Цончо Родев
Бурята (19)

5.

Никой не бе забелязал кога поп Юрдан се бе отделил от трапезата. Нямаше да му обърнат внимание и сега, когато се връщаше, ако не водеше със себе си още един гост. Но дори и да не го бяха зърнали, той се постара да събере всички погледи в новодошлия:

— Абе ти, бате Бяно, и вие, братя християни, няма ли да приемете на празничната си гощавка едного чужденеца? Или ще ви се досвидят залъкът хляб и глътката винце?

Никога не се разбра дали новият гост бе имал намерение да се престорва на непознат. И да го е имал, то е било напусто — когато видяха правата му плещеста снага и лицето, което навярно щеше да минава за валчесто, ако не бе така слабо и жилесто, по дължината на трапезата се разнесе едно многогласно, пълно с изумление, макар и сподавено произнесено:

— Бойчо!… Я!… Я, Бойчо!… Бойчо бе!…

Откъсна се то най-напред от устните на онези, които някога го бяха познавали или поне виждали — Бяно, Добри Желязков, Никола Кебеджията, нежели и Иван Хитов. Но го подеха и всички други, за които не бе кой знае каква гатанка за разгадаване, че към тях в прилични по плат и кройка и подозрителни по чистота северняшки дрехи приближаваше не друг, а най-големият от войводите, които подобно на орли бдяха в тези години от висината на Балкана над българщината, назоваван по родното му място Бойчо Цеперански.

Пръв от всички се окопити Бяно. Той съвсем не по петдесетгодишному рипна на крака, па почти изтича към госта и го притисна до гърдите си, сетне го отдръпна и го огледа.

— Бре, Бойчо, същият си, бог да те благослови! Съвсем същият, само дето си турил тези два сребърни кичура над ушите…

— А ти кой от Силдаровците си? — запита в отговор прославеният войвода, като се засмя така, че се видяха всичките му зъби — до един запазени, въпреки да бе отколе излязъл от първа младост. — Онзи ли, дето щяхме да се изпостреляме тук, на същото това място, или другият, по-големият, с когото пък заговорничехме да сваляме султана?

— По-големият, по-големият — отвърна на усмивката му Бяно. — Сполай ти, че почете с идването си моя празник. — Сетне се обърна към трапезата: — Сторете място, братя. Сторете място на този най-личен… — Щеше да каже „горски юнак“, но едно предупредително изкашляне на Бойчо го накара да измени думата си: — … българин.

А макар отдавна да се разбра кой бе в действителност този най-личен българин, поп Юрдан реши да му дръпне една „много хитра“ лъжа:

— Негова милост е караабаджия из Севлиево — каза високо, ала неубедително. — Вярвам, не ще му откажете гостолюбието си…

— Ето тук, на моето място се настани, хм, търговецо — покани го стопанинът, но войводата поклати глава:

— Щом сте толкоз гостолюбиви, добри хора, ще ми позволите ли да доведа и един мой другар?

— Иска ли питане!

Поканата и готовността им очевидно бе очаквана от Бойчо Цеперански, защото за другаря си той не отиде, както е думата, през девет планини в десета, а само се отдалечи на двадесетина крачки и подсвирна по особен начин, сякаш дървесна жаба стържеше песента си. Тозчас иззад шубраците се показа един също като него безоръжен мъж в подозрително чисти, без една прашинка дрехи, обаче за разлика от войводата, бе по-висок, със смугло, но не и неприветливо лице и с дълги до раменете почти напълно бели коси.

Като го видя отдалече, Бяно най-напред зяпна от изумление, сетне се провикна, изпущайки по някоя дума от приказките си:

— Янке!… Добре!… Вижте… Да не съм… Това е!…

— Това е Кара Махмуд! — остро и безпрекословно го превари поп Юрдан. И натърти още веднъж: — Разбрахме ли се, хора? Това е Кара Махмуд, тъй да знаете! Нищо че не знае една турска дума…

За втори път в няколко минути Бяно Абаджи припна като момче през сергията и с нещо като ридание на уста се хвърли в прегръдките на новодошлия. Бяха далеч от останалите, та никой не го чу, когато изрече с повече вопъл, отколкото радост:

— Мавроди!… Братко!… Живи бяхме, господи!…

Другият се пресегна през рамото му и пообърса очите си.

