Цончо Родев
Бурята (31)

5.

Беше нещо като болест. Месеци и месеци изминаха от пожара у Тенинкини, а Златина живееше само със спомена от тази нощ. Не със спомена за пожара и за по чудо избягнатата смъртна опасност, той бе избледнял и даже в съзнанието й се бе обвил с някаква романтична окраска; пред вътрешния поглед на девойката всеки ден и много пъти на ден се връщаше друга картина от премеждието в Гергьовската нощ, — едно мъжествено лице, изрязано сякаш от камък и обагрено в бакъреночервено от отблясъците на огъня, което е толкова близо до нейното, че тя усеща върху устните си учестения дъх на неговите устни, една силна и решителна ръка, която се хлъзга със омайваща нежност по шията, раменете и горната част на гърдите й, една корава мъжка гръд, която до болка плътно притиска нея, крехката и безпомощната, до себе си… И още един сладостен спомен спохождаше катаден момичето — ръцете й не вкопчили се, а обгърнали в ласкава прегръдка железния врат на нейния спасител…

Да, месеци изминаха от пожара, бащата на Стилиянка отдавна бе вдигнал нова къща върху развалините на предишната, а Златина не намираше покой. Поне два пъти в неделята тя си измисляше какви ли не поводи, за да мине там, където се надяваше да срещне Найден Силдаров — напусти усилия, понеже до днес само веднъж го зърна отдалече да бърза към Татар Мезар и то стана, случайно, а не в дните на нейните „хитри“ засади. В останалото време тя честичко се заседяваше пред голямото огледало с марангозана рамка (него баща й достави през Русчук чак от далечна Австрия), главната украса на собата, която бе нарекла за своя. Понякога дори щракваше ключалката на вратата, събличаше се по долна риза, поразгръщаше пазвата си, оглеждаше се дълго-дълго и си говореше на глас:

— Възможно ли е да не ме е забелязал, божичко? Тези пръхкави тъмни коси, къдрави и с природна лъскавина, не грабнаха ли погледа му? Това бяло чело, гъвкавите като пиявици вежди и теменужените очи под тях не накараха ли сърцето му да трепне? Тази лебедова шия (девойката не бе виждала лебед, ала бе чувала да й го описват) — и тази млечнорозова моминска снага, докосвана само от неговите пръсти, могат ли да се забравят тъй лесно?

Така премина есента, после се претърколи и зимата. И колкото повече Златина си мислеше за своя спасител, толкова повече обвиняваше… баща си. Да, именно баща си. Защото подир случка като пожара и измъкването на човек от огнената смърт които и да било хора в Сливен и по света биха потърсили да установят дружба, не, побратимство със семейството на избавителя, докато чорбаджи Евтимови и Силдаровците си останаха чужди и безразлични, както и преди (впрочем същото можеше да се каже и за Йоргаки чорбаджи — той също не отдаде заслуженото на човека, който рискува живота си, за да спаси от сигурна гибел една нещастница под неговия, на Йоргаки, покрив). Наистина баща й се кълнеше — и то, казано между другото, беше вярно, — че на заседание на черковната община бил изразил благодарност на Бяно Абаджи за стореното от сина му. Но Златина ясно съзнаваше, че едно обикновено „благодаря“, изречено зорлан и между другото, не можеше да се смята достатъчно като за спасен живот и за получени рани, белезите от които щяха да останат завинаги. И тя кореше баща си, защото не правеше онова, което се полага на баща на спасена дъщеря. Обясняваше си го с неприязънта му към Бяно Абаджи; е, то като че изобщо бе трудно да се спомене името на човек, към когото Евтим Димитров да храни искрено и безкористно приятелство, но специално към Бяно Силдаров — а покрай него и към цялото му семейство — той изпитваше нескрита ненавист, може би само на второ място след ненавистта му към Добри Желязков.

„Е, какво? — запитваше се в такива случаи Златина. — Мигар е справедливо заради бащините ми крамоли аз да вехна и линея? Или може би той очаква ние, децата му, да заплащаме със собственото си щастие неговите благоразположения или омрази? Да не иска тате да ме види стара мома!“

Не беше справедлива в упреците си и знаеше това — напротив, с безпогрешния си женски инстинкт тя отдавна бе подразбрала, че Евтим изпитва изключителна, чрезмерна слабост към нея, сякаш студеното му сърце само веднъж се бе отворило за проста човешка обич (всекиму беше известно, пък и той не го криеше, че за жена си Събка се бе оженил по най-чиста търговска сметка), и то тъкмо към Златина. Беше такава безгранична обич, че — стига да съществуваше кантар за чувствата — тя би надтежала над всичките му злоби, хъсове и студенини. Но въпреки това тя го обвиняваше в себе си и така, стоварвайки част от мъката си на чужд гръб, донякъде се чувствуваше обезщетена за несбъднатите си блянове.

Когато оставаше около неделя до Гергьовден, Златина веднъж на вечеря каза нещо, което накара баща й да изпусне бонелата^[1]:

— След седмица става точно година от пожара у Стилиянкини — заяви спокойно. — Ще направя курбан и първом ще занеса от него на Найден Силдаров.

