Цончо Родев
Бурята (124)

10.

Лицата, които нахлуха в България, се бият с невероятно ожесточение… Въстаниците са много добре командувани и много дисциплинирани…

Доклад от епохата на Шефер, френски консул в Русе.

И още една нощ на безсъние и непосилно напрежение!…

Отлепѝ крак от земята. Изнеси го напред. Стъпил ли е? Тогаз повдигни другия. Ето, сторена е още една крачка. Не позволявай на клепачите ти да се слепят. Хайде, отлепѝ пак крак. Не, не е олово налято в цървулите ти, просто е умората. Направи още една крачка!…

Не вървеше четата, а пълзеше. Вече и онези, които имаха зад себе си години опит в хайдушкия живот и хайдушкото ходене, също и те едва се влачеха. И само две опори крепяха нещастниците: демоничната воля на Хаджията, който ги предвождаше мълчаливо, и ласкавата утешителност на Стефановите думи, с които на уста той обхождаше колоната и подкрепяше най-отпадналите.

На разсъмване отминаха едно село, което някои познаваха — Горни Турчета^[1]. А малко по-късно „авангардата“ доложи за двадесетина въоръжени турци, които дебнели покрай пътя. Ванката Христович се разпореди, нападнаха турците от две страни и ги изловиха тихомълком, без да пукне пушка. Не бяха черкези, дори башибозук не бяха, а селяни, за които си личеше, че не са много „на ти“ с пушките и ятаганите.

— Пратени сме да вардим — простодушно отговориха те на въпроса на Караджата.

Четниците се приготвиха да сва̀лят глави, дори Стефан Караджа не бе далеч от тази мисъл, но най-неочаквано Хаджи Димитър забрани:

— Не е голям мурафет, ако вземем да ги избием. Няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско.

И стана така, че тези, които вече дни и нощи крачеха гладни, изтощени, преследвани, застигани непрекъснато от турски куршуми, освободиха пленниците си, „защото не беше кавалерско“!^[2]

Продължиха на юг. То вече не беше поход, а мъчително влачене подир войводата. Залитаха, поваляха се, заспиваха прави и се събуждаха, когато се препънеха и се сгромолясваха на коравата земя, лазеха на четири крака по височините, ала Хаджията и Караджата бяха казали: „Напред към закрилницата Стара планина!“ и те — призраци, а не хора пъплеха неспирно. Носени не толкова от краката, колкото от юначните си воли.

В една кошара българи-овчари позалъгаха стомасите им с малко мляко и сирене, подариха им и няколко агнета. Запалиха огньове, за да опекат месото, но не било писано поне веднъж да се нахранят като хората — не бяха още кусали месцето, когато дотича един от предните постове и доложи кратко:

— Потеря!

Ръцете от само себе си легнаха върху кондаците на пушките. Изтощените до смърт тела се надигнаха.

— Сигурен ли си? — попита Хаджи Димитър. — Где ги гъжвалиите?

— Хелбете, че ще е сигурен — отговори Караджата вместо запитания. — Този е Христо Македонски, кукушлията, брате. Зад себе си има десет години хайдушки живот, две легии и стотина-двеста турски потери и засади. Такъв човек няма да припознае…

Христо Македонски, висок и дълголик мъж на тридесет и три години, със засукани мустаци и остри маслиненочерни очи, сякаш се засрами от този поток от похвали, та прекъсна войводата:

— Отсреща са, в горичката. Ще ги видите и без бинокъл. — И добави полугласно: — Да им пикая аз на пусията, дето от един ден път ще я откриеш…

Излязоха при „авангардата“ и веднага се съгласиха с опитния хайдутин и хайдушки войвода — фесовете на потераджиите се аленееха между дърветата. И наистина бяха потераджии, при това не от неопитните — пишман стражи като сутрешните нямаше да си подготвят таквиз прилични закрития срещу куршумите.