— Слава на бога, че те намирам жив и здрав, Бяно!… Пък аз, глупакът му с глупак, да те търся чак по Московията… — След това отпусна прегръдката си и попита с променен глас: — Тука ли е?…

Бяно разбра недоизречения въпрос.

— Разумява се. Нали ти дадох дума да го отчувам като свой син…

— За бога, не ме мъчи, покажи ми го!

— Онзи там вляво, дето е с разгърдена бяла риза и поизвърнат към нас.

— Всички са с бели ризи и извърнати насам — смъмри го Мавроди. — Да не е русоватият…

— А, не! — позасмя се Бяно. — И той е Иван, но баща му е нашият Добри Желязков. Другият, с тъмния перчем, точно срещу Иванчо Добрев.

— О, свети боже! — премаляло издума хайдутинът. — Одрал е кожата на моята Неда…

— Ще му се обадиш ли, Мавроди?

— Засега не — тъй обещах и на войводата, и на поп Юрдан. За по-нататък ще помислим.

Не можаха да си кажат нищо повече — при тях дотичаха Добри Желязков и Яна. Добри не прегърна „Кара Махмуд“, а го опипа за пояса, отлепи го от земята и го завъртя веднъж, дваж, триж във въздуха. А после се случи нещо, което комай сливенци не помнеха — чуждият мъж хвана русата Яна за раменете и братски-нежно я целуна по челото… Докато околните да се опомнят от това ново смайване, Бойчо Цеперански се провикна — волно и с преливаща сърдечност:

— Хайде бе, братя сливналии!… — Няма ли кой да почерпи по стакан вино гостите, дошли чак от Ловеч?…

— Не беше ли Севлиево? — присмя му се дружелюбно Никола Кебеджията, докато вървеше срещу него с протегната десница. Здрависаха се като познати и наистина се знаеха — когато преди години Стоян и Добри Кръстеви, братя на хаджи Никола, шетаха с прочутите си „мечкарски шишанета“ из Сливенския балкан и Тунджанската долина, Кебеджията, техен пръв ятак, бе имал случай покрай тях да се запознае и с Бойчо. После попита практично: — На сигурно ли си, войводо?

— Не се страхувай за нас — кимна мнимият караабаджия. — Разставил съм така дружината наоколо, че дори лисица не може да ни изненада.

Насядаха. На крака остана само Бяно но вдигна пръстен стакан:

— Братя! Народът ни умно е казал: „Старо вино и стар приятел — дръж ги!“ Тук имаме точно това: старо вино в ръката и стар приятел до сърцето. Да изпием едното за здравето на другото.

* * *

— Не го гледай така вторачено — посъветва Бяно. — И той усеща погледа ти върху себе си, и останалите захващат да подозират нещичко.

— Какво да сторя? — оправда се „Кара Махмуд“. — Не се ли досещаш що става сега в душата ми? Двайсет години да си го мислил загубен безвъзвратно, пък като го срещнеш, да видиш в него едновременно и сина, и майката… — Той направи усилие и смогна да откъсне поглед от Иван. — Питай ме нещо, че като ти отговарям, белки се позалисам…

— Последното, което преди толкоз години чух за тебе, беше, че московците са те заптисали с Бойчо…

— Десетмина бяхме — мрачно кимна другият. — Бойчо, двамата му братя, аз и още половин дузина, дето ни бе излязло име на по-буйни.

— И как стана така, че ви намирам сега в Балкана?

Приятелят от младостта му го разбра погрешно:

— Нашия хаджи Христодул, помниш ли?

— Христодул и Коста Топрачкиеви? Как мога да не ги помня!… — Я виж оня там, светлоокия, дето говори така разпалено. Казва се Панайот Минков, техен сестрин син е.

