Цончо Родев
Бурята (36)

10.

Някъде откъм Аба пазар и Машатлъка се носеха нестройни песни. Али ефенди се надигна от мястото си и затвори прозореца; тези песни го дразнеха — не приличаха те на тукашните, пък напоследък, откакто безчислен низам и нестройни тълпи башибозуци — разните му там зебеци и манафи от Анадола — ден след ден се влачеха през Сливен, вече други в града не можеха да се чуят. Постоя кадията до затворения прозорец (отстрани изглеждаше, сякаш проверява дали песните проникват и през джамовете), пък се върна на мястото си и продължи прекъснатия разговор:

— Та кому, казваш…

Мъжът пред него, който се местеше неловко от крак на крак и мачкаше калпака си, подсказа:

— Иван Кючуков, ефенди. Иван Кючуков, воденичар от Драгоданово.

— Не съм ли те виждал тук някъде, из Сливен?

Иван Кючуков се поколеба — беше намислил да похитрува, пък на̀, веднага го хванаха.

— Възможно е, фурнаджия съм горе, в Дели Балта, ама щото имам, то е там, в Драгоданово, ефенди. Воденица и осем дьонюма място.

Признанието не направи никакво впечатление на кадията — той всъщност не се интересуваше от подробностите. И попита отново:

— Кому, Иване, дължиш тези, хм, десет хиляди гроша?

— На Мустафа Шибил от Градец, ефенди. Може да си чувал за него.

Али ефенди предпочете да не обяснява чувал ли е или не.

— В заем ли ти ги даде или…?

— Какъв ти заем! — възнегодува българинът. — Заем срещу живота ми! — Може и да беше имал намерението да поскрие това-онова, но сега се отприщи и разказа всичко: как са го хванали лятос шайкаджиите и са го пуснали срещу обещание за откуп. — Беше уж за една седмица, ефенди, но ме позабравиха и аз си рекох: „Бре, отървах се!“ Да, ама то било за малко. От месец взех да получавам хабери от Шибил — искал си парите, казва. А преди три дни ми запалиха сеновала на воденицата, ей тъй, за предупреждение било. Пък аз сухи пари нямам, кадъ̀ ефенди, всичко вложих в строежа на воденицата. И ето ме при тебе.

— Десет хиляди гроша са много пари — замислено каза Али ефенди. — Що можеш да заложиш срещу такъв заем?

— Воденицата заедно с мястото, те ще излязат двайсет и пет хиляди, че и повече, ефенди.

С движение, добре изучено от десетките подобни случаи, кадията разпери ръце — това би трябвало да се разбере едновременно като „Е, предавам се“ и „Абе хора сме, трябва да си помагаме“. И въздъхна:

— Е, няма как, ще те спасяваме, Иване. — Сетне добави като за нещо, което се подразбира от само себе си: — Но нали знаеш, пет на стоте месечно…

— Как пет на стоте, ефенди! — възкликна, не на шега изумен, воденичарят. — Не съм чувал по-голяма лихва от пара за грош!^[1]

— Ти луд ли си или мене смяташ за луд, Иване? Не чуваш ли тия навънка? Мурабе почва, човече, а не на рамазана постите. Утре я ни има на света, я не — кой е луд да ти даде десет хиляди с лихва на грош по пара? Ако знаеш такъв, върви при него. Зер не съм аз дошъл тебе да моля, а ти при мене. А при мене е така — на стоте пет.

Българинът се поколеба, пък свъси вежди и отсече:

— Да става, каквото ще! Пиши тапията, Али ефенди. По-добре на стоте пет, отколкото под ножа на онзи янкеседжия… Пиши!^[2]

* * *

А войската пъплеше, пъплеше неспирно към север и градът изнемогваше под броя и безчинствата й. Да вземат една торба стока от дюкян и да се измъкнат, без да платят, това почти беше в реда на нещата. Да се заседят в хана или кръчмата на ядене и пиене и на края даже едно „тешекюр-едерим“ да не кажат, това пък стана направо ежедневие. Не липсваха и изнасилвания, макар че в самия град те бяха сравнително по-редки. Такова едно насилие стана причина да се разчуе из Сливен името на клуцохорския хлапак хаджи Димитър, сина на хаджи Никола Кебеджията, и то нататък май изобщо не слезе от устата на людете.