И пак се повтори онова, което вече многократно бе изпитано. Войводите разделиха четата на две и най-напред с безшумно пълзене из стърнищата, а сетне с яростен напад в няколко минути разгромиха онези, които ги дебнеха. Голи пети лъснаха в бяг по всички посоки, неколцина бабаити обаче останаха да лежат там, в горичката; по-късно щеше да се разбере, че между тях си намерил гибелта и Чотоолу, чаушинът на близкото село Вишо̀вград^[3].

— Ей таквиз потераджии харесвам аз — рече някой хлевоусто. — Ще си отидат, ама първом ще ни направят прилични укрития, да не си трепем ние нежните кунки…

Всички наоколо се разсмяха. Тази необичайна веселост подир толкова много мъки и премеждия силно впечатли Караджата.

— Кой го издума това? — попита. — Чии са тези „нежни кунки“?

Отговори му Тодор, малкият брат на Хаджията, касиерин на четата:

— Такваз уста е само една тук, войводо. На наш сливналия, Стефан Токтанджиев. Да не мислиш, че случайно са му лепнали прякор Хитрия?

— Аферим, адаш! — Войводата стисна „нежната кунка“ на Хитрия. — Ти харесваш такива потераджии, пък аз харесвам такива войници като тебе: да не се предават на трудностите и всявга да запазват бодрост и веселост на духа си.

— Ба, занапред аз чакам даже по-благовъзпитани чалмалии. Само да стигнем нашия Балкан, ще видите как сме си ги приучили ние. Те не само укрития ще ни оставят по пътя, ами и в тях ще ни чакат тлъсти пилафи, а на огньовете ще къкрят курбани.

Смехът избухна повторно, но и мнозина примляскаха лакомо.

— Сакън, земляк, да не се попариш! — каза му касиеринът Тодор. — Щом курбанът ще е на огъня, не бързай да сърбаш, а духай лъжицата…

— Аз курбан, братче, изобщо не обичам. На̀, сложи ми го сега тука отпреде, ще го ритна с крак. Ама те, нашите агалари, ме знаят какъв съм глезен и махнаджия, та нарочно за мене ще изпържат цяла тава тиганици…

Не се знае колко щеше да продължи този шеговит разговор, ако не се чу предупредително подсвирване, последвано от вече толкова познатата дума:

— Потеря!…

Шегите и закачките се смръзнаха на гърлата. Запотените длани отново сграбиха пушките. Телата, само допреди минута отпуснати в крайно изтощение, пак се стегнаха като пред скок.

Прикривайки се между дърветата, изтичаха, приведени, до края на горичката. И грижата — същинска слана посред лято — легна върху тях, притисна ги под тежестта си.

— Боже! — прошепна някой; усети се как устните му, внезапно пресъхнали, едва се помръдваха.

— Море от аскер! — изпъшка друг. — Трябва да са четири хиляди, че и повече…

Беше вярно. Полегатата височина към запад аленееше от фесове. И вече не разпасан башибозук, а само редовна войска. Хаджи Димитър, изглежда, усети как смутът пропълзява всред момчетата и побърза да се изстъпи срещу него. Той измъкна сабята си и с нея над главата застана пред укритието на четниците. Очите му сякаш мятаха светкавици.

— Братя! — извика и човек можеше да се закълне, че в този глас не само нямаше страх, а напротив — някакъв странен, необясним с думи възторг. — Мили братя, най-сетне ще можем да покажем на поробителите и на света що значи юнак български. Кой ще признае някого си пехливанина за „баш“, ако се е борил срещу женоря и невръстни дечица? Не, братя. Юначеството се вижда сал срещу равни. Е, то и днес няма да е така, зер аз не давам едного българина, не за четирийсет, а поне за петдесет калпави гъжвалии, но нейсе — тъй или иначе днес султанът за пръв път ще разбере що е то възкресена българска войска. На оръжие, мили братя!

