Цончо Родев
Бурята (28)

2.

Клепала, човешки викове и предупредителни изстрели раздраха сънливостта на заспалия град, дворът на Йоргаки се изпълни с полуоблечени съседи и няколко заптиета от конака, с гълчава до бога, щедро раздавани съвети и викове от рода на „Хайде бе, няма ли кой…“, не липсваха и сеирджии, за които пожарът беше само хубав повод за зяпане и после одумване. Все пак намериха се хора, които изнесоха това-онова от сайванта, останало настрана от по-буйните пламъци, храни и разни претъпкани чували от избата, двама даже сполучиха да изведат прочутите хранени коне на чорбаджията от дама. Но затова пък слугините на Йоргаки, които спяха в отделна пристройка, незасегната от огъня, бяха прицел на особен интерес — побегнали само по долни ризи, те станаха повод на шегобийците да изпробват остроумието си, докато някои позастарели ергени, Савата Сяроолу например, използуваха суматохата, за да ощипят някоя от тях по закръглените задни части — „подвиг“, с който по-късно щяха дълго да се хвалят.

Злонамерените шеги секнаха с идването на каймакамина, а по време съвпаднаха с появяването на Йоргаки чорбаджи на хаета. Стопанинът, облечен само по донове, се показа от вратата на посрещника, огънат под тежестта на една внушителна по размери каса — дървена, но щедро ошарена с железни обковки. Да мине по стълбата беше станало невъзможно — тя гореше и вече по няколко стъпала се сриваха сред облаци от искри, та избиколи към по-оцелялата страна на хаета и хвърли касата от височината на чардака, после скочи подир нея. Наистина дружелюбни ръце на синове и съседи го подхванаха, но не се мина без произшествие — охраненото тяло на чорбаджията им натежа, та Йоргаки тупна на една страна, изпищя и се хвана за глезена. Той обаче не обърна внимание на болката, а като ястреб се хвърли към касата. Не, нямал е повод за тревоги — посмачкана беше касата, но скобите й я бяха удържали при падането на калдъръма, та нейното съдържание, за което можеше само да се гадае, си остана тайна за зяпачите.

Като че ли повече нищо не можеше да се направи — къщата, подхваната отвред от пламъците, гореше като факел, та беше немислимо да се прави опит за потушаване на пожара с бакъри вода. Бакърите и лопатите бяха в ръцете на комшиите, но за друго — стараеха се да не позволят на пожара да се разпростре и към техните имоти. И сякаш вече се очертаваше тъй сеирджийски да дочакат края на богаташката къща, когато един неистов глас потресе всички, цялото множество:

— Дъщеря ми!?… Жива ли е дъщеря ми!?…

Гласът принадлежеше на Евтим Димитров, който, запъхтян и разгърден, току-що се втурна в двора и разблъска тълпата. Него, общо взето, малцина от присъствуващите го обичаха, но бащиният му ужас стъписа всички, та се възцари гробовно мълчание, огласяно само от пращенето на гигантския огън. Така Евтим стигна до стопанина на пламналия дом, разтърси го за ризата и размениха по няколко думи: гневни от устата на единия и гузни — на другия. И от тях се разбра — тази нощ Златина Евтимова бе останала да нощува при приятелката си Стилиянка, а в олелията и паниката бяха забравили за нея, та тя — заспала или задушена — още беше в малката дясна собичка. Сега бе вече късно да се предприеме каквото и да било, това разбра дори и бащата, та не помоли за помощ, а само се строполи на земята, прихлупи лице и горко зарида.

И точно в този момент навалицата отново бе разблъскана и напред изскочи висок и строен момък. В ръбатите черти на лицето му и смръщените очи с виолетов оттенък мнозина разпознаха един от синовете на Бяно Абаджи — Найден. Целият излъчваше толкова необуздана решителност, че сетне неколцина от по-старите зяпачи се кълняха да са видели в него лицето на дядо му — онзи, когото навремето турците обесиха на гредата на собствената му порта.

Найден улови за ризата приклекналия в безпомощност чорбаджи Йоргаки и грубо го изправи на крака.

— Къде е момичето? — От схванатите челюсти на кмета се откъснаха само неразбираеми звуци. — За гостенката ти те питам, говедо!

Въпреки нечуваната обида момъкът не успя да изтръгне смислена дума от потресения Йоргаки. Тогава отнякъде се появи Стилиянка — също и тя по риза и с чехли на прябош^[1], но наметната от някого с ямурлук. Също и тя говореше несвързано, но все пак от думите й Найден и околните разбраха най-важното — всички, изглежда, са мислили, че нощуващата у Йоргакеви Златина се е разбудила от виковете и суматохата, та едва сега са разбрали, че я няма между оцелелите.

