Цончо Родев
Бурята (129)

15.

— Всичките ли?

— Всичките до един.

— Сигурно ли е?

— Уви, съвсем сигурно тате. Има депеша в конака. Кръволокът Мидхад паша се хвали по всички санджаци.

— Или скритом им подсказва да не си плюят вече в пазвите от страх. „Казвам ти, дъще…“, нали знаеш.

— Как разбра, че ти нося точно този черен хабер, та направо ме посрещна с въпрос?

— Не беше трудно за отгатване. Ами че ти даваш ли си сметка кога за последен път си идвал тук, на долапа? Пък и като те видях такъв тържествен, тържествен… Мога ли и аз да те попитам нещо, Бояне? Да? Излъгал ли съм се, когато ми се стори, че…? Чакай, не зная как да го кажа. Ясно е, скърбиш, не може и да бъде другояче. Ама заедно със скръбта ти усещам и още нещо, нещо друго…

— Вярно си усетил, тате. Хем сърцето ми се къса за нашия Найден, хем се гордея, дето той вчера… — как пък сега аз да го кажа? — вчера е влязъл в календара на българските светци. И не съм само аз така, тате, цял Сливен е като мене. Вестта разпали по-малко жалост и повече юначество. Турям си ръката в огъня, че днес всеки втори момък на Сливен ревнува, дето други, а не той, са сложили кости на Бузлуджа. Пък и близките на другите нещастници!… Да видиш само как баба Хаджийка…

— Мога да си я представя аз хаджи Маринка!

— Така курназ и с вдигната глава ходи из града — нивга няма да предположиш, че са й известили за смъртта на сина. И всички, даже и турчулята, й се кланят доземи. Не със съчувствие, а с уважение.

— И то си е за уважение. Не е малко да си родила и отгледала един Хаджи Димитър!

— А ти тате? Ти какво смяташ да правиш нататък?

— Ако е за външното, ще се помъча по гордост да не съм по-долу от хаджи Маринка. Пък иначе днес, ей-сега-сегичка оставям всичко и тръгвам за Бузлуджа. Ще наема едно конче и право нататък. И ще удари нагоре още от Хаинето, та няма да загубя много време.

— Не е ли безразсъдно, тате? Балканът сигур продължава да гъмжи от читаци…

— Аз съм на шейсет и осем, сине. Когато някой е на шейсет и осем, той не жали чак толкоз, животът тъй или иначе е зад гърба му. Година повече, година по-малко — все тая… Ще ми сториш ли една услуга?

— Иска ли питане?

— Да останеш тук и да извадиш губерите когато им дойде времето, да ги проснеш на сергията. Чужда стока е — не бива да я затрием. Аз ще се отбия до Райна да й кажа.

— Нека господ да бди над пътя ти, тате. И се пази.

— Благодаря за добрите думи, сине. Аз пък знаеш ли що си пожелавам? Не се мъчи, няма да се сетиш. Пожелавам си турците все още да са дотолкова освирепели, че да не са разрешили на християните от Казанлъшко да погребат телата на мъчениците.

* * *

Когато лесът пооредя и пътят заизвива нагоре по напечения гол баир, Бяно зърна в далечината седем-осем души да се изкачват откъм село Шипка. Спря кончето, засенчи очи и се загледа. Не, нямаше опасност, българи бяха, даже между тях се забелязваше черното расо на един свещеник. Застигнаха се и се запознаха. Бяха селяни от Енина начело с поп Стефан Петков^[1]. Напълнили лапите на Куртчу Осман, та получили от него разрешение да се качат на Бузлуджа и да погребат убитите. За причината, накарала Бяно да поеме от Сливен по същия път, не попитаха — тя се подразбираше. И като му съчувствуваха, даже му дадоха в ръцете една лопата — ако ги срещне някой, да изглежда, че е от техните…

Не говореха. Нямаха какво да си кажат със сигурност, пък слуховете бяха, кажи-речи, еднакви навсякъде. И така стигнаха до онова място, за което вече бяха започнали да се пеят песни.

— О, свети боже! — изрече пръв поп Стефан, дръпна юздите на добичето си и се закръсти трескаво.

Проследиха погледа му. И всеки почувствува, като че сърцето му престава да бие. Гледката беше наистина ужасна: на една продълговата полянка пред тях бяха разхвърляни в безпорядък тридесетина трупа, всички обезглавени, някои и насечени по телата, кои в парцали и кои напълно съблечени. Земята около тях се чернееше от спечена кръв — толкова много кръв, сякаш я бяха плискали с бакъри. А ноздрите доловиха воня — труповете на нещастниците бяха започнали да се разлагат.