Гърбовете се изправиха. Челата се разведриха. Върху устните, допреди минута сбърчени от тревожно напрежение, разцъфна дързостна усмивка. А случеше ли се някой да е останал незапален от искрящото слово на Хаджията, тогава Караджата, усетил по незнайни пътища колебанието му, приклякваше до него, слагаше ръка на рамото му и подхващаше с топлия си глас:

— Бас държа, че до половин час ще ги видим да се разпиляват като врабци. Ей тъй на̀ — ще дойдат като аслани, пък… — И като усетеше, че човекът възвръща равновесието си, потупваше го ласкаво и допълваше със смях: — От тебе ще искам само едно, брат. Като се праждосат, да минеш тъдява и да събереш калеврите и фесовете, които ще да са загубили в бягството си…

И след тези или подобни думи като по магия изчезваше всяко неверие в собствените сили. Не случайно някой сетне подмяташе, че в този ден войводите са могли да разпалят и мъртвите камънаци.

Ванката Христович раздели отново четата на две и я разположи в полукръг срещу приближаващия аскер. Спря до всеки, всекиму прегледа укритието и фишеците, всякому даде наставление как да се държи и що да върши, когато започне битката. И така зачакаха юнаците — с пръст на спусъка и разположени зад дебелите дъбови дървета, до набързо струпаните камъни или в турските окопи.

Сражението обаче не започваше. Онези отсреща с обучена войска — си знаеха работата, не бързаха. Ечаха бурозани, долитаха отсечени заповеди на големи и малки забити, частите се разпределяха наоколо. Дебненето продължи докъм 10 сутринта, когато един свищовски онбашия не издържа и изпразни пушката си по посока на горичката. С този самотен гърмеж започна и паметната битка в Дълги дол!^[4]

* * *

Престрелката бързо се пренесе по цялата линия. От горния край на просторната наклонена поляна Бюлент Руфат паша, началникът на алая от Търново, огледа местността през стъклата на бинокъла си и доволна усмивка се сгуши, в грижливо подстриганата му брада. Ученото си е учено! Ето, виждаше се като на длан — аскерът се придвижваше по отделения, притичваше по гънките на местността и както беше заповедта на пашата, заемаше най-удобните позиции. Е, имаше и изключения, разбира се, то стадо без мърша бива ли? Например всякаквите там заптиета, черкези и башибозук (в себе си Бюлент Руфат ги нарече „събрани от кол и въже“), надошли от целия санджак да спечелят бабаитска слава за сметка на аскера, си я караха по своему — ще рече, с малко акъл и повече перчене, — но пашата не се чувствуваше нито отговорен, нито задължен към тях, за него значение имаше само редовната войска, на която лично бе началник. Той изобщо не пожела да си помисли, че срещу стотина калпави гяури бе вдигнал цял един алай — четиридесет срещу един!, — а в съзнанието си виждаше само предстоящата бърза победа и след нея депешата до Русчук и Стамбул, в която с привидно сдържана самопохвала ще доложи като онзи някогашен пълководец, че е дошъл, веднага е взел единственото правилно решение и без залисване се е справил с бунтовниците, дръзнали да се вдигат срещу падишаха…

Когато започна огневата подготовка, Бюлент Руфат още веднъж огледа мястото на битката. Чудесно, наистина чудесно! Ако всичко се развива така, той може би ще успее да си обядва в търновския сарай (пашата безмерно държеше на рахатлъка си). Защото огънят на четирите хиляди белгийски пушки — без да се броят хилядата или две хиляди шишанета на присъединилата се нередовна войска — не пронизваше, а буквално засипваше с олово горичката отсреща. Един сахат време подобна стрелба, пък сетне нямаше да има нужда от истински юруш — просто щяха да отидат до Дълги дол, колкото да преброят избитите и да изловят ранените и оцелелите по чудо… И доволен от видяното, пашата се премести на сянка, намери си едно по-удобно пънче, седна и зачака да се случи неизбежното.

