Цончо Родев
Бурята (18)

4.

Човекът, за когото говореха, се казваше всъщност Съби, Съби Стойков. По-късно той многократно си сменя имената. Като Сава беше последователно Сава Стойков, Сава Попович, Сава Стефанов, дори и Сава Стефанадис. По-късно (то беше, докато учеше в Куру чешме, при едно пътуване до Атина) се назова Георги — на името на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, към паметта и делото на когото хранеше просто благоговейна почит, — та стана Георги Македон. Накрая си избра името Раковски (по разгроменото от кърджалиите село Раково, откъдето се водеше коренът му) и така се запомни завинаги — Георги Стойков Раковски.

По това време той нямаше навършени тридесет години, но житейският му път вече бе не по-малко пъстър, отколкото имената. На шест години нему купиха панакида и той тръгна на училище. Като усвои „Рибния буквар“ на съселянина си Петър Берон и някои други по-обикновени знания, баща му си спомни една своя стара закана и на шестнадесет го проводи чак в Карлово — при знаменития тогава учител Райно Попович. Даскал Райно оцени качествата на своя нов ученик, измоли за него покровителство от всесилния Стефанаки Богороди и Сава-Георги се озова в гръцката „Велика народна школа“ в Куру чешме. Не му провървя; не става дума за учението, той в науките бе все между първите, а не надмогна себе си да се примири с неспирните подигравки на гърчетата и гръцките учители за „варварския“ му произход. И като им отмъсти по чисто свой, хлапашки-буен начин, той си грабна бохчичката и го напусна завинаги. Последва една негова постъпка, която биографите му най-често снизходително премълчават, а с която Георги превърна покровителя си Богороди в свои най-лют враг — като нямаше никакви средства в големия враждебен град, той задигна един пръстен на госпожа Кира, съпругата на Стефанаки, продаде го и с първия кораб потегли на север. Установи се в Браила като учител на тамошните българчета, ала не се задържа дълго — в 1842 година се озова начело на Браилските бунтове и спипан от турците, се намери в хапуса. Не го чакаше нищо добро: щяха да го препратят в Цариград, да го изправят на съд като султанов душманин и нататък или щеше „да омаже въжето“, или да изгние — точно като своя идол Георги Мамарчев — в заточение из разните анадолски зандани или по островите. За щастие нему се удаде да убеди гръцкия пълномощен министър Маврокордато, че е гръцки поданик, предадоха го нему, а Маврокордато, благороден мъж, го спаси, като го препрати във Франция.

Какво е правил в далечна Франция, как изобщо е преживявал — това никога не се разбра. Но две години по-късно, навярно забравил или съзнателно пренебрегнал опасностите, Георги се върна; премина през Атина и Цариград и в един хубав ден се появи в родния Котел. Не изтече много време и опасността се превърна в действително нещастие — наклеветен от чорбаджиите на Котел (приказваше се, че им пригласял и Стефанаки Богороди от Цариград), които не можеха да се примирят с първенствуващото място сред тях на Стойко, завоювано от него по време на „Първото Московско“, турците заптисаха бащата и сина и ги проводиха под усилена стража в Стамбул. Какви мъки преживяха в тамошните зандани Стойко и Георги, колко грешна пара̀ потрошиха роднините им да подкупват властници и съдии — те не са за описване! И най-сетне след години — три за бащата и четири за сина — ги освободиха, смазани телесно и напълно разорени. И ако все пак можеше да се намери някаква ползица в теглата из влажните тюрми, тя беше, че Георги, който от по-рано си знаеше турски език по-добре и от турчин, тук изучи изтънко и законите им (дори в тъмницата припечелваше по нещо, като пишеше на турците разни прошения до властта).

Като ги пуснаха, Стойко се върна в Котел, постегна дарака си на Серьов бряг и запретна ръкави да изплува някак от блатото на неизчислимите борчове, в които бе затънал; не можеше да се рече, че успяваше да надмогне немотията — това личеше и във външния му вид, — но носеше с достойнство злата си участ. За разлика от него, Георги остана в Цариград и там се посвети на адвокатство — дума, която покрай него за пръв път се чу в целия Котленски и Сливенски край, — а наред с него (впрочем твърде неудачно) се занимаваше и с търговия^[1].

Сега, пътувайки по своите търговски и адвокатски дела, Георги за щастие се случи в Котел точно по времето, когато дойде поканата от Яна. И пожела да засвидетелствува почит на човека, с когото се имаха за някакви далечни роднини, но какви — сами не знаеха докрай. Наред с почитта той имаше и някои други подбуди, но за тях предпочиташе да не отваря приказка.

Като искаше да се види със своите роднини — близки на сърцето му, но иначе редки по срещи, Бяно взе със себе си Боян, първородния, и се запъти към тях. Поздрави ги шумно, примоли се да им сторят място, настаниха се със сина помежду им.

— Голяма челяд си навъдил, чичо Стойко — започна, — ще те помоля да ми назовеш кои са.

В странното и малко недоизяснено роднинство, помежду им Бяно се обръщаше към Стойко Раковалъ̀ с „чичо“, а Стойковите деца, от своя страна, наричаха „чичо“ него, Бяно.

