Цончо Родев
Бурята (125)

11.

Те, горките хъшове, къде са ходили през нощта, къде са се губили из горите, не се знае, но осъмнаха на половин час от вчерашното си място — между турското село Плужна и Вишовград. Дето осъмнаха и се биха, дума се Кара къзън-кюпрюсю, сиреч на Черната мома моста.

Бачо Киро Петров

То вече не беше поход, а кошмар. Не войници — върволица привидения се движеха под изцъклената светлина на юлските звезди, залитаха, поваляха се, пълзяха на крака и ръце, хулеха и турчина, и бога, но крачка подир крачка и педя подир педя следваха войводите си. Да ги погледнеш отстрани, ще речеш, сякаш след почти цяло хилядолетие Самуиловите войници отново бродят из българската земя.

После угаснаха звездите и настана мрак — непрогледен мрак: в очите ти да бръкнат, няма да забележиш! Подвикваха си да не се загубят, държаха се за ръка, насочваха се по клетвите и лютите закани за мъст, по учестеното дишане на уморените и по охкането на ранените. Препъваха се, раздираха лицата и дрехите си по шубраците, умираха на едната стъпка и възкръсваха на другата, но не спираха. Стихийната воля на войводите се предаваше на всеки един от тях и те вървяха, вървяха…

Внезапно плисна дъжд. Зарадваха се — тази беше първата живителна влага, която докосваше попуканите им устни от почти две денонощия насам, и то денонощия на адски юлски пек, на неспирно усилие, на сражения… Изпосталели и брадясали лица се изправиха нагоре, за да уловят всяка капка, изпращана от лятното небе. Вкоравени от сушата езици ближеха капките от листата на дърветата. „Благодат божия!“ — носеше се шепот и не една ръка се вдигаше за кръст на благодарност.

Скоро обаче се разбра, че то било не благодат, а ново проклятие — краката, които и без това едва се отлепяха от земята, сега трябваше да повдигат и огромните буци кал, които полепяха по тях. Вече и най-читавите, с най-запазените сили захванаха да подгъват колена от умора, пък ранените — те час по час рухваха по очи в някоя локва или се сурваха по хлъзгаво нанадолнище и невям никога нямаше да успеят да се измъкнат от разкашканата мокра пръст, ако не се намираше някой другар, познат или непознат, който да подаде ръка или дори да обрамчи падналия и полу да го води, полу да го влачи… Караджата, измъчен от двете си рани, не можеше да се прикрива повече и направо куцаше. Христо Македонски почти носеше своя „земляк“ от Прилеп Никола Иванов. Двамина, чиито лица не се различаваха от гъстия слой кал върху тях, направо бяха вдигнали на ръце ранения в хълбока южняк из Димотика Начо Димитров. Колкото и високо да беше господ, проклятията и псувните вече не можеше да не стигнат до него… И само едно не се чу в тази залутана и разбъркана върволица — нито една уста не произнесе разкаяние, загдето притежателят й е презрял благополучие и сигурност, за да тръгне да мре за отечеството…

Бяха нагазили в някакво стърнище, когато се препънаха в едного, който напразно се силеше да вдигне изнемощялата си снага от земята.

— Ти бе! — сопна му се Хаджи Димитър в тъмното. — Като си бил такъв кекав, защо си тръгнал срещу султана, а не си останал край фустата на майка си?

— Не ме кори, бате — чу се тихо в отговор. — По-добре ме зарежи да патаксам^[1] тука, отколкото да ме кепазиш с тези тежки думи…

Познаха го по гласа и по обръщението „бате“ — беше Тодор Асенов, по-малкият брат на Хаджията и касиерин на четата. Това откритие порази войводата, но не го накара да измени строгото си държане.

— Аз не съм ти „бате“, а „войводо“ — сухо го поправи той. — И не се отричам от одевешните си думи. Даже ще добавя още нещо. Тъй, като се валяш като шопар из калта, ти резилиш не само себе си, а и целия си род. Виж се — замязал си на истински марок^[2]!

