Цончо Родев
Бурята (120)

6.

Нито тогава, нито по-късно се разбра кой стоеше зад тази работа. И дали изобщо беше един човек или неколцина — имаше ли в Сливен толкова учен човек, който без нито една грешчица да напише бележките на български и турски? А те, бележките, бяха кратки и гласяха все едно и също:

„Скоро ще ти бъде поискана сметка за всичко. Разплатата е близка.“

* * *

— Сам ли си?

— Не виждаш ли?

И глупавият въпрос, и сухият отговор бяха произнесени по еднакъв начин: нервно, кавгаджийски, с вътрешно притеснение. Хаджи Гендо хлопна вратата на метоха зад себе си, изу си еминиите и кръстоса крака на миндерлъка. Залови се да тъпче тютюн в чибука си, но ръцете и пръстите му прекалено много трепереха, та се отказа и ги натика пак в пояса.

— Не се сърди — каза. — Имам си кахъри…

Хаджи Никола Феслията, който досега го бе следил с нещо като досада, внезапно се оживи. И като се наведе над коляното си, попита съучастнически:

— Тези кахъри не са ли написани на едно таквоз тясно листче?…

— Защо? — трепна новодошлият. И се досети: — И ти ли?…

— И аз. И ако ти не можа да си напълниш чибука, аз пък не можах да си изпия кафето. Все поради същото.

Хаджи Гендо се изхлузи от миндерлъка и прешляпа по чорапи до приятеля си, като пътем извади една бележка и я изглади с длани:

— Носиш ли твоята, хаджи? Я да ги сравним!

Сравниха ги. И още от пръв поглед личеше — една ръка ги беше писала. Двамата размениха дълъг тревожен поглед.

— И знаеш ли кое е най-страшното? — облиза устни Феслията. — Че аз вярвам на всяка дума, що е изписана тука. — После се сапикаса, че е казал повече, отколкото трябва, та побърза да добави: — Е, не че се имам виновен за нещо, съвестта ми е чиста, ама…

Другият изобщо не даде ухо на уговорките му — той бе чул само първото. И докато се връщаше на мястото си, каза на свой ред:

— Че как няма да вярваш, хаджи? Сега в Сливен заплахата си е винаги до тебе, можеш с ръка да я хванеш. Само дето не можеш да я назовеш…

— Аз пък мога да я назова. Ще падат глави, хаджи Гендо. Не знам за какво провинение, но ще падат глави. И двамата с тебе не потърсим ли навреме спасение…

— Какво спасение?

— Ами таквоз: „Далдан дала селямет“^[1], както казват гъжвалиите.

— Откога пък турците станаха за тебе „гъжвалиите“? — присмя му се с крива уста хаджи Гендо. — Или се надяваш чрез мене да стигне до онзи, дето ни е почел с писъмцата си?

Сега беше ред на хаджи Никола да не забележи подмятането.

— Дай акъл що да правим, хаджи. И на кой клон да търсим спасение.

— На същия, на който сме го търсили винаги досега, на Йоргаки чорбаджи. Колчем сме се облегнали на него, нивга не сме сбъркали.

Феслията го изгледа продължително през стаята, после произнесе се нескрито пренебрежение:

— Никога не съм те имал за особен акъллия, хаджи, ама чак за такава глупост не бях подготвен да чуя. — Почака, но не последва нищо. Друг път хаджи Гендо поне щеше да избухне или да отговори на обидата с обида, но днес страхът му беше къде-къде по-голям от себелюбието и самоуважението. — Не си ли даваш сметка — продължи Феслията, — че нито ти, нито аз сме сторили някога нещо, което да е заслужило такава смъртна закана? И че ако в очите на простите имаме някакъв грях, той е анджък този, дето винаги сме се облягали на Йоргаки чорбаджи? Да си чувал поне веднъж през живота си някой торлак да каже едно „ашколсун“ за кмета Йоргаки? То е същото, като да беше посъветвал „далдан дала“ да отидехме да почукаме на Али ефендиевата порта…

Другият не го гледа, а се пули известно време срещу него. Докато най-сетне му дойде наум да запита с пресъхнало гърло:

— Тогаз що да сторим, хаджи? Къде да търсим спасение?

