Цончо Родев
Бурята (127)

13.

Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и историческо място си ти… Поклон на твоето землище!

Захари Стоянов

Въпреки големите усилия, положени на залавяне живи четници, никой от тях не пожелал да се предаде…

Мидхат паша

(доклад от 27 юли 1868)

Читателю, стани на крака и изпълни душата си със смирение и гордост — в следващите страници ще се говори за Бузлуджа!

Бузлуджа!

Човечеството помни безброй бранни победи — понякога и на по-слаб срещу по-силен, — които са били превратни моменти в историята. Случвали са се и победи като Пировата, които са се оказвали равнозначни на поражения. Ала има в летописа на човечеството и случай съвсем обратен. Наглед той е пълно поражение, не, истински кървав погром, пък последиците от него са повече и по-големи и от най-крупната победа. И името на този „случай“ е Бузлуджа!

„Унищожени са група разбойници, тръгнали да грабят…“ — ще пишат лицемерно турските вестници в напразни усилия да оправдаят варварството на своята войска. Това ли е Бузлуджа? Не! Бузлуджа е другото име на саможертва пред олтара на Отечеството и свободата. Там две дузини юначни мъже презряха най-свидното, своя живот, и напоиха този връх с кръвта си, но от кръвта им се роди буря, която разтърси и полуострова, и континента.

След Бузлуджа народите на Европа ще се научат да произнасят името България, а властниците им, монарси и министри — да се съобразяват със съществуването на тези поробени българи, които са готови да измрат до един, но да не се примиряват повече с робската верига на вратовете си.

Едно правителство ще падне, защото е изпреварило тромавия ход на историята и е признало България, преди тя да се е появила отново на географската карта.

И една империя — именно Турската!, — разлюляна до сгромолясване от бурята, съвсем наскоро ще забрави хлъзгавите си оправдания за „група разбойници…“ и с разрешаването на Църковния въпрос фактически ще прогласи на света, че в границите й има един народ, чието съществуване тя цели пет столетия е отричала — българският.

Читателю, стани на крака и призови благоговението си — ще говорим за Бузлуджа!…

* * *

Намерил се беше един добър българин, овчарят Теню Трифонов, който се реши да си сложи главата в торбата и да ги преведе през този балкан, който гъмжеше от засади и потери. На разсъмване спряха на едно място и рекоха: дотука! И да не го бяха рекли, пак щяха да спрат — душата не им стигаше в гърдите и краката не ги държаха повече. Попитаха бай Теню:

— Кое е това място?

А той показа голия връх, на чийто склон се намираха, и отговори:

— Бузлуджа.

Сетне се разделиха с него. Войводата поиска да му плати, но овчарят отказа — не за пари ги бе водил Теню Трифонов, а за едната българщина. Не беше сгодно това място, много кусури имаше за хора като тях^[1], но въпреки това решиха да останат: бяха изнемощели до крайност, пък и изминалата седмица, в която нито веднъж не бяха се ударили с турците, им бе вдъхнала суеверната надежда, че и този път късметът ще бъде на тяхна страна. Хаджи Димитър разстави няколко стражи наоколо, а останалите — и той заедно с тях — се тръшнаха сред горичката, до която бяха стигнали, и сякаш не заспаха, а в миг потънаха в небитието.

Към пладне… Но не — нека за онова, което последва около пладне, да се доверим на разказа на очевидеца.

„Аз бях, заедно с още неколцина, стража на една страна — ще пише Христо Македонски. — По едно време забелязахме движение на потеря. Беше около пладне. Мнозина от стражата припнахме към дружината да съобщим на войводата, за да се вземат мерки за отбрана — но какво да видим: цялата дружина заспала дълбоко. Развикахме се, вдигна се Хаджията и като му съобщихме, че потерята настъпва към нас, и той почна да вика с нас, но момчетата не могат да станат. Вдигнат глава след нашия вик и пак паднат като пияни.^[2] Най-сетне кое с мушкане, кое с викане те се събудиха, но се изгуби за това повече от един час време. Потерята приближи. Понеже нямаше време да шавнем надругаде и да изберем по-добро място, ние решихме там да се укрепим и още сънливи, се приготвихме за бой.“

Хаджи Димитър огледа околността с бинокъла си. Бяха заградени от всички страни от голяма сила — трябва да имаха седемстотин души, низам и башибозук. Опитът му подсказа, че това ще бъде краят, но дори и тази мисъл не прегъна железния му дух. Той извика силно:

— Бъдете готови, юнаци! Нека да покажем как българинът знае да мре за свободата на Отечеството!…

Дали гръмотевичният му глас бе достигнал до обкръжителите, или бе проста случайност, но с последните му думи екна и първият залп на турците. Започваше развръзката…

Още от началото на престрелката пролича цялата неизгода на позицията: нямаха никакви укрития, а турците ги стреляха отвсякъде — откъм върха, от отсрещната рътлина, иззад камънаците от двете страни. Още два-три залпа от по седемстотин пушки изтрещяха срещу тях и може би до три четвърти от четниците бяха улучени — ранени, умиращи или убити там на мястото си. Стреляха и те, но какво ще направят две дузини пушки в несигурни ръце против гъстото множество, което пъплеше от всички страни? Като стигнаха под прикритието на огъня си на стотина крачки от четата, редовната войска и по-куражлиите от башибозука се приготвиха за юруш. Преди да се хвърлят напред, изправи се един — беше „известният Куртчу Осман, карагасъ̀ в Казанлъшката околия, човек свиреп и строг“ (Захари Стоянов) — и като събра шепи около устата си, изрева с цяло гърло:

— Гяури, предайте се или ще ви избием!…

Думите му опариха сърцата на четниците. Хаджи Димитър, който не бе казал никому, но също бе засегнат на две места от залповете, се надигна от укритието си. Той не беше висок на ръст, но сега изглеждаше цял великан, когато се възправи със сабя в ръка и отговори с презрение:

— Българин не се предава!… — По-добре славна смърт, нежели…

Не довърши. Отсреща проехтяха изстрели и един куршум го улучи право в сърцето. Както подобава на героите…

— Падна!… Падна пашата им!… — проехтя ликуващ глас отсреща. Последва го неистов вик на седемстотин гърла…

* * *

Без да се пази и навежда, Найден притича до войводата. Уви, онзи бе имал право. Хаджи Димитър лежеше по гръб — точно където го бе срещнал коварният куршум. Беше мъртъв, това се виждаше от пръв поглед — на лявата страна на гърдите му униформата от брашовско сукно бе пробита и около дупката вече се бе появило алено-кафяво петно, което бързо се разширяваше. Лицето на войводата бе запазило своето сурово и властно изражение — дори и в смъртта Хаджи Димитър си бе останал предводител и вожд. Пръстите на едната му ръка се бяха забили в коравата пръст, сякаш и в последния си миг той бе търсил опора в досега до свещената българска земя, другата още стискаше дръжката на сабята. Очите му бяха открехнати и вперени нейде към изток; Найден не можа да прецени дали те още се взираха към врага, или далеч отвъд него виждаха заветната Агликина поляна. Устните бяха полуотворени — изглеждаха така, като че войводата продължаваше да призовава на свещена бран за свободата на Отечеството.

Тичайки или пълзешком, приближиха и други от четниците.

— Има ли надежда да го спасим? — глухо попита някой.

В отговор Найден протегна ръка и грижовно затвори клепачите на убития.

— Даде ни урок как се мре за България… — каза.

Нямаха време да оплакват войводата. Оттатък някой се развика и по гласа разпознаха, че беше Куртчу Осман:

— Синове на Пророка, да пратим и другите девлет-душмани при пашата им!… Всички на юруууш!… Аллааах акбааар!…

— Аллах акбааар!… — ревнаха стотици гърла и наистина аскер и башибозук се юрнаха от всички страни. Тогава един от оцелелите четници — никога не се узна кой точно е бил — извика на своите:

— Да не чакаме като овце за заколение!… Щом ще се мре, нека ние нападнем първи!… Както биха сторили Хаджията или Стефан Караджа!…

Струпаха се към долния край на горичката. Преброиха се бързешком — бяха тринадесетмина. Христо Македонски едва свари да навие знамето на Караджата около кръста си^[3], когато нападателите бяха вече презполовили разстоянието до тях. Тъкмо един от оцелелите щеше да прикани другарите си да се хвърлят дружно в напад, когато Найден го превари:

— Чакайте! — рече властно. — Съберете ми завчас колкото пълни пушки видите наоколо. И им изтеглете кондаците…

Бяха такива минути, че всеки се подчиняваше всекиму, стига повелята да е изречена достатъчно твърдо. Същото стана и сега. Не го разпитваха, а се втурнаха да изпълнят заповедта му. Само шумналията Андрей Марков го стрелна с очи:

— Какво си намислил, Найдене?

