Цончо Родев
Бурята (34)

8.

Както стана преди години с абаджийството, Бяно скоро си спечели име като долапчия. Мнозина се чудеха — кой усвоява занаят на петдесет и кусур години?, — пък всъщност нямаше нищо за чудене: той просто обикна работата на долапа и влагаше в нея частица от душата си.

Още твърде в началото той изостави тепавицата и се посвети само на валянето. Е, не минаваше съвсем без изключения, разбира се, но Бяно гледаше те да бъдат колкото се може по-редки. Понеже тежките удари на дървените чукове изтезаваха слуха и нервите му и някак си го откъсваха от новооткритото срастване с природата, докато във валянето намираше истинска радост. Като се гърчеха и увиваха в коритото, губерите и китениците грабнаха и завладяваха погледа му с чудните си багри, играещи и непрекъснато преливащи се. Чисто физическа радост му причиняваше също изнасянето и простирането им — напоени с вода, те навярно тежаха до трийсет-четиридесет оки и като ги вдигнеше, Бяно изпитваше насладата да усеща, че в позастаряващото му тяло още, се е запазила пословичната му някога сила; нарамваше понякога по два наведнъж и тогава под тежестта им пращяха кости и мускули, пък душата му през цялото време ликуваше от усилието и от съзнанието за надмогнатата тежест. Най-голяма обаче бе радостта, когато проснеше губерите да се изцеждат и съхнат на сергията — тогава можеше с часове да стои отстрана, да пуши чибучето си и да се наслаждава до опиянение на взрива от цветове.

Постепенно си завоюва признание на майстор долапчия — такъв, дето никога няма да остави китеник или черга да се валя по-дълго от позволеното, та да се свие дори с един конец повече от желаното — и към неговия долап горе на Барите започнаха да идват кервани с товари за валяне чак от Ески Джумая^[1], и, кажи-речи, целия Делиорман на север: почти незапомнено явление, откак в Сливенския балкан имаше долапи и долапчии…

Така беше и в този топъл майски ден на 1853 година. Проснал готовите губери на сергията, Бяно седеше на трикрако столче до портата на долапа и цял се оставяше на вътрешното си ликуване — наоколо бе събудената за ново тържество природа, а току пред очите му сякаш бяха събрани най-празничните й багри. Радваше се Бяно и му се искаше този чуден час просто никога да няма край. И затова искрено се подразни, когато някой му подвикна откъм пътеката:

— Колагеле, Бяно Абаджи!

Извърна се. Беше някакъв мъж на неопределена възраст, който водеше зад себе си добиче с не особено голям товар. Познаваше се, че идва отдалече, понеже целият бе в прахоляк, а лицето му, отдавна невиждало вода, беше нечисто, че чак черно, а по средата му светеха две ясни сини очи — несъответствие, все едно лилия да е разцъфтяла сред жабуняк. Мющерията поздрави на турски, но по всичко личеше, че е българин…

— Сполай и на тебе — поздрави в отговор Бяно. — Що те води насам?

— Кабил ли си, майсторе, да наваляш този юк черджета, ама, афедерсън, ако може чабуджак, докато почакам, зер още път ме чака?

„Трябва да е делиорманец — помислил Бяно. — Или даже гагаузин. Те ломотят така колкото на български, толкова и на турски.“ И се засмя:

— Е, няма да е чак чабуджак, веднага, човече, нали трябва да се извадят първо китениците, що са в коритото. Но сетне чабуджак, веднага, ще сложа твоите, обещавам.

Отговорът очевидно задоволи непознатия, защото той вкара магаренцето си в двора на долапа, свали „юка“ от гърба му и го пусна да пасе от свежата прясна тревица. После попита отново:

— Знам, за резил съм с тази кир по мутрата. Дорде чакам, ще мога ли да се измия тъдява, майсторе?

— Заповядай — покани го Бяно. — Ей там на камъка ще намериш сапун, до него и пешкир.

— Сам ли си, майсторе? — попита онзи, докато се упътваше към посоченото място.

Долапчията не разбираше какво значение може да има дали е сам, или не, но все пак не видя и причина да скрие истината:

— Сам. — И прибави със смях: — С тебе ставаме двоица.

Човекът отиде до вадата, която се оттичаше под барата, свали калпак и запретна ръкави. Докато го гледаше от мястото си, Бяно лениво помисли, че и такива светли коси не се срещаха по този край — дори и русите насам биват по-тъмни, пък този е просто с цвят на узряло жито. Докато търкаляше такива мисли из главата си, гостът се изми, избърса се и се извърна. И в този миг долапчията усети, сякаш сърцето му спира — пред него беше един обичан мъж, несрещан от много и много години.

