Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
11.
Заоблената гърбица на Голямо Стидово едва-едва се обагряше в мътнорозово, когато Коджа Мюстеджеб, без да слиза от коня, похлопа на портата. Не го бе премислял, но подсъзнателно се бе приготвил да чука дълго и настойчиво, докато разбуди обитателите на къщата, обаче се измами — не мина даже половин минута от другата страна на портата се разнесе тропот. Турчинът се изправи на стремената и надникна през дувара. По подредените в различни фигури камъни на калдъръма между портата и къщата приближаваха двама души — не само напълно облечени, но и в пълно въоръжение. Това направи просто поразително, потресаещо впечатление на Коджа Мюстеджеб — през дългия си живот нему се бе случвало да има вземане-даване с не един и не двама бая̀ големи хора, но никой от тях не бе имал достатъчно власт и пари — пък и съзнание за собствената си важност, — за да поддържа, денонощно по двама гавази.
— Ким о бре?[1] — разнесе се дрезгав глас отвъд.
— Кажете на Мустафа Шибилюолу, че е дошъл Коджа Мюстеджеб от Сливен. — Едно от прозвищата на Мюстеджеб беше: Късканджъ̀, ще рече Завистливецът, и той наистина си беше завистлив, ревнив за чуждите успехи, чувствителен на големство. Сега, засегнат на това болезнено място от вида на двамата гавази, той вложи доста самочувствие в това свое „Коджа Мюстеджеб от Сливен“ — противопоставяше големеене на големеене. После обаче изведнъж го смъдна малодушие — представи си жалкото положение, в което би изпаднал, ако някой от гавазите се върнеше и кажеше нещо от рода на: „Шибил пита кой е този Мюстеджеб от Сливен“ и в съзнанието си се видя да се смачква като пробит мях. И добави: — Праща ме кадията Али ефенди, тъй му кажете.
— Сам ли си?
— Сам. — И допълни високомерно — Коджа Мюстеджеб не се нуждае от колаузи, той знае да се пази сам.
Единият от охраната остана при портата, другият, четиридесетинагодишен мъж с несръчната походка на човек, който е прекарал цял живот на кон и внезапно му се е наложило да използува собствените си крака, се затътри към дома. Не мина много време и на чардака на къщата се появи Шибил по нощна риза и се развика отдалече:
— Къде е моят стар дост Мюстеджеб бе? Как!? Мигар го оставихте като просяк навън? Отваряйте начаса, зер ще ви изкъсам главите!
Портата се отвори със скърцане. Коджа Мюстеджеб скочи от седлото, хвърли дизгините на гавазина и прекрачи в двора. В същото време стопанинът бе слязъл по стълбата, та се срещнаха и разпрегръщаха по средата на разстоянието. Въпреки да изглеждаше малко смешен в безформената си нощна риза, все още разрошен и с неподредени мустаци, Шибил пак си беше с мъжествена хубост подчертана от господарския израз на погледа му и на вирнатата брадичка; зъбите му, бисернобели и равни, сякаш грееха сред мургавото лице, пък под ризата се очертаваха яката му висока снага и по юнашки изпъчените гърди. Коджа Мюстеджеб мнително дебнеше да върне някакъв белег на самоизтъкнато превъзходство в прегръдката му и изобщо в цялото посрещане; не ги откри, ала това не го накара да се освободи от недоверчивостта си — все още бе под впечатлението на небивалото присъствие на гавазите.
Слугини-християнки се разшетаха и му поляха да се измие и почистиха богато украсения му с гайтани син чепкен от пръските засъхнала кал. Въпреки ранния час, отнякъде се появи и берберин, та избръсна госта и подстрига мустаците му. Междувременно стопанинът също се бе облякъл и оправил, че когато се събраха отново, и двамата бяха в каяфет, който отговаряше на славата и самочувствието им. Коджа Мюстеджеб не разказа за последния си „подвиг“ — дори човек като Шибил надали би одобрил бастисването на един храм, пък загубата на човек от тайфата, и то при сблъсък с един-единствен противник, направо правеше Мюстеджеб за резил, — изобщо смънка нещо неясно за причините, но предаде молбата на Али ефенди за оказване на, общо взето, доста продължително гостоприемство. Той нямаше хабер какви точно са отношенията между всесилния сливенски кадия и некоронования господар и владетел на Градец и околностите му, ала молбата нито изненада Шибил, нито го разтревожи.
— Бъди добре дошъл и остани толкоз, колкото пожелае душата ти — беше сърдечната покана. И се пошегува: — Само, холан, не бъди все така от ранните. Тук обичаме да си поотспиваме, зер ракъ̀-кефи захващаме още по икиндия, пък за сън май се сещаме чак с първите петли…
— А, и аз съм човек табиетлия и няма да се посрамя във вечерните пирове — засмя се в отговор гостът. — Това, днешното, беше по изключение. И да ти призная, Мустафа, вината е моя, не на Али ефенди. Той, кадията, ме съветваше да тръгна едва по това време, ала аз избързах и тръгнах още снощи. И не по прекия път, ичеренския, а избиколих отдолу. Имах да уреждам нещо в Бургуджий[2], та се поотбих малко.