Тази бележка за роднинството не направи никакво впечатление на белокосия. Той следваше собствените си мисли:

— Издирих Христодул чак в Брашов, започнал е търговия там, позамогнал се е. Питах го стократно за тебе. И той стократно ми се закле все в същото: видял те е в Преселението, даже известно време сте карали кола до кола. Къде ли не обиколих, кого ли не питах. Пък ти, дяволе проклети, да си останал в родния Сливен…

— Не те е излъгал Христодул, наистина бяхме кола до кола в онзи ужасен ден. Само че мен после ми скимна, та се върнах. С Яна и децата. Ей тъй на̀ — от Балдарамския мост свих настрана и се прибрах. — Очите на Мавроди пак се хлъзнаха към другия край на трапезата, та Бяно избърза да го върне: — Аз питах друго. Заточили са ви в Сибир, тъй се разчу тука, пък ето — срещам ви, слава богу, здрави и читави на един хвърлей от Сливен.

Мавроди се замисли и лицето му няколко пъти смени изражението си.

— Бойчо е удивителен човек — каза най-сетне. — Най-удивителния, когото съм срещал в дългия си и пъстър живот. За Сибир ли питаш? Да, бил е той в Сибир, заедно с братята си. Запрели ги в някаква крепост, слънцето като залязвало над нея, тук още било преди разсъмване. И ги държали лошо, Диарбекир бил цвете пред тамошното…

— Братята руси и християните са…? — не повярва на ушите си Бяно.

— Братя и християни ли са били, това не знам. Но знам друго — само два дни по Коледа и три дни по Великден са им сваляли прангите от шията.

— И после?

— Избягали. Използували великденските дни, когато били без пранги, спуснали се тримата братя по петнайсетаршиновата стена на крепостта^[1] и се видели за пръв път на свобода. За зла случка Георги, вторият брат, при скачането си счупил крака. И тогаз… е, няма защо да крия от тебе, тогаз Бойчо и Петър, третият брат, заклали Георги, за да не попадне пак в робията, и след едно пътуване, което е нещо като приказка — минали са чак през Индия!, — дошли отново тук, за да развият както преди хайдушкия байрак…^[2]

— А ти, Мавроди? От разказа ти не пролича ти как се избави от заточение, та да се наредиш под байрака на войводата Бойчо?

— Аз изобщо не стигнах до заточение, Бяно. — Хайдутинът отметна белите си коси и се засмя хитро. — Забравил ли си по Богоявление кой най-често докопваше кръста всред натрошените ледища на вира?

— Да не искаш да кажеш?…

— Ами че да. Още като ни водеха на север и минавахме Дунава с каик, Бойчо по наша уговорка уж ме халоса, та се преметнах в реката и… Е, останалото можеш и сам да допълниш. Важното е, че веднага след това хукнах да ви търся. А когато не ви намерих и се примирих с новата злочестина, Бойчо вече събираше дружината в Балкана. Това е всичко. Сега разказвай ти!

— Нали се уговорихме, че ще се промъкнеш при мен в херодаята? Там ще чуеш всичко от игла до конец, ще ти доведа и…

— Чакай — спря го другият. — Не чу ли нещо?

„Нещото“ не бе убегнало и на войводата. Него Георги Трънкин тъкмо го молеше едва ли не на колене да го вземе в дружината си, когато изостреният му слух долови три проточени изкряквания на врана.

— Остави, момче — каза Бойчо, — ти си по-нужен на горката си майчица, която си е потрошила живота, за да изгледа тебе и брат ти. — После се приведе към Мавроди: — Чу ли? — Белокосият потвърди. — Не е като на голяма опасност, ала за тебе тук май няма повече място.

— Разбирам те, войводо. Прощавайте, приятели. А с тебе, Бяно, както се уговорихме…

Като каза това, хайдутинът не се отдалечи, а сякаш мигом се стопи в живия плет около долапа.

Не е било наистина кой знае каква опасност, но не е била и от най-невинните: използувайки прохладата на следобеда — юлското слънце вече надвисваше над Урум-Тарла, — каймакаминът Мехмед Салих бей и Йоргаки чорбаджи, който се бе случил при него, тръгнаха да се разходят нагоре към Барите и крачките, сладкият лаф и чудните красоти на избуялата природа ги бяха отвели чак до долапа на Бяно. Поздравиха се, Бяно им обясни повода за тържеството и ги покани на празничната си трапеза. Не очакваше, но те приеха поканата и се настаниха с кръстосани по турски крака между другите гости. Вътре в себе си Бяно Абаджи се разсмя презглава — Мехмед Салих, спечелил си име на ревностен гонител на хайдутите, бе заел място точно лице срещу лице с войводата Бойчо Цеперански…

— Кой е негова милост? — попита каймакаминът.