Всичко хубаво, но времето минаваше, пък това „неизбежното“ не само не се случваше, ами дори не се появяваха признаци да приближава. Бюлент Руфат не вярваше нито на очите си, нито на своя часовник със сребърните капаци — според всичко онова, което той, училият във Франция и специализирал в Прусия, знаеше, гяурите от Дълги дол трябваше да са унищожени или вече да се опитат да потърсят спасение в безразборно бягство. Докато пред него ставаше нещо невероятно: на плътния огън на аскера онези хайти изобщо не отговаряха, но вдигнеше ли се някой правоверен — даже не за юруш, а само за наблюдение, тогаз отнякъде пропукваше и неразумният храбрец получаваше като награда за своето любопитство два драма олово.

Пашата започна да изпитва някакво неясно чувство — може би смес от досада, учудване и смътно безпокойство. Какво можеше да означава това, което ставаше пред погледа му? На приказките за московците, дето уж били дошли, преоблечени в чудновати дрехи с ширити и пера, той не вярваше. Но и това, което се разиграваше пред него, също не беше за вярване. В дългите години, в които бе управлявал аскера и санджака на Търново, Бюлент Руфат неведнъж бе имал случай да преследва хайдути из Балкана, поне два от многобройните му ордени бяха именно за прочистването на планината от такива кеседжии и девлет-душмани — нито веднъж те не бяха действували като тези отсреща. Тактиката на хайдутите (доколкото тям изобщо прилягаше такава сложна дума като „тактика“) беше проста — гръмнат веднъж-дваж, колкото да стъписат преследвачите, пък сетне си плюят на краката и духнат през овразите. Вярно, чуло се беше лани, че в Пустията край Върбовка две дузини комити дръзнали да се ударят с войската на падишаха гърди срещу гърди, но къде можеше то да се сравни с тия в Дълги дол, които сякаш бяха пруски кадети? Кой друг ще се държи с такава дяволска упоритост, съчетана с изпипано умение, срещу четиридесет пъти по-многоброен противник?

Размисли още минута-две (в негова чест трябва да се признае, че между съображенията му отдавна вече не заемаше място хубавият обед в търновския сарай), пък вдигна ръка и сухо заповяда на притичалия онбашия:

— При колагасъ̀ Юсмен бей. Да вдигне табора си и да превземе горичката с юруш.

Докато чакаше, не го свърташе на едно място. Кой знае защо, Бюлент Руфат паша стана, поразкърши рамене, пък се заразхожда припряно, като равномерно пляскаше нагайката о чизмите си. Така, крачейки, той проследи пътя на онбашията (аллах керим — сполучи да дойде до разположението на табора, без ония да го пресрещнат с огъня си!), последва неизбежната малка суетня, сетне с едно стегнато „Аллах акбар!“^[5] стоте мъже в алени фесове и сини униформи се вдигнаха на атака.

* * *

Когато се разнесе повикът „Потеря!“ и заеха позиция срещу нея, Найден се случи в едно укритие, направено от човек, който очевидно е разбирал от тези работи: беше плитко окопче със струпани пред него камъни, между които зееха нарочно оставени процепи за наблюдение и прицелване — мазгали, както им викат турците.

— Тука си добре — каза му Караджата, когато мина да го навести. — Но затуй пък искам от тебе куршум нахалост да не хвърляш. Както ни учиха в легията…

Преди още да сложи пръст на спусъка, от своето място в окопчето Найден видя и оцени „както ги бяха учили в легията“ огромната сила, която прииждаше срещу тях, и опитността, с която аскерът се разполагаше срещу Дълги дол. И нещо дълбоко в него му подсказа: пред прага бяха на неравна битка, от която само чудо небесно можеше да помогне някой да остане жив. Странно — при тази мисъл най-обикновен човешки страх пропълзя като хиляди мравки по тялото му, в ума му, напротив, се мярна: „Нека!… Ще научат те, мамка им, що значи български юнак“, пък устните му някак от само себе си произнесоха като вопъл:

— Златино!… Сбогом!…

Нема̀ много време — нито за мислене, нито за сбогуване. Защото четирите хиляди пушки отсреща блъвнаха огън; не беше нужно човек нито да е бил в легията, нито да е извървял пътя от Дунава до окрайнините на Вишо̀вград, за да разбере веднага — сегашните стрелци бяха други, не като онези в Караисенските лозя или в Карапановата кория, техните куршуми вече не клатеха клоните на дърветата, а, далеч по-добре насочени, проникваха в укритията и отчекваха кори от дърветата или вдигаха праха току до главите на обсадените.