— Там, откъдето идва опасността. — Никола Феслията присви очи. — В Сливен познавам поне двамина, които със сигурност могат да ни посочат къде, пред кой господ да направим поклон до земята, та „преклонената главица…“ е, знаеш нататък. Единият е Бяно Абаджи горе на Барите, но той сто на сто няма и кутрето си да помръдне, за да ни спаси.

— А другият, хаджи?

— Другият е… Панайот Минков. Божа кравица е Панайот Минков и нивга не повишава глас в общината, ала сигурен съм, че и на бога се моли, и на дявола тамян кади.

— Ами че разбира се! — въодушеви се хаджи Гендо. — Хайде, ставай да тръгваме! Нали знаеш, че желязото се кове…

— Знам. Ама знам и друго: че разумният терзия три пъти крои, един път реже. Да се уговорим ние хубавичко, пък другото е лесно.

Те наистина се уговаряха дълго и подробно, опипаха, както се казва, нещата от всички страни. И едва тогава отидоха да подирят секретаря на църковната община.

Като ги видя, Панайот Минков веднага се досети, че това посещение не ще да е случайно, та остави заместника си в дюкяна, а двамата покани в собичката отзад, обзаведена като посрещник; Минков я наричаше своя „кантора“ и това бе една от новите думи за Сливен. Извини им се, че не може да ги почерпи с нещо, те пък му рекоха, че и без това преди малко си пили кафето в метоха. И след това встъпление Панайот Минков зачака — ред беше гостите да кажат целта на посещението си.

— Знаете ни, че сме добри и ревностни християни, господин Минков — заговори за двамата хаджи Никола. — И на Божигроб сме ходили, и от десетилетия сме в общината, и пред конака не сме се поколебавали да защитим едноверците си.

Панайот Минков не помнеше специално те двамата да са се застъпвали за някого в конака, но предпочете да не спори и да кимне мълчаливо в потвърждение — досещаше се, че главното предстои тепърва.

— Изобщо ние милеем и за вяра, и за род…

Домакинът наостри уши — тази последна дума разширяваше заслугите, които чорбаджиите си приписваха, в област, в която те бяха всъщност напълно чужди. Защото само допреди петнадесет години двамата хаджии се брояха между най-ревностните „елини“, в борбите за ро̀ден език в църквите отстъпиха между последните, пък и досега не проявяваха кой знае каква охота да се похвалят с българското си потекло.

— Та искаме да се посъветваме с вас, господин Минков, как аджеба да дадем нашата лепта за укрепване на скъпата на сърцата ни народност — завърши Феслията и се облегна назад, доволен от словото си.

Панайот Минков се облещи смаяно — това за „скъпата ни народност“ беше последното, което очакваше да чуе. После размисли трескаво: какво всъщност искаха тези хора? Че хитруваха — ясно. Но каква беше крайната цел на това тяхно хитруване? Той произнесе предпазливо:

— Не чух от устата ви нищо ново, хаджи Никола. Кой в Сливен не знае, че вие милеете за христовата вяра и за българската си народност?

— Абе знаят, знаят, ама сигур не всички знаят! — не се стърпя и избухна хаджи Гендо. — Инак ще заплашват ли мирните хора с гибел?

И хвърли пред домакина писъмцето, което тази сутрин бе намерил на хаета в къщата си. Панайот Минков го разгъна и го прочете; беше стигнало до ушите му, че в Сливен се разпращат заплахи за мъст, ала сега за пръв път виждаше една от тях. Прочете бележката. И всичко онова, което му бе неясно досега в посещението на двамата, стана прозрачно като стъкло. Той върна листчето на притежателя му.

— Две, не, три неща мога да ви кажа, господа, по повод на това, хм, странно послание. Първо, в него не става реч за никаква насилствена гибел. Второ, не се споменава и за грехове към вярата и народността. И трето, за мен може би най-важното, господа, че не разбирам защо сте се обърнали именно към моя милост. Вие сте умни хора, та не вярвам да сте помислили, че аз разпращам тези послания…

Двамата хаджии се спогледаха. Объркването по лицата им бе отстъпило място на пълно отчаяние.

