Цончо Родев
Бурята (32)

6.

— „За кого било наречено, за кого — опечено“! — възкликна Бяно. — Я вадете, люде, агнето! Слагай трапезата, Янке! Ти, Найдене, тичай наточи една стомна от онова в ъгъла, най-хубавото!… Ще да празнуваме не само Гергьовден, но и имен ден, брей!…

Тези радостни разпоредби заплющяха из Силдаровия дом по-късно вечерта, след мръкване, когато у Бянови пристигнаха неочаквани гости — племенникът му Георги, когото вече година и половина не бяха виждали, заедно с майка си Трънка и брат си Христо. Настанаха весело оживление и шетня; Бянови бяха вечеряли, но наизвадиха каквото беше останало от агнето и всички насядаха около софрата, като стопанинът отстъпи най-личното място на Георги — тъй бива, когато най-близък роднина се прибере от какъв да е търговски сефер, пък в този случай сред тях бе човек, който цяла една година е бродил със славна дружина из Стара планина, та

постилка му била зелена морава,

завивка му била на дърво листата,

възглавка му била мряморен камък…

Щастливо започна тази гергьовска вечер у Бянови, но не й било писано да продължи все така щастливо. Първата кратковременна сянка се появи още когато насядаха; без да влага зложелание, Трънка попита:

— А къде ги Руска и Кутьо? Че и Кутьовата майка също? В такъв ден се събират и роднини, и сватове…

Последва съвсем кратко смълчаване — въпросът, както е думата, бе поставил пръст в раната. Защото, противно на всички осветени от вековете обичаи, Кутьо Ганчев отказа да почете бабалъка си и нито сам дойде, нито жена си пусна да поздрави своите за празника — цупеше се той за няколкото дребни неразбирателства между него и Бяно, възникнали на роднински събирания и в общината. И това неуважение доста помрачи празника в Силдаровия дом.

— Руска наскоро още ни направи дядо и баба — тактично отговори Яна, но избягна да срещне погледа на зълва си. — Не кара лесно, та…

Слава богу, не зададоха повече въпроси; даже на състареното Трънкино лице се мярна израз на облекчение, което Бяно вярно разтълкува — сестра му щеше да бъде по-спокойна за сина си, ако човек като Кутьо Ганчев не беше известѐн за пребиваването му в Сливен…

Второто помрачение дойде почти веднага след първото. Запитаха Георги как така се е озовал в родния град и той някак си нехайно, лекомислено отговори, че ланската заръка на войводата Димитър Калъчлията била да се сберат на Кушбунар днес, на Гергьовден, ала Георги решил, че един ден закъснение не е бог знае какво нещастие и наминал да види „старата си майчица и милия си братец“.

— Как! — сепна се на това място Боян, пословичната изпълнителност на когото бе направо потресена от този лековат отговор. — Ти си оставил другарите си да те чакат?

— Голяма работа! — безгрижно махна с ръка Георги. — Един или два дена човек може да закъснее за всичко — я болест се случила, я път сбъркал, всичко бива човеку.

Боян приготви уста да каже, че едно е да се случи болест или нещо подобно, друго — да измамиш войводата и другарите си, за да не си нарушиш кефа, но баща му с едва забележимо движение го накара да се откаже.

Взеха си от печеното, Бяно Абаджи раздаде по къшей от пръхкавата погача, напълниха чашите с руйна, искрометна шевка. Но повече от всичко вървеше приказката и в средата й, разбира се, почти неизменно беше русият и „грапав“ в лицето, самодоволен и поласкан от всеобщото внимание Георги Трънкин. Той изобщо си беше словоохотлив и обичаше да се саморисува в бабаитски краски, пък сега хем разполагаше с неизчерпаем запас от разкази, хем виното от празничната гощавка при майка му още повече бе развързало езика му, та с охота отговаряше на всички въпроси и сам, без питане, разправяше случки и приключения.