— Роман!… — едва произнесоха устните му. — Роман Алексеевич Корзухин!… Побратиме!…

Светлото лице с пълни устни и леко чип нос грейна срещу него.

— Не съм Роман… чичо Бяно, а Василий, синът му. Адаш на…

Не успя да завърши. Бяно Абаджи го грабна в прегръдките си, вдигна го над земята и така го притисна, че дъхът на госта спря. После го остави пак на земята, отдалечи го от себе си и го огледа. Да, това беше Роман Корзухин, само че още по-млад отпреди.

— Идвай тук! — каза му. — Идвай, идвай по-скоро.

Вкара го в долапа, заключи вратата и спря водата. Не искаше никой и по никакъв повод да ги безпокои.

* * *

Вече трети час говореха. Разбира се, започнаха с всички онези подробности, които интересуват близките хора. Предаден съвсем накратко и освободен от купищата турцизми, разказът на Василий Романович Корзухин беше горе-долу такъв. След войната от 1829 година баща му напуснал армията, оженил се и Василий бил първородният му син, после бракът бил благословен с още две момичета и едно момче. Бащата положил какви ли не усилия да издири Бяно между заселниците в Южна Русия, но не успял. Едва съвсем наскоро му попаднал адресът на хаджи Иван… доктор хаджи Иван…

— Селимински — подсказа Бяно Абаджи.

Да, наскоро намерил адреса на хаджи Иван Селимински в Букурещ, който междувременно бил станал лекар. Разменили писма и от него Роман Алексеевич разбрал, че в последния момент Бяно се отказал от Преселението и си останал в Сливен. А Василий, поддържайки… поддържайки…

— Традицията — отново му помогна домакинът.

— … поддържайки традицията в семейството, постъпих във военно училище и станах забитин.

Бяно обгърна с бащинска ръка раменете на момъка.

— Можеш да не си кълчиш езика с такива думи — каза му. — Спокойно можеше да употребиш „офицер“.

Руснакът го изгледа замислено, после се засмя:

— В другите семейства още при прохождането учат децата френски. Мен папа…

— Тате — поправи го Бяно.

— Мен тате ме учеше български. Като спомен за онзи Василий, твоя брат, чието име аз нося. И неговият български език бе точно такъв, какъвто го чуваш сега от мене. И който те кара да се смееш…

— Да — след известно размисляне каза стопанинът. — Ние самите рядко си даваме сметка, че само за тези двадесет години говорим просто един съвсем друг български език, по-богат и, как да кажа, по-европейски. Така е, Василий, след пет века изоставане ние сме се запретнали да гоним Европа във всичко, дори и в знанията, в езика. И където ни липсва дума, вземаме я наготово от просветена Европа, а не от плесенясалата Турция. — Той се пресегна към лавицата до одърчето си и взе една книга; листчето по средата показваше, че я чете в свободните си часове. — Тази книга е отпечатана в началото на годината — каза. — Ето, тук пише: „В Земун, 1853“. Преведена е от вашия език на нашия от Ботю Петков, учител из Калофер. Погледни как, с какви слова е преведена.

Младежът взе книгата. Заглавието й беше: „Критически издиряния за история-та блъгарска на Ю. И. Венелина“, част първа. Той отвори напосоки една страница и зачете:

„Най-после византийското правителство вдигна връх в тия критически обстоятелства; начна да обръща внимание и да гони неприятелите и вътре в Блъгария. За това Гръцка флотилия отиде да гони Руски-те кораби към Анхиал и Меземврия; отдето обаче Руски-те кораби, за да ся избавят от Гръцки-те брандери, побързаха в устие-то на Дунав…“^[2]

— Обърни на края и виж приложения… — той намери мястото и прочете: — „Речник на чюждестранни думи, които са употребени в тая книга“.

Василий хлъзна поглед по речника. И се смая: чрез тази книга в словесното богатство на българите навлизаха такива думи, като абат, авторитет, адмирал, аналогия, апартамент, аудиенция, блокада, васал, гарнизон, генералитет („генерал“ нямаше — тази дума очевидно отдавна вече не беше нова за българите), диверсия, демаркационна линия и тъй нататък, и тъй нататък. Той полека остави книгата на одърчето.

— Едва сега разбирам усмивката ти, чичо Бяно. За онзи, който вече употребява „капитулация“, „пропаганда“ или „силогизъм“, моят български език навярно звучи съвсем допотопно…

— Аз само помислих, че си от край, където има предимно турско население — внимателно го поправи българинът.

Момъкът внезапно избухна в смях.