Другият направи опит да се изправи, но крайниците му се подгънаха и отново се повали в калта.

— Нямаше да ме хулиш и наричаш „марок“, бате — все така угаснало възрази Тодор, — ако не бях скрил от тебе, че един турски куршум ме намери в Дълги дол. И не само ме намери, а комай още се таи в раната на крака ми…

Войводата като че щеше отново да го среже с остра дума, но в този момент го превари Караджата, неусетно приближил и чул разговора им. Той потупа свойски по рамото Хаджията и рече помирително:

— Хайде, хайде, не се горещи, момчето е за похвала, не за укор. — „Момчето“ беше всъщност само три години по-младо от него самия. — По-добре му помогни да се изправи, да продължи… В края на краищата роден брат ти е…

Навярно всеки би се позасрамил от подобни думи и би изменил държането си, но не и такъв железен човек като Хаджи Димитър.

— Когато при Вардим^[3] стъпих на свещената българска земя, аз водех повече от сто и двайсет мои братя^[4], сега са само шейсет и седем. И за мен всичките те са равни — няма родни и неродни. — И с тези думи отмина в катраненочерната мрачина.

— Повери Тодор на мене, войводо — изтъпи се един пред Караджата. — Беше Найден Силдаров. — Земляци сме — ще се оправим…

И без да чака отговор, изправи ранения Тодор, прехвърли ръката му през врата си и колкото го подпомагаше, толкова и го понесе.

… И пак се повлякоха като сонм привидения. Отдавна вече нямаше нито ред, нито строй. По едно време откриха, че са достигнали и изпреварили авангарда. След още половин или един час, когато дъждът вече престана, изведнъж се оказа, че начело на колоната се е озовал ариегардът. Никой не се залови да разпитва, да изяснява тази бъркотия: за изясняването се искаха сили, а всяка капка силица тези мъже превръщаха в движение, в крачка напред… Към Балкана!

Когато над хълмовете на изток се появи бледа сива ивица, далечен предвестник на утрото, Ванката Христович изчака да го застигне Хаджи Димитър, дръпна го настрана от върволицата и му каза увяхнало:

— Лошо, войводо. Един от момците снощи на потегляне е загубил гулията си и… и одеве я намери…

— Намери я!?! — възкликна Хаджията. — Какво ще рече туй, Ванка?

— Не се ли сещаш? Нощес в бъркотията проводниците ни от авангарда са се заблудили и сме се движили в кръг. Залудо са били бъхтането из калта и мъките ни. Ала не ще е справедливо да корим проводниците — в такава нощ човек може да се обърка и по проспектите^[5] на Москва, камо ли тук по овразите… — Нека припомним, че Иванчо (Ванката) Христович Райчев бе завършил последователно Московската реална гимназия и Александровското военно училище в същия град. — Вината е в природата, а не в нашите хора, войводо.

Войводата преглътна шумно.

— Сигурен ли си, Ванка?

— Мигар човек може да се шегува са таквоз нещо, войводо? Пък и Ачо Сопотчанина не се съмнява, че тази гулия е неговата.

— Какъв съвет ще дадеш?

— Да кажем за злощастието само на Караджата и на никой друг. Не бива да доразстройваме момчетата, които и без това… Пък иначе да си речем едно „станалото-станало“ и докато все още сме под прикритието на нощта, да се придвижим колкото се може повече на юг.

— Нека бъде твоето, зер не ми идва нищо по-добро наум — съгласи се Хаджи Димитър. — На Стефан ще кажа аз. А ти избързай към челото и поеми водачеството. По компас — натърти, — не по усет!

С разсъмването решиха, че тук ще могат да прекарат деня — хем достигнатото място им се виждаше удобно за укритие и отбрана, хем вече ставаше опасно по видело да не попаднат под очите на потерите.

— Знае ли някой как се зове туй място? — попита Караджата.