— Поне ще ни дадеш ли съвет що да правим, господин Минков? — попита Феслията. Гласът му вече звучеше мазно, мазно — същинско олио.

— Не смея да се обвържа със съвет. — Панайот Минков искрено си пожела те да не са усетили скритата злорадост, която прозвуча с тези думи. — Ала мога да ви кажа как аз бих постъпил, ако ми донесяха подобно писъмце. Щях да се поровя в миналото, за да проверя дали е чиста съвестта ми — към вяра, към народност, към мющерии, към всичко. И ако не намерех петънце в нея, щях спокойно да чакам… — как беше там? — „потърсената сметка“ и „разплатата“. Това е!

Една много дълга минута гостите изглеждаха така, като че ли им бе зашлевена плесница. А когато си тръгнаха, влачейки крака, изобщо забравиха да се сбогуват…

* * *

Не се почувствува на по-добър хал и Йоргаки чорбаджи, когато получи същото заплашително „послание“. Една слугиня му го донесе със сутрешното кафе и от този миг му се пресече ищахът за всичко — не закуси, отказа се от пътуването, насрочено за днес, към Аладагли и Артаклари^[2], където в чифлиците му, неизвестно защо, жътвата още не беше започнала. Той поне двадесет пъти прочете бележката и също толкова слезе и се качи по стълбите на хаета. Най-сетне похлопа на малката собичка, бутна вратата. Прегъната до прозорчето, Тенинка везеше нещо. Той хвърли листчето на скута й:

— Виж!… Това невям ще те зарадва…

Мислено се прокле: искаше му се тези думи да прозвучат сухо и сурово, пък отвъд тях се прокрадна уплахата му.

Дъщерята прочете няколкото грижливо изписани думи и му ги върна.

— Щели да ти искат сметка — безизразно каза Стилиянка и светлите й като стъкло очи настойчиво потърсиха неговите. — Мигар те е страх? Тебе, Йоргаки чорбаджи? Да не си се сетил нещо, което да заслужава разплата?

Той изруга по много особен начин — дълго и цветисто, но като прескачаше или посдъвкваше мръсните думи. После излезе и тръшна вратата подире си. Навън се запита: „Накъде сега?“ И единствената му мисъл беше за Евтим Димитров — само той му беше равен в Сливен; щом имаше нужда от съвет, от Евтим трябваше да го поиска — нищо, че се бе залежал болен напоследък, Евтим Димитров трябва, длъжен е да отдели малко време и за него.

Само след няколко минути Йосиф вече го въвеждаше при баща си. И още от първия поглед Йоргаки съжали за прибързаното си хрумване — онзи, който лежеше на одъра, не беше охраненият и жизнелюбив Евтим, приятелят на чашката и гозбата, а някакво съсухрено негово подобие, смалено и изпито, все едно човешки скелет, облечен в кожа. Също и лицето, потънало в бялата възглавница — то беше с цвят на пръст, а от косата липсваха цели валма…

— Мога да позная за какво си дошъл — тихо, но достатъчно сносно произнесе Евтим, след като се поздравиха. — То е изписано на лицето ти.

— Ако са изписани смут и страх, вярно си прочел, Евтиме. Аз…

Гостът прекъсна по средата — в одаята бе влязла снахата Таша с пръстена купичка в ръце; Йоргаки правилно се досети, че тя носеше на болния разни отвари от билки.

— Говори, говори — подкани го болният, докато с мъка се отлепяше от възглавницата. — Таша е курназ момиче, няма да се уплаши.

„Курназ момичето“ подпря главата му и му поднесе да пие билките. За да запълни празнотата, Йоргаки заговори:

— Подхвърлиха ми писмо — каза, докато го изваждаше от вътрешния джоб на елека си. После прочете на глас бележката и завърши: — Дойдох да те помоля за акъл, Евтиме: да ми разтълкуваш що значи туй и да ме посъветваш какво да сторя.