— Ама че грешка! — каза. — И за мене, и за онези, дето ме проводиха… Зер аз се хвалех, че говоря езика ви като същински българин, а началството ми вярваше…

И той обясни. Като поручик от руската Дунавска армия, който владее български, командуването го изпратило да разузнае за силите и разположението на турските войски от дясната страна на Дунава. И той, преминавайки през Силистра и Шумен, дошъл чак до Сливен да потърси побратима на баща си.

— На гости или по разузнаване? — хитро запита стопанинът.

— Всъщност на гости, чичо Бяно, не вярвам на върховното началство да послужат сведения чак от южната страна на Балкана. Ама щом съм дошъл, хайде да ми поразкажеш едно-друго.

Момъкът извади перо и шишенце с безцветна течност, сетне съблече антерията си и я обърна наопаки. Захвана да задава въпроси — за войски, складове, придвижване и тъй нататък, и тъй нататък, а отговорите дращеше с перото върху светлия хастар на антерията си.

— Не излиза нищо от написаното — обърна му внимание Бяно.

— Туй е по-особено мастило — обясни гостът. — Сега не личи нищо, но в щаба ще го намажат с друга една особена вода и тогаз всичко ще стане белли.

Въпросите и отговорите продължиха още минута-две, сетне Василий остави настрана перото и прозрачното си мастило.

— Благословен да е онзи, който те е пратил — прекръсти се Бяно. — И нека с упование в бога да се помолим, щото скоро вие, руските орли, да ни дарите свободата, та двамата с баща ти да се срещнем, да се прегърнем!… Но ти сякаш не споделяш моите надежди?

Василий помръкна, от гърдите му се откъсна скръбна въздишка.

— Мога ли да говоря съвсем откровено, чичо Бяно? Война наистина ще има, но няма да стане нищичко от онова, за което ти се помоли. Ние ще ядем пердах и…

— Не може да бъде! — разпалено, почти с обида в гласа го пресече българинът. — Преди двайсет и пет години руските юнаци разгромиха турчина и стигнаха чак до Одрин. Мигар искаш да кажеш, че Русия сега е по-хилава, по-немощна отпреди? Или че войниците й са по-кекави?

— Войниците ни са същите богатири — тази дума Василий произнесе на руски, — ала всичко друго е по-зле отпреди. Като почнеш от царя и стигнеш до последния чиновник. Самата война е една глупост и недомислие, кръвосмешение между болно честолюбие и политическо късогледство. А командуването ни… то е направо скапано, прогнило от некадърност…^[3]

— Искаш да кажеш?…

— Казах го вече. Ние ще загубим, макар и не от — как го рече ти? — плесенясалата Турция, а от Франция и Англия, които до този момент все още се крият зад нея.

— Затуй ли говореше, че сведения от нашия край няма да послужат…

— Затуй…

— Но все пак ти честно си записа, щото аз можах да ти съобщя.

— Аз съм руски войник и офицер, чичо Бяно. И съм длъжен да изпълня дълга си дори и тогава, когато не вярвам в крайния изход.

— А той, казваш, крайният изход…

— Да, ще ни бият. И баща ми го предричаше, и аз го виждам. Ще ни бият и това ще бъде позор за руското оръжие. Вярно, няма да мине без борба. Нито без жертви — руският солдат не се дава как да е. Но всичко ще бъде напусто, ден по-рано или ден по-късно ще се стигне до срамна капитулация. — Младият човек взе отново книгата, потърси в „речника на чюждестранните думи“ и прочете: — „Капитуляция. — Условие за предаване на твърдина, които заключява комендантът на войската, что е обсадила твърдината, о коменданта на обсадената войска.“ — Кратко мълчание. — Но вие, българите, не бива да съжалявате за това, чичо Бяно.

— Как? — трепна българинът. — Русия да бъде победена и България да остане под робство, пък да не съжаляваме… Чуваш ли се, Василий?

— Разбирам, навярно си объркан. Та нали още преди да се родя вам е дадено обещание руски щикове да донесат свободата ви? Според мен руският солдат рано или късно ще изпълни дадената дума, чичо Бяно. Но сега — не! Докато е жив Негово императорско величество и батюшка цар Николай Първи — последните думи момъкът изговори със смес от ирония и ненавист, — чаканият край на робството ще си остане вековна мечта, пришита към несбъдваема действителност.

— Преди двадесет години баща ти и неговите другари ни научиха що е надежда — тихо произнесе Бяно. — Защо ти, синът на твоя баща, убиваш тази надежда, Василий?

— Защото искам да ти спестя разочарованието. Руският народ е готов да даде живота на синовете си за вашата свобода, но тази свята задача е съвършено чужда на царя и властниците около него.