— Къде е собата, където й постлахте?

Момичето не отговори, само показа с ръка. Подът на хаета пред собата гореше, пламъците вече бяха обхванали и вратата.

— Има ли прозорец от другата страна?

— Има — с изцъклени от ужас очи потвърди Стилиянка. — Само че през него не може да се влезе. Запречен е с ей такава желязна решетка.

— Вие бе! — извика на двамата й братя Найден. — Какво се пулите? Вървете оттатък и през железата строшете прозореца!

— Ама…

— Какво ама?! — Младежът вече не викаше, а направо крещеше. — Да се задуши ли искате? — После се обърна към двама непознати: — Елате и помогнете!

Както става в часове на нещастие, хората тръгват не след „старо и патило“, а след онзи, в когото инстинктивно са доловили воля и запазено самообладание. Същото се случи и сега — никой не се запита дали този двадесетинагодишен момък има право да заповядва над другите и да се разпорежда в чужд дом, а просто му се подчиниха. С помощта не само на двамата, но и на още неколцина, които по свое желание се притекоха на помощ, Найден донесе две окастрени дървета от купчината до дувара и ги подпря към онзи край на хаета, където пламъкът на пожара едва сега се разгаряше. Смъкна ямурлука от нечии плещи, плисна върху него бакъра на един от ония, дето заливаха външната дървения на къщата, метна го върху плещите си и — безразличен към всеобщото „ах!“ на скупченото множество — запълзя нагоре по дърветата и сръчно се прехвърли през оградката.

— Ще се откаже… — пророчески рече някой, когато го видяха там, на хаета, да закрива лице с влажния ямурлук: горещината горе очевидно беше непоносима.

Но безименният пророк не позна. Извърнал се настрана, Найден пое няколко пъти дъх, пък с лудешки скокове се хвърли към вратата на собичката. За малко го загубиха из погледите си — той просто изчезна сред пламъците. После се появи там, в сърцето на пожара. Изобщо не опита заключена ли е портичката (после се разбра, че Златина е била спуснала мандалото отвътре), а връхлетя с рамото напред и заедно с дъските й и с пламъците не влезе, а рухна вътре.

За секунда или десет Найден загуби съзнание. Опомни се от кашлицата, която раздираше гърдите му. Огледа се с мъка — не само заради мрака в стаичката, но и поради гъстия пушек в нея. За разлика от повечето сливенски къщи, в собичката имаше одър а не менсофа. И от одъра, неестествено повалена настрана от кръста надолу и облегната на едното рамо, се провиждаше неясна фигура в бяла риза; ще речеш — истинско привидение от приказките.

Момъкът направи усилие да преодолее замайването, да събере силите си. Успя, но само наполовина — изправи се и се движеше, но краката си чувствуваше странно омекнали. Отиде как да е до одъра и дръпна завивката. В този момент при вратата лумна огън и в светлината му зърна девойката; беше виждал дъщерята на Евтим чорбаджи, ала сега не я позна — така сгърчено и с увиснала челюст беше лицето й. Промуши ръце под нея и я повдигна; друг път навярно не би усетил тежестта й, но сега едва не се катурна под нея. Повлече крака към изкъртената портичка, а срещу него, сякаш огнено дихание на приказен змей, се провлякоха лакоми езици пламък. Колкото и да беше със замъглен мозък, Найден ясно осъзна, че е неспособен да се провре обратно през огъня — липсваше му сила да измине тичешком тези десетина крачки, още повече и с товара в ръцете си. Върна се назад и долепи двете лица — своето и на безжизнената Златина — до изкъртеното прозорче. Зад него пращеше и се разгаряше огънят, топлината обгаряше тила му, но дробовете му алчно поглъщаха свежия въздух и разпращаха свежест и сила към цялата му снага. Девойката в ръцете му, изглежда, също усети живителния досег на въздуха, защото клюмналата й като осланено цвете глава помръдна, поизправи се, устните произнесоха нещо неразбираемо. Найден поразгърди пазвата й, разтри плътта, за да върне живота в нея.