Евтим изчака снахата да избърше устата му и каза:

— Можеше да си спестиш четенето, кмете. Такива бележки ние вече имаме, даже две — едната за мене и втората за Йосиф. Също и ние ще даваме сметка и така нататък. Изобщо нищо ново не ни каза.

— Господин Йоргаки чака новото от тебе, татко. Тълкуванието. И съвета.

— Пей давам да мога да го разтълкувам — въздъхна болният. — Ала единствено мога да кажа предположенията, които се въртят в размътената ми глава. — Той се отпусна във възглавницата. — Въздухът е като пред буря, Йоргаки. Нашите „катран кофасъ̀“^[3] очевидно очакват нещо, което да им налее сили в мишците — нова война с московеца ли, що ли, не знам. И това им дава кураж да готвят разплати и прочие.

— Очакват го и турците, Евтиме. Не си ги виждал напоследък, ама са като наакани всички до един… — Гостът преглътна шумно. — Щом и вие с Йосиф сте получили таквиз любовни хабери, що смятате да сторите?

— Първом ще изчакаме да видим има ли нещо зад надеждите на торлаците — отговори вместо баща си Йосиф. — Ако не, ще я караме, както досега. Ако обаче крушката се окаже с опашка — товарим се и драсваме.

— Така, както е баща ти? — усъмни се кметът.

— По-добре на легло, но с глава върху раменете, отколкото…

И тук внезапно се намеси Таша:

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Йоргаки. Така можах да науча, че било решено да ме преселват. Иначе щяха да ме предупредят толкова, колкото и конете, дето ще карат каруцата им.

— Каруцата „им“ или каруцата „ни“? — обади се откъм одъра тихият глас на болния.

— Каруцата ви, тате — спокойно произнесе Таша. — Аз не съм получавала никакви писма, пък и да получа — не ме е страх да дам сметка за делата си и да чакам съответната разплата.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — Евтим Димитров се опита да кресне, ала не му стигнаха силите за това. — Нямало било да дойде…

— Наистина няма, тате — все така равно потвърди снахата. — Йосиф може да ти даде доста обяснения за това, ала аз ще ти кажа едно, което нему няма да дойде наум. С кърмаче на ръце съм и с друго на четири месеца в утробата. Няма да изложа на опасност нито роденото, нито нероденото. Не ти ли се вижда достатъчно, тате?

Йоргаки чорбаджи разбра, че е дошъл по неподходящо време и побърза да се сбогува. Когато се намери отново сам на улицата, той свали феса си и избърса чело. Ето, също и у Евтимови… Цял един добре уреден свят се рушеше около него, а той не знаеше какво да направи, на чие рамо да се облегне. И докато още премисляше всичко това, краката му от само себе си се отправиха към конака.

Също и този път му направиха ихтибара, та без много разпитвания го въведоха при мютесарифа. В просторната одая беше сумрак — на Ахмед Джевад паша не понасяше юлската горещина, та изискваше да затъмняват прозорците му, — но Йоргаки все пак успя да зърне, че имаше там и друг посетител, Али ефенди. Изпълниха всичките дълги ритуали на ориенталското гостоприемство и Йоргаки пристъпи към същественото:

— Кахърен съм, ефендилер. Получих заплаха за…

— А! — възкликна кадията, прекъсвайки го. — За близка разплата, нали? — Българинът потвърди. — Я извади, я извади да ги сравним!

Всеки извади своята бележка. Бяха написани на еднаква хартия и с еднакво сигурна ръка — както на български, така и на турски. Сравниха съдържанието — също и то се оказа напълно еднакво.

— И какво смяташ да правиш? — попита Али ефенди.

— Учудвам се, че питаш мене, кадийо. Аз дойдох тук със същия въпрос в главата си. Вие сте властта, от вас чакам и съвета, и… сигурността си.

— Аферим бе, челеби! — изкиска се пашата. — Как хубаво го каза само — можеше да посрамиш кой да е стамбулски адвокатин.