— Какво, какво? — попита бащата, изумен и загубил самообладание.

Девойката повтори отчетливо дума по дума и завърши:

— Ще му занеса и тъй като не е прието сама мома да ходи в къщи с ергени, ти, тате, ще дойдеш с мене. Или що? Мигар животът на дъщеря ти не заслужава паница чорба?

Евтим взе чашата си и каната, после се отказа да си налива, надигна каната и дълго, много дълго не отлепи устни от нея. Когато я остави пак на софрата и избърса мустаци с опакото на ръката си, каза:

— Мен не ме брой. Ако ще Карандила да се преобърне с дъното нагоре, Бяно Абаджи няма да ме види, застанал на прага му.

Каза го и дори не си даде сметка, че като изключваше себе си, даваше неизречено съгласие за нейното отиване у Силдарови. Девойката обаче или бе очаквала именно това, или по-бързо от него се съобрази с обстановката, защото само кимна:

— Твоя работа! Ще отида с бате. — И така приключи разговора.

Още преди църковната служба на Гергьовден Златина проводи един от бащините си ратаи да попита у Силдарови дали може към обед да донесе курбан и да поблагодари на спасители си. Бяно (слязъл бе да прекара големия празник със своите) доста се изненада, защото познаваше чувствата на Златининия баща и донякъде ги споделяше, но външно запази приличие и заяви, че домът му е винаги отворен за доброжелателни гости. Работата щеше да се развали от самия Найден, който пренебрежително изрече нещо като „Много са ми притрябвали чорбаджийски курбани и самите чорбаджийки!…“, но този път се намеси Яна, която не само го сгълча и му наговори, каквото се полага за такива случаи, но и го предупреди да си облече най-хубавите дрехи: „Нека такива като Евтим Димитров не смятат, че ние, по-бедните, сме съвсем голтаци за подритване!“

Наближаваше пладне, когато на дворната врата се почука и се появиха Златина и брат й Йосиф — и двамата в празнични дрехи, а девойката и с поднос в ръце. Щеше да се стигне до известна натегнатост и неловкост, както бива между непознати люде, които нямат какво много-много да си кажат, ако тук отново Яна не бе поела всичко в ръцете си. С уважение към младите хора, но без раболепие, тя покани брата и сестрата в одаята за гости (в дома на Силдаровци нямаше посрещник), размени с тях няколко благи думи и ги настани да седнат, после отиде оттатък да доведе „своите мъже“, както се изрази.

„Нейните мъже“ се надигнаха твърде неохотно; последен измежду тях повлече крака Найден — той нищо не мразеше повече от разните официалности, струвания^[2], чинопочитания, благодарности и прочие. Когато на прага се появи стопанинът на дома, Златина и Йосиф станаха на крака и поздравиха, поздрави ги и Бяно, но застана настрана — знаеха, че сега главното действуващо лице щеше да бъде не той, а Найден. Така до него се нареди Боян, после и Яна.

И след това в одаята прекрачи Найден.

Прекрачи и все едно че краката му се вкамениха. Не си помисли нищо от рода на „Ах, колко е хубава!“ или „Къде са ми били очите?“, изобщо никаква мисъл не проблясна в съзнанието му. То беше по-скоро стъписване като пред ослепителна светкавица или внезапно зейнала пропаст. Найден я гледаше, не, поглъщаше я с очи и дълбоко в себе си усещаше не радост, не и болка, а непоколебима сигурност в безвъзвратността на настоящия миг. И едно отмаляване, каквото му се бе случвало само веднъж преди това — когато преди точно една година падна полузадушен в пламналата стаичка у чорбаджи Йоргакиеви.

Те стояха така един срещу друг, не помръдваха и не проговаряха, ала погледите им си казваха всичко, всичко до последната дума, което устните не изричаха. За другите в стаята това беше просто бездействие, породено от житейската неопитност на двамата млади; единствено само Бяно прочете истината в този поглед, но, кой знае защо, вместо да се зарадва или поне да изпита съчувствие, иначе откритото му лице се засенчи от мрачен облак и дълбока бразда се вряза между веждите му.

Йосиф, висок и представителен, обикновено съумяваше да се държи подобаващо и при най-неочаквани обстоятелства, но това тягостно и от нищо непредизвикано смълчаване го обърка. Той се покашля, за да покаже на сестра си, че трябва да произнесе намислените думи на благодарност или да връчи подноса, ала намесата му не помогна: Златина — впрочем също и Найден срещу нея — не проговаряше, не помръдваше, даже не показваше, че диша. И когато неподвижността и тишината станаха вече непоносими, Йосиф потупа сестра си по рамото:

— Ето твоя спасител — каза. — Поднеси му курбана и му целуни ръка — нему дължиш живота си…

Какво се случи след това нито Златина, нито Найден запомниха. Имаше ли славословия, ръкуваха ли се и припомниха ли си кошмарните минути всред пламъците, какво изобщо стана с подноса и как се разделиха — нищо не се запечата в паметта на двамата.

Не беше много по-добре от тях и Бяно — чак до вечерта той остана, разсеян, загрижен, унесен, неспособен да се съсредоточи.