— Не мога!… — изпъшка един от селяните по име Антон Макелов. Той се свлече на земята и се хвана с ръка за сърцето. — Не ми се сърдете, братя, ама не мога.

Оставиха го. И свещеникът, най-опитен пред човешкото нещастие взе работата в ръцете си.

— Трябва да ги подредим — каза. — И да издълбаем голям трап. Ще ги опея всичките заедно, пък ще ги помажа… ще ги помажа… — Усетиха затруднението му: обичаят изискваше да се помажат с миро по челата. — Ще ги помажа с миро един по един.

Заловиха се за работа. Бяно не им помагаше, ала никому не се дозловидя от това — досещаха се какво ще да означава, когато минава от обезглавен труп до обезглавен труп и ги оглежда… Зает беше той с тъжния си и безнадежден оглед, та не забеляза, когато Христо Кушлев, друг от енинци, извика при себе си поп Стефан и му показа нещо. Струпаха се и други, заприказваха шепнешком и със страхопочитание. По едно време свещеникът се отдели от групичката им, приближи до Бяно Абаджи и го прикани да отиде при останалите. На мускулестата ръка на един от труповете имаше изрисувани с барут христов кръст и пищов, а между тях „Х. Д. — Слив.“

— Не може да има грешка — отсъди Бяно. — Това ще е именно той…

Мъжете свалиха калпаци и се прекръстиха. Не биха го сторили с повече чувство, ако бяха пред мощите на който и да е най-пръв от светците.

— Него ще погребем отделно — рече поп Стефан. — Един Хаджи Димитър заслужава таквази почит…

Преместиха този труп настрана. И едва сега откриха, че във вълнението около останките на Хаджията не бяха забелязали присъединяването на още един човек към тъжната им групичка. Беше някаква монахиня с приведена глава, та лицето й оставаше скрито от покривалото, и сплетени под гърдите пръсти, озовала се кой знае по какъв начин тук, на това страшно място. Тя ги поздрави мълком с леко кимване на глава, те й отговориха по същия начин — в минута като тази нямаше място нито за евтино любопитство, нито за многословие.

Запретнаха мъжете ръкави и подновиха работата си: двама изнасяха и подреждаха обезглавените тела, останалите хванаха кирките и лопатите и стръвно, с желание по-скоро да свърши този ужас, ги забиха в каменистата земя.

Като минаваше от труп до труп, Бяно изведнъж се видя застанал до непознатата монахиня. Тя, изглежда, усети присъствието му до себе си, защото разплете възела на ръцете си и показа:

— Този е!

Господи, чий беше този глас? Защо на Бяно се стори, че някога, сякаш преди хиляда години, го беше вече чувал?

Монахинята не го остави да се рови в спомените си, а надигна глава и я извърна към него.

— Златина!… — възкликна той.

— Не, татко. Сестра Евгения от божата обител „Въведение Богородично“. — И на свой ред попита: — Нали не си се отрекъл от разрешението да те имам за мой баща?

Старият човек махна с ръка — стори му се нелепо в час като сегашния да се говори за това.

— Ама как така…?

— От Калофер дотука е почти толкова далеч, колкото и от Сливен.

Неговите въпроси бяха всъщност много повече: например не само за това как ли е научила за четата, но и че Найден е бил в нея, как е дръзнала да се отправи на път в това смутно време и прочие, и прочие. Преглътна ги — наистина не беше час за бъбривост.

После проследи ръката й. В нозете им лежеше труп като останалите — с грозна спечена рана между раменете и с риза на парцали, дръпнала се някак при разсъбличането на дрехите, та закриваше само от лявата подмишница до дясното бедро.

— Сигурна ли си, дъще? — запита Бяно. — Кой може да познае…?

— Аз, татко — тихо, но уверено го прекъсна тя. — И мога да ти го докажа. Той трябва да има едно кафяво петънце, мъничко такова и разперено като листче на клен, на десния хълбок.

Той се приведе и като се бореше с потресата си, запретна края на ризата. Под нея наистина се показа едно тъмно и с неправилна форма петънце на кожата, колкото по-голям нокът. Бяно хвърли бърз изпитателен поглед към жената, който тя спокойно издържа. Не я запита нищо: има тайни, пред светостта на които човек може само да замълчи.

— Познахте ли го? — запита полугласно някой до рамото му. Беше поп Стефан Петков.

— Синът ми, отче.

— Искаш ли, дядо, да погребем и него отделно?

