги съотечественици, които ми дарихте подкрепата своя!

Не ме похулвайте и корете, най-драги ми мои, загдето съм взел перото да ви съобщя вест за вашия син, брат и роднина, що положително ще внесе метеж и жалост в любящите ваши сърца. Ала аз считая, че мой първостепенний дълг е да ви известя, щото съм решил да изпълня, понеже може да пазя тайна от всякой друг, не и от вас, с които се смятам съща плът и съща кръв.

Онова, що дължа да ви известя, най-скъпи мои, е, че реших да напусна преуважителния Московский университет, където от последната есен бях редовен студент. Причината за това мое наглед безумствено и неблагодарствено спрямо всички вас решение са тежките изпитни, пред които е възправена братската нам и покровителствена Русия. Не е турчинът, който я заплашва, той както и преди не е способен и пѐша й да закачи, ала зад него са две от най-могъщите царства в Европа и по цялата земя — Франция и Англия. На юг ще се води люта битка, свидни мои, в която залогът ще да бъдат Русия и царят.

И след като премислих много дни и безсънни нощи, аз се убедих, че ще бъде гнуснаво и недостойно за мен като българин и потомък Силдаров, ако зная сал да казвам „дай“ и никога „вземи“. И реших тогази, че днес, когато Дядо Иван не ще дава, а сам се нуждае от помощ, не мога да стоя безучастен и единствената моя грижа да останат книгите и ученолюбието. И поради това, предраги мои, аз напуснах Московский универитет и подадох прошение да бъда приет солдатин във войската, която ще се сражава за существаванието на братята ни руси. Днес получих ответ, че съм приет волентирин в пешите части на Негово императорско величество и утре с парний поезд ще бъда отправлен на юг, къмто нашето общо Черно море.

Това исках да ви известя, прелюбезни мои, и да ви помоля коленопреклонно да ме разберете и да не ме упрекнете, че съм измамил обещанието, що съм ви дал. Идват таквизи часове, кога старите обещания избледняват и се обезсмислюват, понеже възникнало е ново положение, по-важно от всичко друго.

Опростете ми, най-свидни мои, и ме споменавайте в молитвите си към Всевишния наш православен бог. И ако научите, че съм загинал, не скърбете много — мислете за мен като за човек, що е изпълнил своя християнски и славянски дълг.

Мислено ви прегръщам до гърдите си и ще нося в своето съзнание образите ваши през всички изпитни, които ме чакат и занапред.

Ваш, дълбокоуважающий ви

рядовой Силдаров Иван, Бянович.

Бяно намери сгода да повика на долапа стария си приятел Мавроди Коджакара (дружината на Бойчо войвода през тези месеци непрекъснато сновеше между Ришкия проход на изток и Хаинския на запад, за да разваля пътищата и да пречи на пъплещите нагоре турски съюзнически войски) и без никакви свои обяснения му подаде писмото. Мавроди обаче го повъртя из ръце и го остави до него:

— Забравил ли си, Бяно — каза, — че от много житейски късмет на мен не остана време да изуча свещеното „аз, буки, веди…“?

Бяно Абаджи му го прочете не веднъж, а два пъти едно след друго. Мавроди го изслуша, без да вдига поглед от върховете на цървулите си, пък се прекръсти и рече само:

— Нека бог да го пази! Пък иначе, Бяно, момчето е постъпило достойно — и за тебе достойно, и за мене…

* * *

Случи се, че в деня на Възнесение господне — тази година Спасовден се падна към края на май — след църква Бяно и Добри Чинтулов тръгнаха един до друг.

— Имам любопитни новини из Букурещ, господин Силдаров — започна учителят, когато богомолците около тях поразредяха. — С благословията на руското правителство там се образувало сдружение на по-родолюбиви и по-имотни българи, което нарекло само себе си „Средоточно българско попечителство“. Подпомагало то слабите и чираците, но ратувало и за подпомагане на Дяда Ивана, когато дойде време пак да прегази Дунава и да погне агаларите към Анадола.

Бяно поразмисли върху думите му и каза без въодушевление:

— Отговори по съвест, даскале. Вярваш ли, че ще се сбъдне това погване на агаларите към Анадола?

Добри Чинтулов се измъкна от въпроса като продължи с вестите:

— И друго стигна до мен, господин Силдаров. Вашият отколешен приятел хаджи Иван — сега той се зове доктор Иван Селимински — е запретнал ръце да образува войска само от български юначни синове, които неволята е прокудила далеч от родния край. Записали се били до четири хиляди души, тъй чух аз, пък драговолниците продължавали да се множат.