— Майчице! — разнесе се отчаян глас; на Найден се стори, като че ли той прозвуча до самото му ухо.

Поизправи глава и се извърна. Не, куршумите не биеха само в дърветата или в земята и камънаците — един четник, когото Найден знаеше само по лице, се гърчеше на пет-шест крачки от него, притискаше с длан слабините си, а между пръстите му вече се очертаваше голямо червено петно. Понечи да изтича при него и да му помогне, но друг се оказа по-бърз. Караджата. Войводата приклекна до ранения и сякаш безгрижен за куршумите, които плющяха наоколо, се залови да разкрие и превърже раната. А улученият пищеше в ръцете му и неговият глас някак прекалено бързо губеше силата си.

— Братя! — угаснало призова той. — Отмъстете за мене, мили братя… Да живей Бъл…

Не успя да завърши и тялото му се отпусна неестествено в здравата прегръдка на войводата. Не минаха секунди и последва нов предсмъртен вик. Този път Найден не видя злощастника, но се досети, че е някъде от средата на позицията. И почти веднага отсреща проехтя ликуващият възглас на турски:

— Моят куршум го намери!… Моят!…

Найден свари да зърне онзи, който така шумно се хвалеше с точността на куршума си. Беше слаб и висок аскерин, проснал дългунестото си тяло зад някакво мършаво, полуизсъхнало шубраче приблизително по средата на наклонената поляна.

Гибелта на двамата им другари и самохвалният вик на аскерина възбудиха до крайност четниците. Те забравиха поръчките на войводите си и откриха бясна стрелба. И слава богу поне, че стреляха „на кръст“^[6], та куршумите им не отиваха съвсем напусто — след не един и не два изстрела отсреща се разнасяше писък и някой червен фес се катурваше в ожънатата нива. И може би само Найден се удържа, не стреляше — цялата негова злост се бе насочила към онзи зад шубрака, който се бе възгордял с убийството на един от храбреците. Той избърса потта, която се стичаше от челото и глождеше очите му, подпря на камъните цевта на пушката си и зачака — не беше възможно бабаитинът да не пожелае да повтори успеха си. И наистина изминаха минута… две… пет… после върлинестият аскерин поотмести шубрачето и надникна. Найден отново удържа пръста си, легнал на тетика. Очакваше другият да се разкрие повече — така както Найден едва го мярваше, навярно и той нямаше по-добър обзор. Пресмятанията му се потвърдиха. Поокуражен, аскеринът надигна повече глава. Макар и отдалече, Найден видя лицето му — сухо, костеливо, с тънка безкръвна усмивка на убиец по занаят.

— За Златина!… — гласно изрече Найден и дръпна спусъка.

Пушката в ръцете му изтрещя. Оня зад шубрака подскочи високо, във въздуха дългото му тяло се прегъна като острие на чекийка, пльосна на земята и замря.

Огънят по цялата бойна линия пламна с нова сила. Но докато нападателите я караха безредно, както в началото, войводите отново бяха овладели своите юнаци и така ръководеха стрелбата им, че поне един от всеки два куршума беше „на месо“. Докато натъпкваше нов фишек в пушката си, Найден внезапно се запита: защо всичко в този бой свързваше все със Златина? Нима имаше да отмъщава само за нея? Ами собствената му съдба? А разпиляното му семейство? Не трябваше ли да се мъсти за целия български род, който вече пет века пъшкаше и изнемогваше под бремето на непосилното иго? Помисли всичко това момъкът, но не потърси отговора — не беше сега време за подобни размисли…

Трябва да бе дошло пладне, когато битката внезапно промени своя ход. Между турците, разположени срещу хората на Караджата, започна шетня, видяха се неколцина да надяват байонетите^[7] на пушките си. В тези минути Ванката Христович не премина, а сякаш прелетя по цялата дължина на позицията:

— Готвят се за щиков удар! — говореше той. — Помнете, братя. Тук, зад укритията, гаджалите нямат никакво превъзходство — къде ти да размахваш щик в гора? Изчакайте ги да приближат, а сетне — огън! Първо с пушките, сетне с пищовите… Пък остане ли в някого ищах за повече, него ще погалим със сабите…

Подир Ванката изтича и Стефан Караджа. И той повтаряше все същото: никакво излизане на открито — ще смажат турчина с огън, а стигне ли се до ръкопашен бой, то ще стане тук, където гората им е съюзник!…

Тъй нареждаха ръководителите, но съдбата пожела битката да се развие по друг начин — неочакван и за нападнатите, и за… нападателите. Отсреща проехтяха отсечени заповеди и призивни звуци на тръба, сетне се разнесе едно провлечено „Аллаах акбаар!…“ и стотина мъже с щикове в ръце се юрнаха срещу левия край на Дълги дол. Като ги наблюдаваше от укритието си, на Найден се стори, сякаш всички те се насочваха право срещу него. И стана като преди: страхът от смъртта го стисна за гушата, пък в сърцето му имаше само озлобление и желание да отмъсти на поробителя и за собствената си орис, и за петстотинте години преди него, в които българинът е пъшкал под неговата тирания. Изглежда, същото или подобно чувство изпълваше не само него, но и събратята му от цялата чета, понеже никой, нито един не побягна, дори не погледна страхливо през рамо. Напротив — именно тогава се случи онова, неочакваното. Двамина от четниците (Найден така и не научи никога имената им), не издържаха да изчакват в бездействие налитащия аскер, стори им се туй изчакване подобно на многовековното робско превиване на врат, та с неясен вик на уста скочиха на крака и се втурнаха в насрещен напад. Двама срещу сто! Беше лудост, разбира се, но една от онези лудости, които всеки здравомислящ не само че не осъжда, но и е готов да последва…

А иначе стана неизбежното. Двамата смелчаги изпразниха пушките си срещу врага, но нема̀ха време да видят резултатите от стрелбата си — след секунди връхлитащият табор стовари цялата си сила върху тях, по десетина байонета се забиха едновременно във всеки един от тях и ги издигнаха във въздуха, други от нападателите, опиянени от вида на кръвта и от съзнанието за леката победа, се заловиха да ги секат и кълцат със сабите си. Разхвърчаха се парцали от въстаническите униформи, нагъсто размесени с късове кърваво месо и мозък… При тази гледка луд бяс обхвана редиците на окопаните в Дълги дол четници. Не остана чужд за него и онзи, който допреди минути ги бе приканвал да не помръдват от укритията си и тук, в горичката, да приемат сражението — Стефан Караджа. Войводата се изправи, размаха над главата си същата онази сабя, пред която в Петрушан бяха давали клетва за честна смърт в името на Отечеството, а от очите му бликна странна светлина, когато извика с цяло гърло:

— Юнаци, напред!… Да отмъстим за нашите братя!…

Не дочака да види колцина ще се отзоват на повика му, а с няколко лъвски рипвания прескочи камъни и шубраци и се устреми към напиращия откъм височината аскер. Не остана сам — двадесетината момци, които бяха наблизо и чуха огнените му думи, като един се надигнаха и с клетви и ругатни полетяха след него. Не направи изключение и Найден. В този момент той не си спомняше нищо от онова, на което го бяха учили в легията, не пресмяташе съотношението на силите, нехаеше за смъртта или даже я презираше — сега някаква пурпурна мъгла забулваше очите му, та за него не съществуваше нищо освен вековния враг насреща и величавата фигура на войводата, възправена сама срещу сто противника. Той не изтича, а сякаш прелетя разстоянието до Караджата. И се оказа рамо до рамо с него точно в онзи миг, когато турци и българи се сблъскаха гърди срещу гърди. Изпразни пушката си в един аскер със свирепа, широко разчекната уста. И толкова отблизо беше този изстрел, че куршумът тласна турчина назад, отлепи краката му от земята и го запокити върху онези, които напираха зад него. Не загуби време да зарежда отново пушката си, а я хвана за цевта, размаха я като тояга и с все сили я стовари върху друг от оперените агалари. Зърна как една глава с ален фес се пръсна като яйце под удара му и… и оттам нататък не запомни нищо повече — беше изпаднал в нещо като радостно опиянение, в което мушкаше, отблъскваше щикове и саби, удряше, а устните му все повтаряха безсмислено:

— За Златина!… За Златина!… За Златина!…

Другарите му, изглежда, до един бяха изпаднали в неговото състояние, защото се сражаваха в луда надпревара. И се случи невероятното: двадесет обкръжиха сто и захванаха яростна сеч. Е, голяма част от турците се спасиха с позорно бягство, захвърляйки оръжие и раници, но около две дузини — сред тях беше и злополучният колагасъ̀ Юсмен бей — легнаха там, в окрайнината на дълги дол, и напечената пръст захвана да пие кръвта им. А когато на мястото на битката не остана нито един жив турчин, юнаците се върнаха на позицията си. Бяха още възбудени, с разгорещена кръв и горди от извършеното. И се намери един от тях — като че ли беше същият онзи българин от Кукуш Христо Македонски, — който даде израз на всеобщото настроение. Той посочи среден пръст към височината отсреща и се провикна на турски:

— Ал сана^[8], пашо. Ако още те сърби дирникът, заповядай отново!…

Избухна трескав смях, последваха и други подигравки, повечето от които не биха могли да бъдат написани. А после юнаците се пръснаха по местата си; никой не го казваше, но поне половината от тях бяха готови да дадат по един пръст от ръката си, за да се повтори току-що преживяното…

Също и Найден се разположи в „своето“ окопче зад камъните и се залови да зарежда пушката си. По едно време един по-особен шум привлече вниманието му някъде по-назад от позицията. Понадигна се и отмести един храст, за да види по-добре. Там, настрана от другите, войводата бе разголил крака си, а в ръцете му се забелязваше ивица платно. Боже, какъв човек беше този Стефан Караджа!… Както в Карапановата кория, когато получи първата си рана, той, за да не угнети момчетата, с нищо не се издаде, че в краткото, но свирепо сражение е бил повторно пронизан, а сетне сам, като вълк, се бе заловил да се цери и превързва. Найден понечи да отиде при него и да му помогне, но друг го изпревари. Беше Стефан Хитрия. Не се чу с какви думи го бе посрещнал войводата, но затова пък съвсем ясно се долови възклицанието на Хитрия:

— Туй е тежко раняване, войводо, я виж каква дупка е зейнала в месото ти. Не можеш сам се справи с нея!…

— Заповядвам ти тозчас да се върнеш на позицията и да не сваляш очи от врага! — сопна му се полугласно Караджата, но бързорекият сливналия дори не помисли да се предаде:

— Да, ама тук не е четникът Стефан Господинов при войводата, а адаш при адаша. Хайде, не се опъвай повече, адаш, ами дай аз да почистя и стегна раната. Пък пред другите ще мълча, обещавам ти.

Найден се поколеба, но не се присъедини към Хитрия, остави сами двамата „адаши“ и тяхната тайна…

* * *

Когато видя табора на Юсмен бей да търти назад в срамно бягство, Бюлент Руфат паша просто не повярва на очите си. Вдигна бинокъла и тогава забеляза и другото — синьо-червената черга, която по-надолу бяха застлали с телата си загиналите. Вай, аллах! Какво се бе случило? Можеше ли напук на всеки здрав разум да се окаже, че добре обучени московци са се преоблекли в тези чудновати униформи? И как трябва той, пашата, да постъпи сега, когато целият алай е станал свидетел на погрома на Юсмен бей и навярно най-обикновеното шупе разтърсва дъното на не едни шалвари?