— Не се бой! — прошепна в ухото й. — Аз ще те спася. И двама ни ще спася. Само ако можеш, дръж се ей така за врата ми!…

Думите очевидно не достигнаха до съзнанието й, но ръцете й машинално се вчепкаха една за друга зад главата му. Найден смъкна ямурлука от плещите си, зави с него живия си товар, после пое до пръсване въздух в дробовете си и с все сила се втурна през пламъците. За миг му се стори, сякаш не той, а огнената стихия се хвърли върху него — облиза го от всички страни, изсуши до болка очите му, една пламтяща греда се стовари току зад него, че дори засегна задния му крак. Колко време беше бягал през огъня — секунда или цели часове, — това момъкът никога не разбра. Изведнъж обаче жълтата стена изтъня пред погледа му, мярна се горящ пармаклък и зад него долу — протегнати ръце. Найден хвърли към тях повитата в ямурлука девойка, а сам се строполи върху оградката и заедно с нея се преметна долу. Калдъръмът стремглаво полетя насреща му, но някой — беше кръщелникът на баща му, Панайот Хитов — скочи напред, та го пое и двамата се отъркаляха по земята. И това беше последното, което Найден помнеше…

… Свести се, когато за втори или трети път изливаха менци с вода отгоре му. Най-напред усети пареща болка по лявата страна на лицето, сетне зърна огнедишащия вулкан на къщата (покривът й точно в този момент се срина, та пламъците и искрите сякаш обагриха небето!) и тази картина в миг му припомни всичко, което се бе случило.

— Момичето? — попита.

— Живо е, живо е — изрече на скоропоговорка един припрян глас току до ухото му. Найден изви очи и позна Кутьо Ганчев. — Не се бой, ще оправим и тебе…

Ще оправели и него — какви ги говореше общинарят? Найден се насили, та се изправи на лакът. Странно — от усилието го заболя не ръката или рамото, а лицето.

— Искам да го видя! — каза той мъчително.

— Ти луд ли си?! — възкликна Кутьо Ганчев. И добави по своему: — Амчи то комай е на по-добър хал от тебе…

— Не си прав, Кутьо чорбаджи — отговори му един гръден, малко дрезгав глас. Найден позна в него Панайот Хитов. — Човекът живота си заложи за чуждото дете, редно е поне да види що е сторил…

Помогнаха му да се изправи. Найден изпита странно чувство на хлад по колената, сякаш го бяха събули. Погледна надолу. Потурите по бедрата му просто ги нямаше и в широките дупки се виждаха краката. Напъна разум, но не можа да си обясни това чудо.

— Раздрал ли съм се някъде? — запита смаяно.

— Раздрал ли! — отговори му Панайот. — Ти целият гореше като главня бе, човек!

Двамата с Кутьо Ганчев го поведоха, като почти го носеха за подмишниците. Найден с изненада забеляза страхопочитанието, с което околните му правеха път; досега подобно страхопочитание той бе виждал само у богомолците по Великден, когато свещениците обикаляха църквата със светите дарове в ръце. Така го заведоха до един камък край дувара, на който още с обгорен ямурлук на раменете седеше Златина Евтимова и тихо плачеше, а сълзите й чертаеха плетеница от светли пътечки по опушеното й лице. Друго момиче на нейната възраст (беше Стилиянка) стоеше приклекнала до спасената, гладеше успокоително косите й, пък в същото време плачеше повече и от нея.

— Ето го избавителя ти, Златинке. — Говореше Йоргаки чорбаджи, но гласът му бе така разчувствуван, че нито Найден, нито околните го познаха. — Стани да му се поклониш…

Девойката се свлече на колене пред Найден, потърси с ръце и устни десницата му. Когато отгатна намерението й, той се дръпна рязко като ужилен.

— Хайде, хайде — каза сопнато, — да не съм поп… Туй, моето, всеки мъж щеше да свърши… — И не закрачи, а почти побягна назад. И за малко да се повали от болка и безсилие.

— Остави, не се насилвай — посъветва го Панайот. — Ние с чорбаджи Кутьо ще те заведем до вас, ще те превържем…

Предишната несвяст отново завъртя света пред очите на Найден и той с облекчение се остави на дружелюбните ръце, които го водеха. Единственият, който не му се поклони, докато минаваше, даже не показа да го е забелязал, беше бащата на момичето, преди час изтръгнато от сигурната гибел. Не го забеляза, понеже в това време бе зает да шушне свъсено на каймакамина:

— Туй ще да е работа на Добри Желязков, ефенди.

