Цончо Родев
Бурята (33)

7.

Претъркули се още една година. Не беше тя съвсем без събития, но и събитията и не бяха такива, че да отварят нова страница в съдбите на героите ни и народа — просто животът си течеше…

През тази година Руска и Кутьо си родиха хубаво и здраво момченце, а през пролетта на 1853 година беше на път и второто. Изборът на името породи доста неприятни спорове между двамата; Кутьо Ганчев отказа „да продължи името“ на Рускиния баща — отстранеността и разминаването във възгледите между двамата все повече се проявяваха и задълбочаваха, — а за да се покаже принципен, не даде на първородния си син и името на своя баща. След доста разправии се споразумяха да го нарекат на човек, когото и двамата обичаха и уважаваха — на Рускиния вуйчо даскал Димитър, по-малкия брат на Яна Силдарова.

Все през годината дойде само едно, но с много добри вести писмо от Иван. Той се установил в Москва, с доста труд положил приравнителна матура и бил приет студент по славянска филология (тази последна дума Бянови не разбраха, та поискаха Добри Чинтулов да им я разтълкува) в прочутия университет в този град; в занятията щял да се включи едва през есента, а дотогава посещавал и щял да посещава и занапред различни занятия като слушател — да привиква както с езика, така и с реда в университета.

В изминалите дванадесет месеца — от пролетта на 1852-ра до пролетта на 1853-та година — като далечно ехо в Сливен достигаха объркани и, общо взето, противоречиви новини от Цариград, толкова противоречиви, че в края на краищата всеки си ги тълкуваше, както му се щеше.

Говореше се например, че водачите на черковната борба — и пръв от всички Иларион Макариополски — продължавали лютата си схватка с Фенер и с гръкоманите; цариградските българи не помисляха да се откажат от дадения им преди пет години (1848) султански ферман и бавно, но неспирно строяха своята българска църква, която се очертаваше да стане средище и трибуна на всички онези, които докрай щяха да се борят за отделяне от патриаршията. Още преди да е съградена църквата „Свети Стефан“, те, непримиримите, вече създали българска черковна община, която на бърза ръка успяла да стане трън в очите на фанариотите…

Много по-важни, но и по-смътни новини идваха от Цариград около голямата политика, които изпълваха сърцата на българите със сладки надежди. Отношенията между Русия и Турция очевидно се затягаха, преговорите им в Цариград съвсем ясно понамирисваха на барут, та в Сливен все по-често и по-често си припомниха думите, които генерал Иван Иванович Дибич преди двадесет и няколко години бе изрекъл пред тяхното пратеничество като тържествено обещание от името на руския цар: „Потърпете, следващия път ще бъде вашият ред…“ Барутната миризма видимо се засили, след като през пролетта на 1853 година Русия нахлу в княжествата Молдова и Влашко и ги завзе, като излезе отново на Дунава; войната и сега не беше избухнала, но тя явно чукаше на вратата.

По-старите, които помнеха събитията отпреди четвърт век, виждаха да се повтарят и други ясни признаци на приближаващата война. Засили се движението на войски към север, правеха се складове за оръжие и храни, потягаха се пътищата през планинските проходи. И отново като отглас на събитията беше развихрянето и умножаването на турските шайки в планината. Такива като Шибил, Коджа Мюстеджеб и Мустафа Юсменоглу вече не шетаха, а направо вилнееха по пътищата на Балкана, мнозина други — главно „качаци“ от войската — последваха примера им, видели в това размирно време щастлива възможност да се богатее, без много зор.

Тези безчинства на шайките, от своя страна, станаха причина да се отвори много работа на хайдушките дружини. Бойчо войвода и Димитър Калъчлията не смогваха да се отзоват навсякъде, където безправните и изтезаваните ги призоваваха на помощ. И дружините се нароиха — отделиха се в самостоятелни чети Пею Буюклията и Желю войвода, които досега бяха воювали под байрака на Калъчлията. Цяла една книга няма да стигне да се опишат подвизите на народните закрилници в това смутно време, не сварваха да ги възпеят и онези, безименните, които редяха народните песни. Все пак най-щастлива орис измежду войводите има̀ Желю. Този вече не млад (роден беше през 1810 година) хайдутин, със среден ръст, здрав, набит и винаги с лют поглед, пък иначе с отзивчиво сърце и прочут песнопоец, чиято любима песен

Горо ле, горо зелена,

защо си, горо, повяхнала,

повяхнала, та изсъхнала…

бе огласяла, кажи го, цяло Българско — от Видин до Люлебургаско, — се прочу комай повече от другите, та още приживе за един от подвизите му излезе на два пъти книга, която от ръка на ръка също се изчете, по българските земи — казваше се тя „Изгубена Станка“ и бе написана от клисурчанина Илия Райков Блъсков, а по-сетне играна и в новосъздаденото българско театро. Известили бяха на Желю, че татари са грабнали две българки-севернячки и ги водели робини към Цариград. Той направи с момчетата си засада в Чалъкавашкия проход, с дързост и умение нападна кервана на татарите (не беше от малките — седем коли бяха!), разби на пух и прах шайката и върна свободата не само на Станка и дружката й, но и на другите поробени нещастнички^[1].