Намери се човек да го знае. Казваше се Петър Кънчев от Търново, на тридесет и три години, който навремето бе оставил хубавия си занаят на златарин, за да хване „лявото“ и да мъсти на тираните, та познаваше тукашния край. И обясни: Кара къзън кюпрюсю — тъй думали на тази местност, на Черната мома моста. Стефан Хитрия не пропусна да се пошегува:

— Абе ние да сръбнем хубава водица под мостчето, пък няма да се посрамим и пред черната мома, кога дойде да ни навести…

Неколцина намериха сили да се позасмеят. Допущаха ли те, че съвсем наскоро това място щеше да се зове Канлъ̀ дере, ще рече — Кървавото дере?

Малко по малко се довлякоха дотам и поизостаналите четници. Караджата се разпореди кои и как да се сменят като стражи, а щом Хаджи Димитър спомена думата, почивка, всички потънаха в безсвестен сън. Първо заспаха, че тогава отпуснаха грохнали снаги върху подгизналата трева на поляната. Рекичката, която шумеше около мостчето по-ниско в дола, с ромона си спомагаше да се слепят още по-здраво натежнелите клепачи.^[6]

Колко поспаха така, никой никога не разбра. Слънцето вече бе изгряло, когато хайдушкият инстинкт на четника Христо Македонски го накара да наостри уши. Беше лай на гонче, което очевидно бе влязло в дирите на четата. Той се надигна, промъкна се между шубраците и вторачи поглед нататък, откъдето се носеше джафкането. И не след дълго зърна на стотина крачки от себе си един черкезин с оръжие в ръце, който предпазливо крачеше точно срещу него. Излишно беше да се вдига на два пъти тревога — Христо Македонски опря приклада на пушката до рамото си, прицели се и дръпна спусъка. Гърмежът накара цялата дружина да скочи на крака, а когато пушекът се поразсея, отсреща се видя черкезинът, захлупил се по очи на земята.

Четвъртата битка на четата започваше…

* * *

Внезапната тревога завари Хаджи Димитър там, където преди два-три часа бе го застигнал сънят — върху една заоблена бабуна почти на границата между гората и поляната. Без да помисля, без изобщо да си дава сметка за действията си, той не скочи на крака, а само се претъркаля един-два пъти и залегна зад най-близкия камък — преди почти десет години неговият учител в „лявото“ Панайот Хитов ден през ден бе набивал в главата му, че да се изправиш в такава минута, то значи да се направиш нишан на потераджиите и удобна цел за техните пушки и пищови. Като се увери, че около него не падат куршуми, Хаджи Димитър надигна глава и се огледа. По устните му, обикновено тъй стиснати и сурови, се плъзна доволна усмивка — момчетата, натрупали опит в последните битки, заемаха позиция още преди да чуят заповедта на войводите. „Туй е свето Възкресение! — мина през ума на Хаджията. — Пет века след «От кога се’й, мила моя майно льо, войска провървяла…» отново по тази земя, напоена с българска кръв и българска пот, броди и се сражава стегната и обучена българска войска…“

Той не се поддаде на умилението и сладките си размисли. Пропълзя надолу и притича от човек до човек. На всекиго провери укритието, всекиму поръча кога и как да стреля (също и тук търсеше да постигне стрелба „на кръст“), на всеки с по едно слово или мълчаливо потупване по рамото вдъхна малко от онзи кураж, който изпълваше собственото му сърце. И усети с цялото си същество — тези хора щяха по-скоро да измират до един, но не да се огънат…

Връщаше се към предишното си място на бабуната (оттам можеше да наблюдава цялата позиция), когато първите турци се показаха откъм Вишовград. Бяха пак главно аскер, само тук-там се забелязваха по малко черкези и разни селски бабаити. Пък броят им комай превишаваше вчерашния. „Толкова по-добре! — каза си Хаджи Димитър. — Друго е да смачкаш носа на по-силен от тебе… Пък дори да паднем до един, то ще е в такава битка, че чак ония в Цариград ще усетят как бурята е разтресла земята под краката им…“ Нещо приблизително такова си изрече сам на себе си войводата, пък иначе извиси челичен глас:

— Слушайте всички моята заповееед!… Никой да не хвърля куршум самоволнооо!… Ще гръмнем едновременнооо!… Когато аз кажааа!…

Послушаха го и се спотаиха с пръст на спусъците. Онези отсреща изтълкуваха, изглежда, по своему бездействието им, защото се поизправиха, захванаха един на друг да показват сербезлъка си. Хаджи Димитър изчака да се приближат достатъчно и едва тогава огласи местността:

— За майките ни и отечеството — огън!…

Повече от шестдесет пушки изтрещяха като една — сякаш самата българска земя изригна огън, олово и смърт и помете поробителя. Десетина от самоуверените допреди минута аскери „украсиха“ подножието на Кара къзън-кюпрюсю със синьо-червените си униформи, другите се разбягаха като пилци под сянката на ястреб, само неколцина, ранени от българските куршуми, едва-едва се влачеха подир здравите. И всичко се захвана като в дните досега: честа, но безредна и затова почти напълно несполучлива стрелба на турците, налягали в долчинки и зад камъни и дървета и пестеливи, но почти винаги „на месо“ отговори на четниците.

— Хак ви е!… Хак ви е!… Хак ви е!… — промърмори под носа си войводата на скоропоговорка. — Ако ще да погинем всинца, вие поне няма да сте между ония, които ще замерват с храчки и фъшкии главите ни!…

Постепенно обаче доволството му намаля и между веждите се вряза обичайната строга бръчка. Причината не бяха аскерите. Напротив — дали тези бяха по-благоразумни, или пък имаше между тях от вчерашните, дето им бяха „яли попарата“ при Дълги дол, но те очевидно предпочитаха, да не се разкриват много-много, а си лежаха в укритията и гърмяха ей така, урбулешката и на вятъра, колкото да се вдига шум. Хаджи Димитър се ядосваше на своите. Защото опитното му око забеляза, че момчетата се бяха подвели по тази стрелба нахалост и сипеха куршумите си вече не „на месо“, а само по посока на нападателите. И така с часове!

Някъде към пладне той обиколи пълзешком цялата дължина на позицията и накрая спря до своя писар и военен съветник.

— Не ми харесва тази работа, Ванка — каза смръщено. — Юнаците напълно забравиха онуй, което ги учихме в Петрушан, и стрелят, че се късат…

— Туй има и добра страна, войводо. Огънят им приковава към земята нападателите, охлажда охотата им да атакуват.

— Да, ама на ония им прииждат цели кервани джепане от Търново и Русчук, пък в нашите паласки след час-два ще се гонят мишки.

— Разбирам те. И си прав, дявол да го вземе. — Ванката Христович се почеса замислено по брадясалата буза. — Остави това на мене, войводо. Аз ще се постарая да сложа ред.

— Това е моя длъжност — поклати глава Хаджи Димитър. — Да си началник на възкръсналата българска войска значи да отговаряш за всичко — от пътя до последния драм олово за пушките. И трябва да давам пример как се отива на смърт, а не само да пращам другите…

Ванката го изгледа продължително.

— Лъжеш се, Хаджи — рече накрая; този като че беше първият случай, когато се обръщаше другояче, а не с почтителното „войводо“. — Ти не си толкова началник, колкото знаме на четата ни. Ама ще кажеш: всинца сме обречени, гибелта ни е от сигурна по-сигурна. Нека и тъй да е! Важното е да подлютим колкото се може повече раната, която отворихме в гърдите на Турция. А ще я подлютяваме всеки ден, всеки час и всяка минута, в които четата съществува и се бори. А като всяка войска и тя, четата де, ще съществува само дотогава, докогато се опази знамето й…

Хаджи Димитър размисли дълго върху думите му, пък накрая кимна:

— Погрешно приравняваш четата с мене, Ванка, в края на краищата и аз съм само войник, само че с повече отговорност. Но хайде, нека да не сеем на дъното ряпа. Върви и… пази се…

Ванката се ухили широко, сякаш му бе оказана кой знае каква милост. Не каза нищо повече, само вдигна за поздрав два пръста до челото и бавно се отдалечи. От мястото си войводата го проследи как, лазейки на лакти и колене, обхожда позицията, поспира при момците и продължава нататък.

