Цончо Родев
Бурята (23)

9.

Ако притежаваше такава сила, Мавроди щеше да направи, щото тази пътека никога да не свърши. Той забавяше крачките си (оправдаваше се пред себе си, че несвикналото градско момче не може да се мери с ходенето на човек, който двадесет години е кръстосвал горите и долините — от Добруджа до Странджа), но „Керемидената къшла“ тъй или иначе наближаваше. А докато вървяха нагоре по Хайдушката пътека, разговорът все течеше ли, течеше. Не, не беше истински разговор. Всъщност Мавроди Коджакара предизвикваше момчето да говори, а той не слушаше, а просто попиваше всяка негова дума.

— Та казваш, Иване, учиш скритом при даскал Добри Чинтулов?

— Как да не е скритом, господин… господин…

Една буца заседна в гърлото на Мавроди, но той намери сили да каже:

— Остави, по-харно е да не научаваш името ми.

Това „по-харно“ не беше твърде ясно, но за щастие момъкът не зададе повече въпроси.

— Ако не е скритом, ще стана за резил в Сливен, господине. Всеки ще си каже: Иван Силдаров станал на двайсет и толкова години, мустаките си може да ги завие около ушите, пък решил да седне редом с невръстните азбукарчета. Понеже на моите години човек вече трябва да е изучил, щото е решил да учи, и да си е взел хляба в ръцете.

— Е, и ти не го ядеш даром, твоя хляб…

— Не го ям даром, вярно е. Но все пак не подобава, знаете…

— А всъщност защо този мерак у тебе за наука, Иване?

— За да бъда полезен — беше краткият отговор, но от него стъпките на хайдутина спряха от само себе си:

— За да бъдеш полезен? — повтори. — На себе си? На баща си полезен?

— На българското племе, господине. — Ако беше светло, Мавроди щеше да забележи, че на това място младежът, също спрял срещу него, се изчерви. — Аз мисля така, господине. Има бог на България, който я води и закриля… въпреки близо петвековните изпитни. Този бог възлага на синовете й да извършат през живота си онова, което може да не е най-полезно за тях самите, ала е нужно и полезно за племето.

Хайдутинът пристъпи отново нагоре по пътеката.

— Не разумявам кой знае колко добре думите ти.

— Ами да вземем баща ми. — Той е толкова способен, че ако беше подхванал например търговия, досега да се е наредил до най-богатите сливналии. Но той е усетил, че ще е по-полезен, ако стане абаджия и устабашия на абаджийския еснаф — мерило да бъде за добро тъкане и в еснафа да въведе ред и честност. И се е отказал от полезното за себе си, за да се посвети на полезното за всичките.

За възможностите на Бяно да преуспее като търговец Мавроди Коджакара имаше по-особено мнение, но предпочете да не му даде гласност. А междувременно момъкът продължи:

— Тъй е с мнозина. Богът на България е подучил господин Добри Желязков да създаде първата фабрика, може би пак той е подтикнал някой измежду вас да поеме този преславен път — всеки ден и всеки час да излага живота си, но да бъде закрила на слабите и подложените на неправда.

Също и на този въпрос Мавроди гледаше по-другояче — например той самият бе стъпил на хайдушкото поприще именно защото на бога се бе досвидяло да спести нему и на Неда, жена му, всяка възможна беда, — ала пак се въздържа от ненужния спор. И запита:

— И ти затова ли…?

— Затова, господине. В себе си усещам сили да бъда полезен на братята си чрез знанието, чрез науката. Е, може да не съм надарен като Добри Чинтулов или Сава Доброплодни например, но все пак… А бъдещето е на образованите народи, господине. И рано или късно силата на разума ще властвува над другата сила — пехливанската, главорезката, мракобесническата. За тази власт чрез разума искам да се посветя на поробените си братя.

— Какво казва за намерението ти даскал Добри?

— Дали говори истината, или го казва от човешка доброта, но той ме подкрепя, окуражава ме. Да съм изкарал още половин или една година учение при него, дума, и съм можел да се смятам готов за приемане в подготвителния клас на някое от големите училища в Русия.

Мавроди Коджакара отново спря — този път не защото го бяха стъписали мислите на момъка, а просто бяха стигнали уговореното място. Все пак, преди да подаде знака, той зададе още един въпрос:

— Възнамерението ти е почтено за тебе и свято за българщината, Иване. Ако дойдат нещата до тръгване към Русия, ще приемеш ли една малка помощ и от мене? — И побърза да добави: — Зная, че баща ти няма да те остави така, с празни ръце да поемеш на север. Но щом крайното ти стремление не е твоята лична изгода, а изгодата на българщината, ще позволиш ли и аз, един българин с незавидна участ, да спомогна с нещичко за по-добрата бъдна участ на другите?

— Разбира се, господине — каза безхитростно младежът. — Ще бъда благодарен за каквато и да е подкрепа.

Предишната буца, голяма колкото пестник, пак застана на гърлото на хайдутина.

— Аз ще намирам, колай да се осведомявам и за подготовката ти при даскал Добри, и за тръгването ти, ако наистина решиш да поемеш към Русия, та ще имам грижата да изпълня, онова, за което сега се сговорихме. А дотогава… дотогава… позволи ми да те прегърна, сине…

Мавроди не дочака съгласието или отказа на момчето, а го притисна до сърцето си. Беше кратичка прегръдка — уплаши се, че Иван ще усети хълцането му. Отпусна го, па с трескави движения откъсна една тревица, постави я между дебелите си палци и изсвири по особен начин. Звукът не беше още заглъхнал, когато до двамата, сякаш изникнала направо от земята, застана снажната фигура на един мъж; колкото и да беше тъмно, Иван разпозна в него войводата Бойчо Цеперански.

— Войводо, този момък го познаваш. Иван, сина на Бяно Абаджи, дето бяхме заедно на гощавка при долапа.

— Как да не го зная! — Бойчо разтърси ръката на младежа. — Що, да не е решил да поеме по нашите друмища?

— А, не! — избърза да каже Мавроди. — Какъвто е юнак, баща му го проводи да ме придружи дотука.

Иван чу само думите, изречени без присмех, но нито забеляза знаците, които едновременно с тях даде хайдутинът, нито ако беше ги забелязал щеше да ги разтълкува.

— Добре, добре — каза войводата. — Хайде, вие се сбогувайте, пък аз ще те чакам при къшлата. — И изчезна по същия безшумен и незабележим начин, по който се бе появил.

… Така Иван никога не разбра, че когато малко по-късно се раздели с приятеля на баща си, двама опитни хайдути от дружината на Бойчо войвода Цеперански тайно го съпроводиха от двете страни чак докато той навлезе в крайните къщи на Сливен — тази бе молбата, която Мавроди Коджакара бе изразил с пръсти към своя войвода.

Никога не научи и друго — че когато се разделиха, коравият белокос хайдутин, видял потоци от кръв и планини от човешко страдание, свърна настрана от пътеката, седна на голия сипей, захлупи лице в шепите си и горко се разрида…