Като поразмисли, Бюлент Руфат реши: трябваше пред всички да накаже некадърника Юсмен бей, а сетне веднага да поднови юрушите — докогато в Дълги дол останат само трупове. С махване на ръка той повика един от своите емир субайъ̀ и заповяда да му доведат начаса колагасъ̀ Юсмен, а на бинбашиите от целия алай да се съобщи да се готвят за нови юруши. За негова изненада обаче младият емир субайъ̀ не хукна да изпълни нареждането му, а само смутено заби поглед в земята.

— Какво? — попита пашата. — Не се ли изразих достатъчно ясно?

— Трудно ми е да изпълня заповедта, паша ефенди. Колагасъ̀ Юсмен бей е там… долу… при другите…

— Загинал?

— Евет, загина още при първия сблъсък, паша ефенди. Пък за юрушите… Нали за да ударят комитите, таборите ще трябва да минат през нашите… и през Юсмен бей също…

Бюлент Руфат се ядоса. Този път на себе си. Даже хлапакът пред него, дето не е помирисвал война, се досети… пък той?…

— Кой ти говори за юруш тука, през нашите? — Пашата се опита да се измъкне с чест от неловкото положение. — Да нападнат другите. Ей там, отляво!

Изпълниха заповедта му и до здрач се хвърлиха в няколко последователни юруша. Всичко бе изпълнено така точно, все едно че бяха на учение. И въпреки това онези от другия край на Дълги дол (пашата никога не разбра, че там отбраната бе ръководена от Хаджи Димитър) ги отблъсваха с умело насочван кръстосан огън, а ако все пак достигнеха до горичката — и с яростен удар „на нож“. Напълно объркан от онова, което ставаше пред погледа му, привечер пашата заповяда да се свири „отбой“ и със защитен от бял байрак илчия да се поиска прибиране на загиналите. Отсреща се съгласиха. И пак потрябваха коли, за да извозят избитите правоверни; направиха този ихтибар само на аскера, а другите — башибозук и черкези — останаха да лежат там, където ги бе застигнал българският куршум…^[9]

Раята бе надвила своите господари!…

* * *

Пратеникът на Хаджи Димитър премина по позицията и разнесе заповедта му: войводата нареждаше всички да се изтеглят към южния край на Дълги дол и да се приготвят да продължат в тъмнината похода към Стара планина.

— Победихме, братя! — с искрен или попресилен възторг възкликна Стефан Караджа, когато се събраха. — Натрихме мутрата на гаджалина и му показахме що значи това българска войска!…

Думите му — както ставаше винаги — вляха вяра в собствените сили и насърчение на момчетата, но този път те бяха някак си половинчати; душите се събудиха колкото тлеещи въглени, а не лумнаха като буйни пламъци — тъй или иначе гладът и непосилната умора си казваха своето.

— Хубава победа! — изсумтя Хаджията, когато малко по-късно двамата останаха сами. — Преброих хората, Караджа. Шейсет и осем!… И от тях половината ранени… Толкова са останали на крака от цялата ни чета след днешната ни „победа“. Другите са погинали там. И утре главите им ще украсят селските мегдани, най-много да им сторят ихтибар да ги занесат за гавра до Търново или Русе…

— И все пак победата си е победа, Хаджи — не се предаде Стефан Караджа. — Ние никому не сме обещавали, че ще оцелее, ще остане жив да се радва на подвига си. Цял ден сражение срещу четиридесет пъти по-многоброен враг и накрая не ние, а той вдигна бяло знаме… Кълна се в паметта на майка си — признателният наш народ нивга няма да забрави това, Хаджи!…

Изчакаха да се стъмни хубаво и потеглиха. Ванката Христович назначи пак авангард и ариергард, а като се придържаше към старата и изпитана хайдушка тактика да се заблуждават преследвачите и кучетата им, Хаджи Димитър нареди първо да се върнат половин час път назад към река Росица, а после, избикаляйки, да ударят с всички сили на юг към спасителните дебри на Балкана.