… А само подир час двамина четници го изнесоха на ръце. За да насочва огъня на четата, Ванката Христович се бе промъкнал прекалено напред и наистина бе сполучил да върне предишната удача на стрелбата. Но и бе заплатил за нея — един вражи куршум го удари толкова тежко в гърдите, че той просто се преметна през гърба си.

Хаджи Димитър се приведе, разкъса куртката му и огледа раната. И веднага разбра — от такава рана няма спасение. Не се излъга в това и Ванката.

— Не прави такваз муцуна, войводо — опита се да се пошегува той със сетните си сили. Говореше тихо, но отчетливо и без никакво отчаяние в гласа. — Всичко стана тъй, както го говорихме…

— Прости ми, Ванка!… — Между думите на войводата се прокрадваха неволни хълцания. — Аз те изпратих на явна гибел…

Раненият се задоволи да махне с ръка. После с мътен поглед обходи другите, които се бяха надвесили над него.

— Бийте турчина и заради мене, мили братя!… — каза. — И сбогом. — Той се усмихна криво. — Аз… аз ще ви чакам горе…

— Ама, Ванка — опита се да го окуражи някой, — обещаваме ти, ние ще те носим на ръце…

Славният момък поклати отрицателно глава.

— Не, братя. Вие няма да ме носите, но и чалмалиите няма да ме видят нивга свой пленник… Прощавайте!

И с тези думи вдигна револвери си и се простреля в челото.^[7]

— Всички по местата си! — заповяда Хаджи Димитър. Гласът му издайнически потреперваше. — Като бием турчина, най-добре ще отдадем почит към паметта на нашия скъп другар…

* * *

Слънцето бе точно над главите им и сякаш вече изпращаше не лъчи, а разгорещени въглени, когато турците, неочаквано и необяснимо за всички, се оттеглиха; много по-късно щеше да се разбере, че главатарите им — Бюлент Руфат паша от Търново, каймакаминът на Севлиево и свирепият Алай бей от Русчук — видели безсмислието на досегашната си тактика и се събрали на съвет. И тогава стигнали до решението, което всеки малко-малко подготвен офицер от която и да е армия би забелязал още преди първия изстрел — че стига да овладееха двете странични височини, комитите щяха да се озоват под тях и изложени на унищожителния им огън. Гръмнаха отново бурозаните, вестоносците полетяха във всички посоки, войската се надигна след почивката, която й се бе сторила тъй сладка…

Също и българите усетиха подновяването на битката и се приготвиха. Но противно на очакванията им, не последва нито стрелба, нито юруш. Двамата войводи, учудени и загрижени, пропълзяха напред и огледаха неприятеля. И не беше мъчно да открият и новия им замисъл, и опасността, която щеше да последва.

— Не заемем ли едната рътлина, загубени сме! — мрачно отсече Хаджията, а Караджата веднага предложи:

— С половината юнаци овладей тази, лявата. Пък с другата половина аз ще прикривам гърба ви…^[8]

Двамата надали подозираха, че това са последните думи, които си разменят тук, на земята…

Друг път по-грижливо разделяха четата, сега обаче нямаше време за това — просто Хаджи Димитър поведе половината, които се случиха около него, към височината, с останалите Караджата пресрещна напиращите от три страни пълчища. Какво бе станало с тези момчета? Откъде бе дошло това тяхно презрение към предвечния инстинкт да опазят живота си? Ето, не многохилядна войска, а сякаш самата смърт приближаваше към тях, пък те я чакаха без боязън, с вкоравени от многократната среща с нея сърца, забравили умора и глад, нехайни към пропуканите си устни и многобройните рани — превърнали се бяха те в мъже с надчовешка твърдост. Войводата махна с ръка и тридесетината пушки изтрещяха като една. Куршумите им повалиха неколцина, включително и един млад забитин, който водеше нападателите. Но този път безчислената сган, разсвирепяла още повече, не спря юруша си. Нямаше време за повторно напълване на пушките. Тогава Стефан Караджа извади сабята, размаха я над главата си и призова:

— След мен, юнаци!… Да покажем как българинът знае да мре за отечеството!…

И с тези думи се втурна напред. Не погледна през рамо, ала нямаше и нужда — бяха по човек срещу цял табор, но това не спря никого, нито един от четниците не се поколеба да го последва!