— Безпримерен родолюбец е хаджи Иван, това малцина знаят по-добре от мене, но няма да кажа „ашколсун“ на начинанието му. То е все едно да виждаш, че една къща е пред срутване, пък да се заловиш да я варосваш.

Учителят го стрелна изпод вежди и попита:

— Как да разбирам тези думи за срутването и варосването?

— Ти си млад, но си умен човек, даскале, не може да не виждаш нещата по-ясно и от мен. Обещанието, което Дядо Иван ни даде преди четвърт век, няма да се сбъдне в близко време. Колкото и да ни е мъчно и неизгодно, ние сме длъжни да видим тази истина право в очите. А видим ли я, тогаз ще преценим по достойнство и — как беше? — „средоточното попечителство“, и войската, що събира хаджи Иван Селимински във Влашко. А преценим ли ги трезво и безпристрастно, тогаз пък неизбежно ще стигнем до истината. До нашата истина.

Добри Чинтулов спря. Спря срещу него и Бяно Абаджи.

— Истината, казвате. И каква е нашата истина, господин Силдаров?

— Същата, която води българина от цар Шишманово време до днес: че трябва да раждаме деца, да ги възпитаваме в българщината и крачка подир крачка да вървим напред. Дошъл в Сливен учител, придобил в Киев превисоки знания — това е крачка напред. Горски юнак отмъстил за сторено зло — крачка напред. Цяло Българско пее в един глас „Къде си, вярна ти любов народна?“ — наведнъж три крачки напред… Ето, тази е нашата истина, даскале. — Бяно Абаджи се беше разпалил, та не забеляза как докато хвалеше песента, учителят поруменя и извърна глава настрана. — Важното е да не се предаваме на отчаяние и да не секват крачките, даскале. Пътници сме — нека не спираме посред път. Лошото е, че не виждам що е във възможностите ни в това тежко време…

— Мисля, че мога да предложа нещичко… — несмело каза Добри Чинтулов.

— И редно е да можеш! Ние, възрастните, сме като изтискан лимон, даскале. Каквото сме могли да дадем — дали сме го. Сега редът е ваш. — И попита: — Какво имаш на ум?

— Да създадем народна библиотека в Сливен, Бяно Абаджи.

— „Народна библиотека“? Признавам, не разбирам твърде добре тази дума…

— Съгражданите ни ламтят за знания, за писано слово — сега на свой ред се разпали учителят. — Но имат я по пет, я по петнайсет книги и толкоз; колкото и да ги препрочитат, те си остават пет или петнайсет. А помислете, господин Силдаров, какво ще бъде, ако всички ние доброволно съберем книгите си на едно място и срещу подпис и честна християнска дума ги даваме на всеки, който търси мъдрост и знание — да ги прочитат и да ги връщат, за да отиват в ръцете на друг. Така ще се получи едно книжовно имане не от пет или петдесет, а от много стотици книги. И всички те ще богатеят душите на жадните за разум и наука.

— Мислиш ли, че това е възможно? — недоверчиво попита другият.

— Така е навред по света, по просветения свят. Защо да е невъзможно за Сливен?

Бяно протегна открита десница и учителят я стисна.

— Имаш ме за това дело, даскале. Речете ли да се направи народна библиотека, аз пръв ще донеса в нея скромното богатство, което е на лавицата ми.

— Е, не е чак толкова скромно — съучастнически се засмя Добри Чинтулов. — Аз веднъж изброих у вас трийсет-четиридесет… Не са много домовете в Сливен, които се равняват по книжно богатство с вашия…

— Дано да са триста-четиристотин, всичките ще са пак за общото благо. Но не действувай прибързано, даскале. Събери се с по-здрави хора от младите. — Панайот Минков, даскал Димитър хаджи Костов, може и Злъчката също…

— Не ви чух да споменете зет си Кутьо Ганчев… — вметна учителят.

— Не го пропуснах случайно. — Лицето на Бяно помръкна. — Кутьо не е българомразец, ала и не ври и кипи в народните работи, такъв човек върви на опашката. Не го бива да крачи начело. Ти говори с другите, скройте работата и с бога — напред. И пак ще река, даскале: аз пръв ще застана зад вас!