— Ти луд ли си! — кресна му в отговор Мехмед Салих бей, разгневен, че даже и в такъв момент чорбаджията робуваше на вечния си гарез към фабрикаджията. — Човек като него да тръгне да пали…

— И да не е бил той, някой от неговите панти е — не се стресна от гласа му Евтим. — Нали ги учи на непокорство…

* * *

— С какви лайна ме мажеш, даскале? — криво се усмихна Найден.

— С таквиз — гъгниво го сгълча Злъчката, — дето ще ти оправят раните. Виж се само, замязала си на пърлено прасе…

— Хубаво бе, джанъм. Ама не мога ли все пак да зная, щом не комшийската, а моята кожа мажеш?

Без да прекъсва работата си, мършавият учител рече спокойно:

— Щом толкоз те интересува — е, не ме е страх, че ще ми вземеш занаята. Бял равнец, звъника, невен и лайка, киснати четиридесет дни в зехтин. Е, доволен ли е, ваша милост?

Когато се водеше този твърде далечен на изискаността разговор, навън вече бе развиделяло. Още като заведоха обгорения Найден в дома му, Кутьо Ганчев и Панайот Хитов заръчаха някое от момчетата да изтича да повика лекар. Първата мисъл беше за новия хекимин, Костаки, дето си бе открил лечебница в двора на Газибаровите в Клуцохор. Обаче само като чу името му, Найден така разтърси глава, сякаш бе решил да я откъсне от шията — предпочитал да умре, нежели да се остави в ръцете, с които Костаки знае само да озлочестява невинни момичета, каза. Тогава се сетиха, че даскал Димитър Инзов падаше малко врач. Извикаха го и той наистина се нае да изцери тежките рани и изгаряния („плюски колкото детски юмрук“) на момъка.

Случи се, че едновременно с него в дома се прибра и Бяно Абаджи. Станал нощес да извади губерите, които се валели в барата, и забелязал отблясъците на пожара, та решил да слезе до града и да види каква е работата. Сега, като размени няколко приказки с ранения Найден и го остави в ръцете на церителя-даскал, Бяно приседна в другата одая с онези, които го бяха довели. Разбира се, най-напред попита за подробности около случката. Кутьо Ганчев му разказа и завърши възторжено:

— Синът ти се показа юнак, Бяно Абаджи! Кълна се, за подвига му песни ще се пеят!…

— Юначество, как не! — изсумтя дрезгаво в отговор Панайот. — Да си излага живота за кого? За този Йоргаки, дето…

— Не говори така — прекъсна го Бяно. — Изложил си е живота за едно човешко същество, а това е достатъчно. — И добави мъдро: — „Хубост се на чело не носи, а човещина.“

— Човещина!… Човещина!… — не се предаваше Панайот. — Не се докачай, кръстник, ама не съм на твоя акъл. Туй, Найденовото, е все едно да видиш пепелянка, затисната от камък, и да я избавиш. И за какво? За да я пуснеш, че после ако не ухапе тебе, то ще бъде брат ти…

— Ако бях аз — тихо произнесе кръстникът му, — щях да си рискувам живота и за самия Йоргаки. Пък то е било съвсем невинно девойче…

В този момент при тях в одаята влезе Руска и им поднесе димящи филджани кафе. Бяно забеляза, че ръката й потреперваше, когато поднасяше чашката на Кутьо, а погледът й упорито отбягваше да срещне неговия. В същото време Панайот Хитов продължаваше да си мърмори:

— Е, Найден не спасил дъщерята на пепелянката, а на усойницата…

Като изсърбаха кафетата, Кутьо Ганчев някак си ни в клин, ни в ръкав — такова, разпореждане подобаваше само на стопанина — предложи:

— Панайоте, я иди да видиш що става оттатък. Даскал Инзов може да има потреба от мъжка помощ…

Наумил си беше нещо. И това бе толкова ясно, че дори Панайот Хитов, който не беше — поне все още — от особено досетливите, разбра, че върлинестият общинар гледа да го отстрани.

Щом той излезе от стаята, Кутьо Ганчев заговори направо:

— Не ми се сърди, Бяно Абаджи, че ще отворя дума за венчило в такъв час, когато през една стена церят тежките рани на сина ти. Отколе щях да сторя всичко по реда му, ама как да улуча, когато и ти, и госпожа Яна сте заедно тука или горе на долапа? — Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи чак до ченето. — Сигурно вече си разбрал, искам дъщеря ти Руска да ми стане жена и да дели с мене добро и лошо до края на дните ни.