Стойко му ги изреди. За двете дъщери Бяно се бе подосетил, че дори и ги разпозна — по-голямата, Неша, беше все така сериозна и важна („курназеенето е от майка й“, помисли той), докато другата, Нанка, и сега изглеждаше същата лудетина, каквато се проявяваше и преди четвърт век. Както бе помислил още при първия поглед, двамата мъже до тях се оказаха Стойковите зетьови: Стоян Киров водеше Неша, а Кръстьо Търпански — Нанка. Когато ги представяше, Стойко не пропусна да спомене, че отърваването им от стамбулския зандан двамата със сина дължаха до голяма степен на зетя Кръстьо — главно той търчал да уговаря и подкупва големците.

Харесаха на Бяно и дъщерите, и зетьовете, но ако нещо го порази, та чак го заплени от удивление, това беше изгледът на сина Георги (помнеше го още като палавника Съби, та отиде известно време, докато се изясни промяната). Беше висок и наглед здравеняк, с високо и широко чело на рано помъдрял човек, черни коси и мустаци и също така маслиненочерни очи, живи и изумително подвижни, изражението на които бързо преливаше от сърдечност към студенина и от жертвоготовност, към заплаха. Говореше сладко, подкупващо ясно, но както и в погледа, също и зад този кадифен глас се усещаше прикрита желязна твърдост^[2]. Но може би в не по-малка степен го порази облеклото му — довчерашният „неповинен“ българин от цариградските тъмници беше в сюртук до над коленете, черен и пристегнат в кръста, та подчертаваше стройността и височината на снагата, панталон на надлъжни ивици (думата „райе“ още не беше дошла по тези места), снежнобяла риза с колосана яка и червена вратовръзка, завързана на джувка — единственото цветно нещо във външността му. Но не бяха само дрехите; повече от тях впечатляваше особеният начин, по който Георги ги носеше — имаше нещо оперено, дръзко, „напук“ в този „особен начин“; ако искаше съзнателно да дразни турците, без да им казва думи от рода на „и все пак вие сте азиатска паплач, пък ние сме хора на цивилизацията, европейци!“, той надали щеше да носи дрехите си по друг начин.

— Разкажи как живееш, чичо Стойко — предложи Бяно. — Оставиха ли те най-сетне на мира гаджалите и другите, по-лошите, вашите котленски нерязани турци? — С тези последни думи тогава се означаваха онези продажни чорбаджии, които духом и тялом служеха на властта.

Стойко Раковалъ̀ се поколеба но отговори; Бяно не пропусна да забележи, че го направи наспроти явната си неохота, колкото да не досегне домакина — Стойко не беше човек, който да се изплъзне от истината с едно нищо незначещо „Горе-долу добре съм“, а същевременно гордостта му ненавиждаше да се поставя в такова положение, че да буди съжаление и снизходителност.

— Ще излъжа, ако река, че всичко е текнало по мед и масло — каза той неохотно. — Борчове до шия, пък и на нерязаните турци начело с техния горгорбашия хаджи Петър все им се виждат малко патилата, които претеглихме. — Той говореше за враждебно настроените към него чорбаджии и за хаджи Петър Матеев, техния първенец, навярно главния виновник за задържането и затворничеството на Стойко и сина му. — Но бог е милостив, та вярвам, ще се оправя, отново ще се вдигна на крака — продължи с престорена самоувереност. — Е, ръцете не държат, както навремето, когато идвахте с брат ти да вземете терк от чарковете, ама в тази побеляла глава няма още мисъл за предаване.

Бяно разбра, че е повел нещата по хлъзгав друм, та се постара да ги насочи по ново русло. Той кимна към Боян и Георги:

— Гледай, чичо Стойко, сдушиха се веднага. Доколкото си спомням, само веднъж са се срещали, когато преди години ти водеше сина на учение в Карлово, та пренощувахте под нашия покрив. А като ги гледаш сега, ще помислиш, че катадневно са били заедно…

Беше наистина така — между двамата млади далечни сродници вече се бе повел оживен разговор, подбудител за който беше, разбира се, Георги Раковски. Бащите се поприведоха към тях и се заслушаха.

— Представи си, чичо Бяно — въведе ги в разговора Георги, — на братовчеда сте дали стародавно име, което преди много столетия един наш ра̀ковец е прославил далеч извън пределите на великата наша България.

— Признавам, това ушите ми го чуват за пръв път…

— Да, да! Имало е нявга, когато Ра̀ково е бил богат и многолюден град, един Боян войвода, който е водил победна дружина на поход чак до Горна Моравия^[3].

Бяно приготви уста да сподели чистосърдечно, че с Яна не са знаели нищо, за ра̀ковския Боян войвода и че името на сина бе дошло някак си твърде случайно. Но не успя да се обади. От другия край на трапезата към тях се провикна Добри Желязков:

— Хей, бай Стойко, прочут песнопоецо! Няма ли кой да развесели тази трапеза с една песен бе? Или се свършиха вече котленските?

На Стойко Раковалъ̀ никак не му беше до песни, това челядта му и Бяно покрай нея знаеха много добре. Но Стойко бе прочут не само като песнопоец, а и като пословично мъжествен човек. Той и сега намери сили, та за да не скърши настроението на празненството, издигна глас — все още звънлив и плътен — и запя:

Сал тойзи вечер, Ганки ле моме,

при твойта мама, при твоя бачку,

пък утре вечер в чуздити хоръ,

в чуздити хоръ, в чуздъ чуздицъ,

на чуздъ майка мамо шъ ричеш,

на чузди бачку бачу шъ ричеш…

Рожденият ден продължаваше…