Беше гроздобер и шарпаните^[3] пълзяха от всички краища към града, който просто ухаеше на грозде и шира. Както ставаше открай време, турци, тукашните и още повече външните, начесто ги спираха, за да си вземат по няколко отбрани чепки, че сегиз-тогиз и цели кошници, но гроздоберачите не се омъчняваха от тези случки — хем бяха свикнали, хем тази година беше наспорил господ, та имаше и за агаларите, и за грижовните стопани. В този ден срещу една такава шарпана, която воловете тежко тежко мъкнеха откъм касъмовските^[4] лозя, се изправиха трима въоръжени до зъби низами и с повелително „Ду-у-ур!“ („Стой!“) вдигнаха повелително ръце пред коларя; бяха от онзи алай, на който сливналии, кой знае защо, казваха „чергалии“ и войниците от който уж се славеха с име на по-разбрани и по-свестни. Отначало случката не загрижи никого — е, ще се назобят османлиите и шарпаната ще си продължи към града. Ала този път се случи нещо съвсем друго — „чергалиите“ изобщо не посегнаха към гроздето, а си извикаха нещо, уловиха по една от гроздоберачките и ги повлякоха към шубраците на Хамам баир. Разпищяха се жените, стъписаха се двамата мъже, които водеха шарпаната — що можеха да сторят те, безоръжните, на аскерите, накачулени от глава до пети с какви ли не пушки, ятагани и пищови…

Тримата похитители и техните жертви вече се закриваха сред гъсталаците на баира, когато сякаш изпод земята изскочи едно момче, което неколцина от гроздоберачите веднага познаха — беше тринадесетгодишният хаджи Димитър, всепризнатият войвода на българчетата-размирници от Клуцохор. Без да си дава сметка що може да се случи, когато се отиде с две ръце срещу трима възрастни мъжаги с толкова оръжие по тях, синът на Никола Кебеджията изтръгна остена от десницата на коларя, пътем награби няколко по-едри камъка и с яростен вик се спусна подир низамите.

Сбъркаха се турците от това неочаквано нападение, почудиха се какво да правят — дърпащите се жени ли да държат, от тоя малък рис ли да се бранят (нали ще станат за резил, ако се разчуе, че едно нищо и никакво хлапе ги е накарало да вдигнат силях за защита?), да се престорят ли, че нито са го видели, нито искат да знаят за него. Още се чудеха те кой път да изберат, когато хаджи Димитър им показа, че няма намерение да се задоволи до викове и заплахи. Един камък, добре прицелен с бринка (така сливенските момчета казваха по онова време на прашката), изби три кътни зъба на единия, няколко яки удара на остена отнесоха феса, че и част от ухото на другия… Третият, напълно объркан, не дочака да види какво е било приготвено за него, а пусна „своята“ гроздоберачка и позорно търти да бяга по южния склон на Хамам баир. Неговите аркадаши изобщо не се сетиха да посегнат към оръжията си, а като си плюха на петите, последваха примера му и презглава хукнаха подир него.

Хаджи Димитър ги гони през целия Хамам баир, че и далеч отвъд него — чак докато ги видя да вдигат пушилка по Джанкуртаран…

Има ли смисъл да се казва, че още същия следобед неговото име не слизаше от устата на сливенските българи? И че даже свещениците го споменаха с благодарност във вечерните си ектении? Заваляха похвали и върху хаджи Никола, загдето е отгледал такъв юнак, още толкоз малък, пък вече закрилник на слабите, и бащата уж сумтеше, уж се оплакваше, че „този непрокопсаник ще ни подпали чергата“, пък виждаше се, че отвътре се радва и гордее. Не изразяваха доволство само сливенските турци, те невям вече усещаха накъде ще избие това ранно юначество, а чорбаджиите направо си го казваха: „Един ден ще има да патим от тоя дженабетин…“

* * *

… И по това време дойде вест: полумесецът обявил война на кръста. Но кой знае защо, тя не повдигна духовете — не само на Бяно Абаджи, който беше предупреден какво ще се случи, но комай, и на всички българи^[5].