— Богдан челеби из Севлиево — избърза да каже домакинът. — Тръгнал е да изкупува шаяци, та разгеле се случи да почете празника ми.

— Трябва доста да е поскитал по друмищата. — Думите на бея можеха да получат съвсем превратно тълкуване, но за щастие той не влагаше в тях никаква преднамереност и това проличаваше по гласа му. — Я виж как се е изпекло и обрулило лицето му…

Бяно сметна за необходимо да прекрати този разговор и се разчевръсти да им поднесе мезе и по стакан вино.

— Сакън, никакво вино! — спря ръката му каймакаминът. — Къде ще му отиде колаят, ако ние, управителите, захванем да престъпваме забраната на Пророка?

Стопанинът взе друга чаша и сипа в нея ракия.

— Нявга аянът Тахир ага се имаше с баща ми, бей ефенди. От него съм запомнил, че виното наистина е забранено, но не и това — нищо и никакъв остарял шербет…

Мехмед Салих опита питието, примлясна и каза едно:

— Е, бива си го твоя остарял шербет, Бяно Абаджи. Хайде, нека да сме така коляно до коляно и на стогодишнината! — И гаврътна цялото съдържание на чашата; направи го умело — просто го изля наведнъж в гърлото си, а не го преглътна. И докато Бяно му наливаше повторно, обърна се към ябанджията срещу себе си: — Как върви караабаджилъкът, Богдан челеби?

— Лошо, бей ефенди. Такива като вашия Фабрикаджи Добри объркват работата — хем приучват хората на тънко и меко сукно, хем разоряват обикновените абаджии. И виж и мене, на̀ — за да завъртя алъш-вериша, трябва като невестулка да шаря от двете страни на Балкана. Пък то е Балкан, знаеш, не е като да тракаш броениците по сливенския Аба пазар — и слънце ще те пече, и дъжд ще те вали, и хайдутин ще те обере…

Като се чу сам войводата да заговаря за хайдутите, цялата трапеза се смръзна. Намръщи се и каймакаминът и ливна и втората чаша „остарял шербет“, а в същото време Йоргаки запита:

— А има ли ги, негодниците им с негодници, господине?

— Как да ги няма, чорбаджи! Навъдили са се пущините — дето е думата, на всяка крачка можеш да налетиш на тях. Ей тъй, както сме седнали, може и тука да се появят…

— И как се справяш с тях? — подхвърли кисело Мехмед Салих бей. — Не те виждам да си се окичил с пищови и калъчи.

— Да пази бог — прекръсти се набързо „Богдан челеби“, — до пищов и калъч аз не се и докосвам, каймакам ефенди. Моето оръжие е песента. Точно тъй, точно тъй, бей ефенди, песента. Усетя ли, че на пусия са хора от вашата вяра, аз отпушвам гърло и запявам:

Онтанасине джигарана ичтим,

онтанасине коняк!

Кара къш, кара гьоз, ярън истерим!

Пък мярнат ли се мутри от нашите, тогава подхвана, да речем:

Карамфило, малка моме,

още ли си мома ходиш,

свето гориш, мен ме мориш!…

Те това ми е защитата, каймакам ефенди.

И двете песни, турската и българската, Бойчо не ги каза, а ги изпя — широко, разлято, както пее безгрижен човек. Добила кураж от него, цялата дружина около трапезата се запревива от смях. Поусмихна се и Мехмед Салих, защото не се сапикаса, че другите всъщност се присмиваха нему. И каза мъдро:

— Прав е челебията и затова си личи, че алъшверишът му върви добре. Зер „корко базиргян — не кяр, не зарар“…^[3]

Вдигнаха отново чашите. Празненството продължи чак до смрачаване.