Истината изисква да се каже, че тези големи и в известен смисъл съдбоносни събития имаха — поне все още — твърде слаб отзвук в Сливен. Борбата за самостоятелна българска църква тук засега не беше подхваната, а полъхът на предстоящата война „даваше хляб“ само на търговците-далавераджии, които бързаха да трупат запаси от стоки, и на зложелателните интриганти. От тези последните най-добре се прояви чорбаджи Евтим Димитриади, когато видя Мустафа Кяни бей в униформа на миралай — ще рече, преназначен от управител в комендант на фабриката, — той му подшушна многозначително: утре падишахът ще премери отново сили с Московеца, на каква опора ще може да разчита той в единствената своя фабрика, щом начело е един българин-торлак, дето е бил години наред в Русия… Това отровно семе бе посято в благодатна почва и както ще се види, наскоро щеше да даде добри плодове.

Не може да се каже, че в изтеклата година провървя особено и в сърдечните работи на нашите герои. Например за почти дванадесет месеца — такива времена бяха тогава! — Найден успя само веднъж да се срещне с онази, която почти всяка нощ изпълваше сънищата му, и то за по-малко от половин минута. Това стана в „чичеклика“ на Добри Желязков. Найден дойде там с Иванчо, сина на стопанина, с когото другаруваше напоследък, и попадна на гостенка при Анастасия, заета да дава трошици на пъстроперите пауни. И случи се, че съвсем, съвсем за малко двамата останаха сами. Найден не беше нито от страхливите, нито от „вързаните“, но какво можеше да стори за тези броени секунди?

Той събра сили и попита:

— Златино, ако наистина си ми благодарна за онази нищо и никаква случка у Йоргаки чорбаджи…

— Нищо и никаква — вметна тя, — но белегът от нея е още на лицето ти. — И направи едно движение, сякаш отдалече го погалва, този благословен белег, с края на пръсти те си.

— … ще ми разрешиш ли един въпрос?

— Не може да има въпрос от тебе — срещна погледа му момичето, — на който да не съм готова да отговоря, Найдене.

— Ти… Ти… — Момъкът наистина не беше „вързан“, но му липсваше опит с жените и девойките. — Дала ли си сърцето си някому, Златино?

И получи отговор, който щеше да стане съдбоносен и за двамата:

— Дала съм. Безвъзвратно и завинаги. И избраникът ми се зове… Найден Силдаров…

Толкова. Това беше цялото постижение на влюбения Найден за дванадесетте месеца, но и то сякаш му даде крила.

Не вървяха по-добре сърдечните работи и на Добри Чинтулов. Той наистина вече беше притежател на хубава нова къща (но всъщност продължаваше да обитава главно в „килията“ си), имаше и удовлетворението да слуша как песните му се носят от уста на уста в целия Сливен, ала плах и нерешителен, какъвто си беше, той само въздишаше по „своята“ Настя, а не правеше нищо, за да скъси разстоянието до нея. Гаснеше той, гаснеше и Анастасия (по едно време загриженият Добри Желязков реши, че тя е прихванала неизвестна болест, та обмисляше да я води на лекар чак във Виена!), а също и на тях съдбата за цяла година склони само един-единствен път да даде възможност да се срещнат. И слава богу, този път по-смела от двамата беше Анастасия:

— Забравихте ли вашата Настя, господин Чинтулов? Или пълната луна вече престана да ви наскърбява?

— Дали съм забравил Настя?! — възкликна той, като се изчерви. — Аз изобщо нямам друга мисъл извън нея…

— Не си личи. Когато според мен един мъж толкова мисли за…

— Какво мога да направя, Настя? — внезапно избухна учителят. — Честна дума, аз за нищо не мечтая повече, отколкото да ви видя моя жена. Но представяте ли си голтак като мене да се изправи пред всемогъщия Добри Желязков и да помоли за ръката на дъщеря му?

— „Ръката на дъщеря му“ — повтори тя замислено, понеже също и този израз в момента за пръв път прекрачваше в Сливен. И добави тъжно: — И какво тогава, господин Чинтулов? Нима ще чакаме и вие да отворите фабрика, та тогаз да помолите „всемогъщия“ Добри Желязков за ръката ми?

Така и не стигнаха до някакъв изход.

В същата тази година — лятото на 1853-та^[2] — дойде и една печална вест от Котел: грохнал телесно след годините, прекарани в цариградските тъмници, и разорен, но никога не загубил достойнството си, там бе починал Стойко Попович Раковалъ̀ — „черната овца“ на котленското чорбаджийство…

Беше си отишъл един голям българин!