Пътят му на „горски юнак“ не започнал баш по мед и масло. Като се събрали преди година под байрака на Калъчлията, войводата обявил, че е решил да избави Сливенския балкан от Шибиля, градешкия циганин, който станал пръв душевадец по целия този край. Шест дни дружината дебнала около Градец и карала „на пост и молитва“, залагала пусии накъде Стидово, Каябашкото, че даже и на „Градището“, дето е, речи го, на един хвърлей място от селото, ала нищо не излязло — Мустафа Шибил или изобщо не се появявал, или се движел с такава охрана, че било чиста лудост да си премерят силите с него. Затова по предложение на Злати Конарченина, байрактаря на дружината, момците се вдигнали, та отишли да накажат хаджи Юксел бей, който вече толкоз години се разпорежда с Терзобас^[1] като със своя бащиния. Спипали го те една нощ посред харемлъка му, както се изтягал на дебелите китеници.

— Войводата даде вяра на обещанията му, че повече няма да дере кожите на християните, та се смили да му остави живота, само дето му отсякохме малките пръстчета на двете ръце и на двата крака — ей тъй, да му спомня, че ако не си удържи думата, пак ще го навестим — и му прибрахме обкованото ковчеже. Леле, вуйчо Бяно, изкривихме се, докато го изнесем на Чумерна^[2]. А като го отворихме — три-де-сет и шест хи-ля-ди гро-ша! Чувате ли, хора, три-де-сет и шест хи-ля-ди!… Като си ги разделихме според закона, само на мен се паднаха повече от три хиляди!… За три хиляди гроша ние половин година превиваме гръб на воденицата, пък тогаз — само с един удар…

Георги очакваше, че тук ще бъде залят от възхищения и въпроси за подробностите, но за изненада никой не му рече нито една дума. Това го порази неприятно. Още по-чоглаво му стана, когато Бяно каза равно и наглед безучастно:

— Дочувал съм нещичко за това. Разправяха, сетне Димитър Калъчлията чрез свещеника в Терзобас раздал по двеста гроша на всяка българска къща в селото…

— Раздаде, вярно е! — почти избухна Георги. — Ала нему не е мъчно да раздава и да се пише щедър. Зер от години е в занаята и е трупал, че трупал…

— Е, да се надяваме, че и ти като натрупаш — все така кротко се съгласи вуйчо му, — ще помниш не само каквото си получил, но и каквото си раздал на сиромасите. — И го подкани: — Разказвай, разказвай, Георге!

И Георги Трънкин продължи да разказва. То беше цял низ от премеждия — имаше в него и други щастливи „удари“, не липсваха и прочутите хайдушки „дебели сенки“, вино и чевермета, но май по-често се говореше за потери, за денонощни преходи, за нощувки под дъжда, за избегнати засади, за пищящи „теллии куршуми“ и ранени другари, а като че ли най-често споменаваната дума беше „глад“. И така през цялото лято, чак до Димитровден.

Като стигна до Димитровден, Георги видимо се оживи. Пресуши чашата си (това той правеше достатъчно редовно и досега), набързо описа разпущането на дружинката и изтеглянето си с някои по-опитни другари към Влашко, а за прекараната зима в тази свободна страна вече просто не му достигаха хвалебните думи — то са били лудешки гуляи, свирни на цигани до ухото, разходки с пайтони (тук се наложи да обясни що е това файтон), реки от вино, кръчмарски веселби и побоища, какви ли не салтанати…

— Във Влашко знаят да живеят! — уж въздъхва момъкът, пък усмивката му подсказваше, че спомените му не са като за въздишане. — Усетят ли те, че си паралия, в гостилниците ще ти направят икрими като на велик везир, в блюдото ти ще нагласят нечувани лакомства, а само като вдигнеш ръка, около тебе цяла тълпа фльорци^[3] — черни, руси, кестеняви, червенокоси, тънки, дебели, всякакви. И коя от коя по-хубави — да се чудиш и маеш как да избереш…

— Какво значи „фльорци“? — съвсем сериозно попита Яна.

— Ех, и ти, вуйно! — изкиска се многозначително Георги. — Не се ли сещаш какви ще да са тия кокони, които притичват при едно вдигане на ръката?…

Вуйна му се изчерви и обърна лице, мъжете мълчаха затворено, дори Трънка — напатилата се майка, която във всичко намираше повод да се израдва на първородния си син — не изрече дума и остана с поглед, вторачен в недокоснатата агнешка мръвка в паницата си. Измина така около минута, сетне Бяно се прекръсти и полека се надигна от софрата, като сякаш между другото каза:

— Нашият многострадален народ комай е изпял повече песни за хайдутина в Балкана, народния закрилник, дето

… е юнак над юнака!