„Това е! — въздъхва в себе си Бяно. — Имаш дъщерята още за запетайка, не си й се порадвал като света, а в очите на другите тя вече станала мома за женене…“ А гласно произнесе:

— С нея разбрал ли си се, Кутьо чорбаджи? — Каза го и веднага усети нелепото: може би разговаряше с бъдещия си зет — ще рече, все едно нов син, пък го зовеше „чорбаджи“, сякаш обсъждаха общинарските въпроси. Като си спомни за общината, Бяно мислено видя всичките случаи, когато с Кутьо бяха заставали ако не един срещу друг, поне не и рамо до рамо. Защото имаше нещо в този жених, поради което двамата почти винаги се разминаваха. Кутьо Ганчев беше от онези мъже, които се бяха създали сами и от нищо, и това беше похвално и за пример; обаче за разлика от другите такива мъже нему липсваше твърдост на духа и борбеност, а някак прекалено хлъзгаво се измъкваше от всички положения, които изискваха безстрашие и непреклонност.

Докато премисляше всичко това, Баяно усети, че е пропуснал отговора на жениха. И рече виновно:

— Искам ти прошка, не чух, Кутьо.

— Амчи рекох, че сме се разбрали, Бяно Абаджи. И молбата, която ти отправям, е колкото от мене, толкоз и от Руска.

Тъй, разбрали са се! Е, не е много за чудене, щом бащата се е хванал долапчия и по цели седмици не слиза от Барите… При тази мисъл Бяно се засмя в себе си. Защото си каза: и да не живееше на Барите, те пак щяха да се разберат, зер младостта знае всички пътища. Остави тези мисли за себе си и повиши глас:

— Ще поговоря с Руска и ще ти съобщя ответа си, Кутьо. — Онзи направи някаква крива физиономия, та Бяно се почувствува длъжен да му обясни: — Обещавам да я, попитам, а не да й влияя. И друго обещавам — да не отида против волята й. Отворило ли се е за тебе сърцето й, още до Петровден ще сторим годявката.

Малко по-късно, когато Кутьо Ганчев си тръгна, Бяно мина да навести сина си (той беше така превързан, че се виждаха само очите и устата му) и изслуша пълните с надежда предсказания на Злъчката, а после поговори с Яна. Разказа й за разговора си с Кутьо и тя го слушаше внимателно, пък нещо в жената му подсказа, че Яна не чуваше нищо ново — очевидно Руска бе споделила това-онова с майка си… Подхвърли й:

— Или комай ще е губене на време да питам Руска за волята й, а?

Яна спря кротките си очи върху него, прекара ръка по белия кичур, който започваше около средата на челото и се губеше някъде под шамията, и тихичко отговори с въпрос:

— Ти не харесваш особено Кутьо Ганчев. Защо?

— Има нещо в нрава му, което не ми е твърде по сърце. Е, лично на мен той и по хубост не ми допада, но туй е на второ място.

— Много е разсъдителен като за вас, Силдаровците, нали? — продължи кротичко Яна. — Вас по̀ ви ловят очите хора като Трънка или като Манол, царство му небесно. Ама помисли, Бяно, ти също не си лика-прилика със сестра си, не беше и с братята си. При тебе също думите на сърцето първо минават през ума, та тогава застават на езика…

— Може и да си права — съгласи се той. — Само че при мен те се отбиват до ума, за да се допитам за правдата им, а не да ги наглася според изгодата си. — Бяно замислено се почеса зад ухото. — Страх ме е да не стане тъй, Янке, че внуците ни да не приличат нито на Руско чорбаджи, нито на Георги Силдаря, а, да речем, на Евтим Димитров или Йоргаки…

— За това аз не се страхувам — произнесе този път съвсем решително жената. — Защото познавам нашата Руска, Бяно.

С това приключиха разговорите около бъдещето на Руска. Бащата забрави намерението си и дори не я подпита за желанието й. И след малко повече от два месеца ги сгодиха — нея и Кутьо Ганчев; позакъсняха, защото изчакаха да заздравеят раните на Найден и той да хвърли превръзките. И когато Кутьо и осмината му другари донесоха според обичая чинийката с шекер, пръстените и трите махмудии във възела на шарена кърпа, онзи, който водеше веселбата, беше именно Найден (все според обичая на годежа не присъствуваше нито Руска, нито майка й, нито изобщо някаква жена). От обгарянето му остана само един особен — дълъг и лъскав — белег, който започваше от лявото слепоочие и се спущаше надолу до ръба на челюстта; не само че не го загрозяваше, а му придаваше и някаква особена привлекателност.