— Дори и ако прокобата ти се окаже погрешна и вие победите?

— Именно тогава. България няма да възкръсне из пепелищата, чичо Бяно, само ще смени една зависимост с друга. И от турски вилает ще стане руска губерния — е, може би с тази разлика, че Николай ще прибави към титлите си и „цар български“. Както сега впрочем е и „цар полски“.

— Сигурен ли си в ужасните думи, които изричаш, сине? — все така едва доловимо каза Бяно.

— Човек не може да се шегува с тези неща. Цар Николай има болния стремеж да обедини под скиптъра си цялото славянство. Чувал ли си думата „панславизъм“ чичо Бяно? Не? Панславизъм е учение, което цели, как да кажа, да облече в красива дреха същия онзи завоевавателен стремеж на царя и си има даже своите видни философи, които пък правят подплатата на тази дреха — Погодин, Иван Аксаков… А в това бъдещо всеславянско царство, както те го виждат, вие ще сте дори по-зле от сега, чичо Бяно. Защото под скиптъра на царя вие ще станете обикновени крепостници^[4].

— „Крепостници“! — въздъхна Бяно. — Навремето чух тази дума от баща ти, моя побратим. Заплаши ме с нея. Пък аз, да си призная, изобщо не зная що значи тя…

— И трябва да благодариш богу, че не я знаеш. Защото чрез крепостничеството царят държи нашия изстрадал народ двеста-триста години назад от просветена Европа…

Ново мълчание, този път още по-продължително.

— Питам се дали все пак си прав, Василий. Не, не за намеренията на царя — такива неща ти не можеш да измислиш. Заменяне на едно робство с друго, казваш. Не би ли било все пак благодат божия да бъдем роби на братя по кръв и едноверци, а в науката на лично място всред цяла Европа, нежели да останем под ярема на най-дивото племе, за което цялата наука е ятаганът?

Момъкът размисли и поклати глава:

— Няма да е благодат божия, чичо Бяно. Вас са ви опазили, през вековете две неща: вярата и езикът. Как ще оцелеете като народ, ако сте под властта на хора другородци, но със същата вяра и почти същия език? Няма да мине и едно столетие и вие ще се претопите, името „българин“ ще се забрави завинаги…

— Даваш ли си сметка, сине — тежко въздъхна Бяно, — какво направи ти днеска? Ти уби в мене онова, което умира последно — надеждата…

— Не си прав, чичо Бяно, просто не си прав — безпочвената надежда е по-голямо зло и от безнадеждността. А на мястото на безпочвената аз ще засея семената на истинската, която ще роди плод.

— Казвай по-бързо!

— У нас сега се заражда нещо, което един ден може би ще получи друго, по-съдържателно име, но засега е познато като „български въпрос“. Корените му са още тук — Василий Корзухин потупа книгата до него, — във Венелина, но едва в тези последни години се надигат първите гласове не за панславизми и „задунайски губернии“, а пряко за България. И за брата българин, който трябва да бъде избавен от игото на турчина. Тези гласове са все още плахи, малцина се увличат по тях, но такива хора, като Григорович, Попов и Ламански, при нас значат много, а утре ще значат още повече. Не искам да прозвучи самохвално, но ако не наравно, то поне непосредствено зад тях трябва да се постави и още един, който е измежду най-ревностните в „българския въпрос“ — твоя побратим Роман Алексеевич Корзухин…

— И колко време ще е нужно, за да проехтят тези гласове по цяла Русия, Василий?

— Русия е голяма — поклати глава русокосият момък, ще бъде лъжа, ако отговоря „малко“. Но за народ като вашия, чичо Бяно, който се е опазил петдесет пъти по десет години, какво значат още една или две десетици? — Той не чу, а забеляза тежката въздишка на българина. — Знам, ще кажеш, че „на чужд гръб сто тояги са малко“. Но, кълна се в баща си, отвъд тези десет или двадесет години наистина се вижда изгревът на свободата. — Той се усмихна виновно и се понадига. — Трябва да ставам. Офицерът не разполага с времето си…

Изправиха се. Бяно прегърна младият мъж и звучно го разцелува по двете бузи.

— Едната беше за тебе — каза, — другата — за баща ти. Когато го видиш, не забравяй да му я предадеш…

Размениха още няколко изречения, Василий намаза отново лицето си, за да възвърне изгледа си на простоват селянина от далечен път, и се разделиха.

Едва много по-късно, когато разказваше за тази чудна среща на Яна, Бяно си даде сметка, че е пропуснал да съобщи на младежа — а чрез него и на Роман Корзухин — адреса на Иван в Москва…