— И тъй, и тъй съм без сили да ви последвам — храбро излъга Найден, — ами поне да помогна вам…

Нямаше време за спорове — турците бяха вече на един хвърлей място, а другарите изсипаха пред него десетина пушки.

— Ще стрелям като луд, за да събера вниманието им върху себе си — рече Найден. — Усетите ли, че са ви позабравили, гръмнете като един и сетне… сетне каквото господ покаже… — Те го гледаха така втренчено, че той изпита нужда да ги измами отново: — Пък после, когато хукнат да ви гонят, аз ще се измъкна от тази страна…

Повярваха ли му? Навярно не — при този пръстен, обхванал Бузлуджа от всички страни, беше лекомислено да се очаква, че само в една минута ще се отвори пролука, „за да се измъкне някой от тази страна“. Но също и за това липсваше каквото и да е време за спорове…

Той награби десетте пушки и ги пренесе до най-източния край на горичката („А уж бил изчерпил силите си до крайност!“ — щяха да си спомнят по-късно някои.), залегна и подреди оръжията да му бъдат съвсем под ръка. Не мислеше нищо, а се усмихваше — чувствуваше някаква странна, нечовешка лекота. Нема̀ време да изчаква и се подготвя дълго — изпълзели през долчинката, турците се появиха само на петдесетина крачки от него. Хладнокръвен, ледено спокоен, Найден с нетрепващи ръце взе две пушки.

— За България и за Златина!… — изрече гласно и ги изпразни по посока на напиращите низами. Не изчака да види резултата от изстрелите си (пък и не се надяваше на успех в тази стрелба без прицелване, напосоки), захвърли празните пушки и грабна други две… после още две… и още две…

Извърна се през рамо. Защо, дявол да го вземе, онези бездействуват? Защо не използуват тази единствена сгодна минута, когато турчулята са се стъписали? Събра колкото можеше въздух в дробовете се, скочи на крака и извика с цяло гърло:

— Напред, братя!… Напрееед!… Свобода или смърт!…

Между дърветата на рядката горица той зърна как другарите му го послушаха. Те изпразниха пушките си срещу враговете, които се случиха пред тях, после наскачаха и с яростен рев се втурнаха по нанадолнището срещу обърканите обкръжители. Но още преди да се ударят с тях, онези се опомниха и ги пресрещнаха със залп на стотина пушки и пищови. От мястото си Найден видя как половината от отчаяните смелчаци паднаха още там. Другите обаче продължиха така, като че не бяха хора от плът и кръв, а всемогъщи герои от приказките.

— Напред!… Напрееед!… — прикани ги той отдалече.

Чуха го или не, те не чакаха неговия призив, а със зла стръв се врязаха във веригата на потераджиите. От мястото си Найден чу как някой заповяда на турски:

— Не стреляйте, не стреляйте, дайте им път!…

Разбира се, че не можеха да стрелят — сега вече щяха да се избиват едни други. И в тези мигове на объркване неколцина четници (бяха четирима, но щяха да оцелеят трима — четвъртият, Андрей Марков, по-късно щеше да умре от раните си) се провряха между тях и изчезнаха надолу по баира. Никой не се опита да ги преследва. Нападателите предпочитаха „да не гонят дивото“, а да продължат към горичката и там да разграбят скромното имущество на погиналите и да режат глави…

Усмивката, която изобщо не бе слизала от ръбатото лице на Найден, стана още по-широка, по-радостна. В този момент до ушите му достигна гърмът на самотен изстрел. Нещо дяволски силно го тласна в гърдите, та той се завъртя на пети, политна, но успя да се закрепи как да е за стеблото на близкото дръвче. Погледът му попадна на юг, където — сякаш до края на света — се стелеше българската земя. В сърцето му трепна умиление: боже, колко красиво беше неговото отечество!…

— България!… — прошепнаха устните му.

После пред очите му притъмня, пръстите му се отпуснаха от дървото, краката се подгънаха и Найден се строполи възнак. Беше вече мъртъв, когато турците с разпенени муцуни и размахани ятагани нахлуха в горичката. И само духът му видя как от непознат връх в Стара планина Бузлуджа се превръщаше в безсмъртен паметник на Подвига!…^[4]