Не дава хайта да мине,

не дава обир да стане,

не дава зулум да бъде…

нежели за любовта или за честития труд на орача или пастира. Пък като те слушам, Георге, едно голямо питане напира в мене: туй, дето го разправяш, ли е народният закрилник от песните?

Гневлив ли сприхав, какъвто си беше, племенникът също рипна на нозе, на лицето му не само не можеше да се прочете уважение, ами то се бе покрило с толкова свирепост („същински кръвник“, щеше да се вайка по-късно Яна), че по него не можеше да се открие и диря от хубостта, наследена от Пею, покойния Георгев баща.

— Да не искаш да речеш!… — озъби се той срещу вуйчо си, ала не успя да довърши. Бяно уж само сложи ръка на рамото му, но тя беше ръка на човек, който нявга бе пословичен със силата си, та момъкът не усети как подгъна крака и се намери на мястото си. „Да беше ме натиснал още малко — разправяше след това Георги, — щях да се озова в избата.“

Не се знае как щеше да завърши тази разпра в дома на Силдаровците, защото точно в този момент откъм дворната врата се разнесе хлопане. Всички се стъписаха и пръв Бяно се опомни, та хвана всичко в ръцете си: Георги мигом да се скрие в херодаята, Яна да вдигне чашата и паницата му от трапезата, Боян и Найден за всеки случай да тикнат на тайничко в поясите си по един нож, а всички да се държат така, като че си е обичайна гергьовска гощавка на роднини. Като разпореди всичко това, той сам отиде да отвори на среднощния посетител. Оказа се, че тревогата била съвсем напразна — пред вратата беше поп Юрдан и лъвската му грива се тресеше в беззвучен смях, понеже се досещаше като как ще да е подействувало почукването му.

Поканиха го в собата и на трапезата, ала свещеникът поклати русобялата си глава:

— Изведете оня обесник от там, дето сте го укрили — каза. И като поразмисли малко, Бяно реши, че е излишно да хитрува.

— Събирай си партакешите и да тръгваме — строго нареди поп Юрдан, когато Георги застана пред него. И не се стърпя, а го изхока пред майка му и роднините: — Ти да си чувал, песи сине, че войводата ти те иска сутринта на Гергьовден горе, на Кушбунар? Хайде, зер е проводил Минко за тебе. Нали е разбрал вече що за стока си, та се е догадил като какво ще да се е случило да те няма на сборището. — Момъкът, изведнъж изтрезнял, опита да се оправдае нещо, но другият не му позволи: — Тръгвай, ти казвам! Ако не беше нужен тутакси на Димитра Калъчлията, щеше ли да ти прави ихтибар да идва човек отгоре да те търси и аз, дядо ти поп, навръх светия празник да те измъквам от хорските мази?

Свещеникът така повлече Георги със себе си, че той не свари да се сбогува дори с майка си…

* * *

За какво Димитър Калъчлията се нуждаеше така „тутакси“ от всички свои юнаци? По каква диря беше попаднал, що беше замислил?

Нека да оставим народния певец да разкаже тази важна причина, която щеше да стане поредният подвиг на войводата и неговата дружина:

Събрали ми са, отбрали

дванайсетмина юнаци,

дванайсетмина дружина,

вярна са клетва сторили,

сторили и направили,

никой да не са отрича,

никой да не са отделя.

Че кой им беше войвода?

— Димитър Калъчлията.

Кои му бяха другари?

— Пейо ми Буюклията,

Злати ми Конарченчето,

Минко ми Черкешлийчето,

Георги ми добро юначе

на баба Трънка момчето,

Стефан ми Люцканооглу,

Жельо ми Ямболченина.

Вървели, що са вървели,

минали поле широко,

настала гора зелена,

седнали ми са да ядат,

да ядат, още да пият.

Войвода диван стоеше,

войвода дума дружина:

„Дружина вярна, сговорна!

Яжте, дружина, и пийте,

ала се не опивайте,

че щем да идем, да идем

по едирненски дервени —

царска ще хазна да мине,

дялбата да си споделим.“

Хазната ми са обрали

и дялбата ми са делили,

кому пай, кому половина,

на войводата два дяла.^[4]

Излишно е да се казва, че „половина пай“ получи само един от дружината, Георги Трънкин, като „награда“ за немарата и неизпълнителността му…