Цончо Родев
Бурята (123)

9.

Йосиф и коларят Вълю уж само щяха да помогнат на чорбаджи Евтим да слезе до каруцата, а всъщност почти го влачеха надолу — така немощен беше той от болестта, повалила го на одъра вече няколко месеца. Настаниха го на прясно окосеното сено в сандъка и въпреки горещината на юлския ден, метнаха едно чердже отгоре му.

— Ти ли хленчиш, тате? — попита Йосиф; в гласа му трудно можеше да се открие нещо повече от най-обикновен интерес.

— А, аз! — отговори му изпод черджето Евтим чорбаджи. — Не се е родил още онзи, който ще ме види или чуе да хленча…

Беше вярно: дори и с единия крак оттатък, дори и в началото на едно бягство, Евтим Димитров продължаваше да си е познатият силен и волеви чорбаджия. Йосиф се огледа през рамо — онзи, който плачеше, беше измекяринът Вълю.

— Какво си се разциврил бе! — смъмри го. — Три аршина мъжага си, пък си проточил сълзи и сополи!…

— Лошо предчувствие имам, господарю — подсмръкна Вълю. — Млада жена оставям и…

— И какво „и“?

— Не знам. Ама нещо в мене ми казва, че няма да я видя повече.

— Глупости! — отряза го Йосиф с повече сигурност, отколкото всъщност притежаваше. — Не отиваме на север, където са хайдуците, а на юг. И на туй отгоре от конака ще ни пратят въоръжени заптиета за охрана. Хайде, иди се сбогувай с твоята… твоята…

— Невяна.

— … с твоята Невяна, че подир малко тръгваме. — Йосиф се изкиска нечисто. — Младоженци сте, зная, ама й кажи някак да изтрае една неделя без мъж…

Той огледа каруцата. Всичко му се видя на мястото си. И кесиите с алтъни, мушнати на различни места под сеното, като че наистина не личаха много. Поразмисли малко, пък се изплю в краката си — оставаше му най-трудната част на сбогуването. Не без усилие надяна на лицето си маска на хладно високомерие, изплю се без нужда повторно и се качи по стълбите към горния кат на къщата. Похлопа на малката соба и като чу утвърдителен отговор, бутна вратата. Таша, която редеше някакви дрехи в долапа отсреща, се извърна към него.

— Защо не си готова? — каза й той. — Подир малко тръгваме…

— Мислех, че по този въпрос отдавна сме наясно. Или имаш намерение да почнем разправиите съвсем отначало?

— Не мога да те поведа със стражари, ала… ала как ще ти се види, ако взема детето със себе си? Баща съм му и всеки ще ми даде право да се погрижа за сигурността му…

Таша не повиши тон, когато рече:

— Ако само посегнеш да го направиш, Иринка ще остане без баща. Онзи пищов е още у мене и, кълна ти се, умея да си служа с него.

— Добре, добре — побърза да се съгласи мъжът. — Нека не се връщаме на тази работа. Няма ли поне да се сбогуваш със свекъра си?

— Сбогувахме се още сутринта, когато го обличах. И си казахме, щото имахме да си казваме. — Тя вдигна иронично тънките си вежди. — А ти да не забравиш тефтерите си… лихварските…

— Тефтерите ми ще ме чакат тук, няма защо да ги разнасям. — Йосиф очевидно не разбираше от ирония. — Чувам, стражарите дойдоха. Подир малко ще потегляме.

— На добър ви час — каза тя, без да помръдне крак от пода.

Той извади едно вързопче от джоба на сюртука си и полека го остави на раклата до вратата.

— Не го отказвай! — Умолителността, която прозвуча в гласа му, беше вече истинска, неподправена. — Иринка е и моя дъщеря, нали? За нея го оставям… За нея и за сина, който…

— Добре — кимна Таша. И като се обръщаше към долапа, прибави: — Нека да е на добър час на бегълците, които бягат от своите при чужди…

И това беше цялата раздяла помежду им.

— Държи ли още на своето? — попита баща му, когато беше отново при каруцата.

— Държи.

— Ангелска външност, пък челичен нрав — продума замислено Евтим. — От нея и от тебе не зная кой е по̀ мъж…

Йосиф огледа заптиетата. Харесаха му — бабаитският им изглед внушаваше доверие. Той се качи и някак си се смести до баща си. Беше неудобно и за двамата, но той не рачи да седне отпред, на дъската до Вълю — нему, един Йосиф Евтимов, не подобаваше да седи коляно до коляно с някакъв си измекярин.

— Да тръгваме! — каза и коларят плесна с дизгините.

Една млада жена размаха кърпичка подире им. Не беше Таша. И тя — Невяна — беше единственият им изпращач.

… А късно привечер заптиетата докараха каруцата. В нея с прерязани вратове лежаха тримата — Евтим, Йосиф и Вълю. В смъртта нямаше различие помежду им, лежаха един до друг, като равни.

Не беше малко произшествие, та вдигнаха от постелята чак мютесарифа и той лично пое истиндака. Първата им мисъл беше, че заптиетата-пазачи са свършили туй грозно дело от лакомия за богатството на чорбаджията и неговия син. И макар те да твърдяха обратното, затвориха ги, че дори и приложиха върху тях някои от обичайните похвати за изтръгване на истината. Проводиха и хора до мястото, което двамата посочваха. И накрая се увериха, че заптиетата са говорели право. Когато са минавали гората между Джиново и Кадъкьой^[1], при големия завой, на тях ударила шайка башибозуци. Заптиетата стреляли насреща им (това, виж, не беше вярно, цевите на пушките им не бяха опушени), пък сетне, като видели безсмислието на съпротивата — ония били повече от дузина!, — обърнали конете и побягнали. Когато се престрашили да отидат да разберат що е станало, шайкаджиите били свършили своето… Което означаваше: хората заклани, а от парите — нито следа…

Трите жертви погребаха в един ден. Зад ковчезите на Евтим и Йосиф крачеха само двама души — Таша и Панайот Минков, който представляваше църковната община. Очите и на двамата бяха сухи.

А на другото погребение надойде много народ — цял Клуцохор се бе стекъл да изпрати горкия измекярин Вълю, който тъй и не можа да се нарадва на младата си невеста.

Привечер след погребенията от двора на Евтим и Йосиф Димитрови се издигна синьо-черен пушек. Услужливи съседи затропаха на дворната врата да предложат помощта си, но никой не им отвори. Накачиха се по дървета и покриви и надникнаха зад дувара. Таша Йосифова гореше някакви дебели тефтери.