— Атеш!^[9] — извика някой отсреща и няколкостотин аскери вдигнаха оръжията и залпът им разлюля гората на Кара къзън-кюпрюсю.

Пръв падна Георги Чернев, знаменосецът на Караджата. Падна той, но не и знамето със свещените думи „Свобода или смърт“ — Христо Македонски го улови още във въздуха и го развя предизвикателно. Други от нападателите изпразниха пушките си, после и трети — и всички се целеха главно в Стефан Караджа; привличаше ги бялата му войводска униформа, която го отличаваше от останалите. Буквално надупчен от куршуми, войводата все пак намери сили да остане на крака и да поведе юнаците си в ръкопашен бой. И започна една нечута битка, най-кървавата в целия поход на четата. Пушките замлъкнаха, но Канлъ̀-дере — то вече си заслужаваше новото име! — се огласи от звън на саби и ножове, от „Аллах!“ и „Да живей!“, от „Удрете, тяхната…“ и предсмъртни викове. Българите се биеха с някаква неестествена, свръхчовешка храброст. Но що можеше да направи храбростта на шепа мъже срещу стотици и стотици противници? Когато турските пълчища ги обкръжиха от три страни, всеки разбра, че здравият разум изисква да се отстъпи — продължаването на неравната битка беше равнозначно на безсмислено всеобщо самоубийство. И въпреки това никой, нито един не направи крачка назад по собствено решение.

— Всички назад! — чу се тогава продраният глас на Караджата. — Вие сте още нужни на България!… Назад!…

Послушаха го. И като продължаваха да сипят удари и смърт, момчетата — онези, които бяха още оцелели — бавно, стъпка по стъпка и без паника започнаха да се изтеглят. Войводата обаче не се отдръпна заедно с тях; никога не се разбра дали това беше съзнателна саможертва, за да спаси хората си, или многобройните му рани бяха изстискали от него и онази сила, която се изисква за няколко крачки. Той остана там, на бойното поле — сам срещу стотици.

— Не! — разнесе се нечовешки вик. — Нямат да те оставя, адаш!…

И с тези думи Стефан Хитрия се откъсна от другарите си и отново затича напред, за да се нареди рамо до рамо с любимия си войвода. Не можа да стигне до него — няколко десетки пушки се изпразниха едновременно в тялото му, Стефан хвърли прощален поглед там, на десетина крачки от себе си, където Караджата все по-вяло по-несигурно въртеше сабя, прегъна се на две и рухна на земята.

Аскерите не му обърнаха никакво внимание — тяхната цел беше другият, в белите дрехи. Някой им подвикна неясна заповед и те — броят им може да достигаше стотина — се нахвърлиха от всички страни върху него, изтръгнаха оръжието от отслабналите му ръце и с дивашки рев на задоволство го повлякоха към стана си. Предоволни от изключителната си плячка, турците се оттеглиха и пъклената вихрушка, която през целия ден бе вилняла над Кървавото дере, постепенно заглъхна.

А когато благословената нощ обгърна с мрак оплисканата с кръв земя, Хаджи Димитър поведе останалите живи четници. Бяха само петдесет и осем^[10] и от тях поне едната третина с толкова тежки рани, че едва се държаха на краката си. Като че ли най-зле от всички беше Тодор, Хаджи-Димитровият брат; освен предишната рана, в престрелката той бе получил още две — едната отстрани на гърдите и другата в рамото, — от които кръвта течеше като от чешма.

В похода през закрилницата Стара планина Хаджията така майсторски оплете следата им, че турците за няколко дни ги мислеха като потънали в земята…