— Имам други грижи, паша ефенди, не ми е до равняването със стамбулските адвокати. Зер като казват „разплата“, тия, дето са писали писмата, не са мислили за ядене на кадаиф и баклава…

— Туй най-добре мога да го потвърдя аз — намеси се Али ефенди и многозначително показа осакатената си ръка.

— Ако слушате мене, цялата тази работа е бошлаф. — Ахмед Джевад паша говореше по начин, който беше на границата между безгрижието и лекомислието. — Намерили са се неколцина зевзеци (в Сливен те никога не са липсвали) и сега от кьошетата ви гледат сеира…

— Завиждам ти на спокойствието, мютесариф ефенди — студено подхвърли кадията. — Не са много хората, които могат да седят върху буре с барут и да си правят джумбуши със запаления фитил.

— Да ви пикая аз на вашето буре с барут, ефендилер. Ако българските закани хващаха дикиш, досега милион пъти да не е останал камък върху камък от нашата царщина. „Керван гитсин, калб ко юрсин“^[4], туй ще ви река аз.

Не се разбра много ясно кой беше керванът и кой — псетата, попречи за това влизането на още един човек в одаята — наиба Мустафа Ариф бей. Той, неловко се повъртя до вратата, пък помоли:

— Афедерсен, мютесариф ефенди, дали можеш да излезеш за малко?

— Какво, наиб? — отново прихна в смях пашата. — Да не си получил и ти заплашително писъмце?

— Дойде важна депеша, паша ефенди… — Мустафа Ариф многозначително показа с очи към Йоргаки. — Няма ли да дойдеш да…?

— Хайде, хайде — подкани го мютесарифът. — Тук сме си все биз-бизе, от тези хора нямаме тайни. Каква е депешата?

— От валията на Русчук — подчини се наибът. — Нощес няколкостотин българи и преоблечени московци, всичките с най-добро оръжие, са прехвърлили Дунава наблизо до Свищов. Предводителят им бил тъдявашен човек, някой си Хаджи Димитър…

— Хаджи Димитър! — уплашено извика Йоргаки чорбаджи. — Ах, този кучи син!…

— Познавате ли го? — попита пашата.

— Знам го и аз — дрезгаво рече Али ефенди. — Син е на един ханджия от Клуцохор. Луд за десет луди. И още ей таквоз хлапе претрепа един наш юзбашия…

— Той иде за мене! — Йоргаки видимо беше на границата на припадъка. — Личен хъс има той към мене и ми го е казвал не веднъж!…

— Не знам дали иде за тебе, чорбаджи, но войската си той водел право насам, тъй гласи депешата. И ни предупреждават да се готвим.

— Да се готвят те — каза мютесарифът; този път безгрижието му очевидно беше неистинско. — Нали са в техния вилает…

— От Стамбул за Русчук е тръгнал лично Негово високопревъзходителство Мидхат паша^[5], за да поеме в ръце войската на правоверните. А войска е вдигната отвсякъде — от Одрин, от Шумен, от Русе, от Видин…

Вече нямаше място за майтапи и лекомислие — за да се надигне Мидхат паша от Стамбул, туй ще да е опасност и половина!

— Оправяйте се, както знаете — рече Али ефенди и с неочаквана за него чевръстина скочи на крака. — Мен няма да ме има, за да ви помагам. Пожелавам ви късмет, ефендилер…

И с тези думи той не закрачи, а почти затича към вратата. След него забърза и Йоргаки.

— А ти накъде, чорбаджи? — подвикна подире му мютесарифът.

— Хаджи Димитър иде за мене… Хаджи Димитър иде за мене… — налудничаво повтори няколко пъти Йоргаки. — Господи Исусе Христе и ти, пресвета Богородице, Хаджи Димитър иде за мене…

Не направиха нов опит да го спрат.

По-късно щяха да научат, че Йоргаки още същата нощ се измъкнал („по терлици“ — разправяха хората) от Сливен. И преоблечен и с небръснато лице, прекарал половин месец в колибата на свой доверен пъдар в един от чифлиците си някъде на юг…