Бяно Абаджи потърси с поглед съвета на Златина Евгения, но междувременно тя се бе отдалечила настрана. И каза:

— Не, отче. Били са заедно в живота, нека са заедно и в смъртта…

— Не, в безсмъртието — поправи го свещеникът и също отмина.

Старецът остана сам. И изведнъж усети, че голотата на сина му го смущава. Приклекна и издърпа дрипите на ризата върху срамните му части. И в този миг зърна под бедрото на убития да проблясва нещо. Извади го и го излъска в потурите си. Беше пиринчена плочка колкото половин мъжка длан — в средата й изправен на задните си крака лъв, над него кръст, а наоколо надпис „Свобода или смърт!“. Не беше трудно да се досети, че ще да е красяла калпака на Найден или на някого от побратимите му. Бяно я докосна с устни, после я уви в кърпата си и я прибра в пазвата до гърдите.

За какво му беше тя? Какво щеше да прави с нея? Къде трябваше да я скрие, за да не го прати тя на бесилото?

— Туй е светиня! — промърмори под носа си. — Не може да се остави ей така, на поругание…

После само в един миг трескавата му мисъл даде отговор на въпросите, които си бе задавал и които му бяха изглеждали тъй неразрешими — щеше да закове плочката с лъвчето и с огнения надпис на скритичко място върху горната греда на дворната си порта, същата, на която преди петдесетина години бе обесен баща му. В този момент сам не можеше да разбере какъв смисъл влагаше в това хрумване, но че имаше някакъв голям и много важен смисъл — в това Бяно не се съмняваше.

— Ще позволиш ли, дядо, да го пренесем?

Бяно Абаджи се стресна, извърна се. Край него с калпак в ръце бе застанал един от селяните — живо олицетворение на съчувствие и уважение.

— Да, да, разумява се — каза. — Той трябва да бъде с другите…

Почти нищо не запомни от опелото. Знаеше само, че Златина-Евгения е до рамото му и мислено й беше благодарен — в тази нейна близост усещаше опора, от която особено много чувствуваше нужда… Не намери сили и да помогне при зариването на двата гроба — общия на четниците и отделния на Хаджи Димитър. Само последва примера на жената до себе си и хвърли буца пръст в трапа.

… По-късно, когато слизаха един до друг по склона на Бузлуджа, той й разказа колко я е дирил Найден навред по белия свят.

— Аз не съм в белия свят — отговори му тя простичко, — а извън него. Това го бях решила още тогава, когато скъсах с баща ми и Йосиф.

— Но защо не даде знак поне нему, на Найден?

Преди да отговори, монахинята спря задълго очите си върху него. Старото сърце на Бяно Силдар изтръпна — тези виолетови очи той знаеше отдавна, отдавна преди да се роди Златина…

— Защото се страхувах, татко, че ако Найден ме намери и ми каже само една-едничка дума, ще забравя обител, клетва и смъртния грях на кръвосмешението и ще тръгна, сляпа и покорна, подир него.

Задълго той не намери какво да проговори. А после, бягайки от мълчанието, й разказа за семейството й — за женитбата на Йосиф, за болестта на Евтим, за бягството на бащата и сина, за гибелта им. Златина-Евгения изслуша без видимо вълнение вестта за края на роднините си, прекръсти се и каза:

— Бог ми е свидетел, че не се радвам на смъртта им, макар че може би на двамата дължа нещастията си. Но нека да си призная, че и не скърбя. И ще добавя: може би все пак има божия справедливост, щом са паднали от турска ръка, когато са бягали от своите…

— Да кажа ли някому за срещата ни? — попита Бяно, когато спряха за раздяла.

— Не. По-добре е да ме смятат за мъртва… както досега… Или не — кажи, татко, само на тази, как й беше името, снаха ми…

— Таша Нойкова хаджи Йовкова. — Старият човек не осъзна, че назова снахата по бащино име. — Добър и честен човек е Таша…

— Да. На Таша можеш да кажеш. И й поръчай да се разпорежда с имуществото на баща ми и на Йосиф както тя реши, все едно че аз наистина съм умряла.

— Децата й, роденото и още нероденото, са все пак твои племенници, Златино — напомни старият човек.

— Те са племенници на Златина, татко, но сестра Евгения няма други роднини освен Исус…

Почти в един глас изрекоха думите си за благослов. После монахинята се приведе, целуна лъскавата му и покрита с тъмни петънца десница и някак припряно свърна настрана. Бяно дълго я изпрати с поглед, искаше му се да й махне последен път за сбогом, но тя не се извърна.