— Ако е било за някой мъжки борч — към зъл враг или към хубава жена, — тогава всичко ти е простено — смигна съучастнически Шибил.
Всъщност Мюстеджеб се бе отбил в Бургуджий за нещо твърде делнично — да остави насъбраната от последните няколко сефера (така наричаше той разбойническите си удари) плячка в скривалището, което имаше у един свой тамошен ятак. Но сега използува сгодата, за да се похвали:
— Вярно, мъжки дълг беше. От онези, дето се разплащат с двайсет драма олово, пък не ги ли изплатиш, тежат на душата, пущините, като воденичен камък…
— Хубаво — кимна стопанинът. — Такива мъже харесвам. И за работа, и за другаруване. Жалко, че се знаем отдавна, пък едва сега се събираме. Но ще река така: нищо, що е време, пред нас е да наваксаме. А сега комай, е време за закуска — приключи и плесна с ръце.
На знака му се отзова едно от вече познатите слугинчета. Гостът помисли, че Шибил ще разпореди какво да им приготвят, ала се излъга — той все още не се съобразяваше с истинските възможности на Шибиля.
— Повикай Абил — разпореди се стопанинът. — Ама чакай, първо речи на Дженда да дойде да се запознае с нашия неочакван, но прежелан гост.
В душата на Мюстеджеб трепна любопитство — беше чувал за тази „Дженда, бяла българка“, заразяла доброволно мъж и деца и ги заменила срещу волния, разточителен и разгулен живот при кеседжията-циганин.
Не мина много време и в собата влезе Дженда. Още първото й появяване поразяваше — беше в турски дрехи и атлазени шалвари, пък с по християнски открито лице. Имаше наистина млечнобяла кожа и естествена руменина на бузите, снагата и беше твърде закръглена отпред и отзад, с което щеше да запълни окото на кой да е турчин, но като че ли достойнствата й свършваха дотука: иначе много неща — тези отпуснати гърди например — напомняха, че тази жена в не съвсем първа младост бе дала вече живот на четири гяурчета… Вътре в себе си гостът се почуди на Шибил — такъв богат и юначага мъж като него можеше, както е думата, всяка нощ да има по една свежа като пъпка девственица в постелята си, пък беше избрал… После си каза мръсно: пък кой я знае, може да владее такива любовни мурафети, дето да струват колкото сто девици с красота на райски хурии, ала които само лежат като кютуци. Помисли всичко това Мюстеджеб, но се постара да го прикрие надълбоко в себе си, а гласно поздрави жената (не я нарече „стопанка на този дом“, понеже не знаеше истинското й място в него) и я възхвали с цялото пищнословие, на което беше способен — за красотата й и за този левент мъж, когото бе избрала.
Докато още размениха разните хвалби и поздравления, в собата влезе един от гавазите и стори темане чак до земята.
— Слушай, Абил — заповяда стопанинът. — Още сега ще отидеш отсреща в Байоларската махала. — Мюстеджеб познаваше достатъчно Градец, та разбираше за какво е думата — Байоларската беше онази централна махала от другата страна на реката, почти изцяло българска, където живееха най-богатите хора на селото. — Като почнеш от единия край, ще похлопаш на всяка трета порта и ще казваш поред: до час време да донесат на Мустафа Шибил… какво ма, Джендо, я помогни.
— На едни ще поръчаш баница, на други баклава, нататък печени пилета, пилаф…
— А, не, пилаф не! — прекъсна я Шибил. — Или само ако се случи къща на правоверен — раята тъй и не се научи да прави вкусен пилаф.
— … едно агне на чеверме, курабии, топли пръхкави пити, бърдаци ракия, ведро вино… И друго там, щото ти дойде на ума.
— Хайде, тръгвай — отряза Шибил, — че виждаш, пред госта е празно.
Въпреки заповедта гавазинът Абил се прехвърляше от крак на крак, виждаше се, че иска да попита нещо. Коджа Мюстеджеб предположи, че ще се осведоми как да действува, ако в някоя къща — особено ако беше къща на правоверен — откажат да изпълнят повелята на Шибиля. Тъй помисли Мюстеджеб, но се излъга — очевидно тук никой не допущаше възможността някой, бил той мюсюлманин или българин, да дръзне да отиде наспроти волята на всесилния циганин. Абил попита:
— А как да постъпя, господарю, ако една от третите порти се случи на… на Христо? — Ставаше дума за мъжа на Дженда (по закон и пред бога той всъщност още й беше мъж — не бяха разведени), чийто дом беше точно в Байоларската махала.
Шибил и Дженда се изкискаха. И жената превари в отговора:
— И дай боже да се случи — каза. — Тогаз ще му речеш едно нарочно „много здраве“ от нас с Мустафата. И каквото му е ред да изпълни, тройно ще му го поръчаш.
Гавазинът се преви в ново темане и излезе заднишком.
— А сега слагайте трапезата — разпореди Мустафа Шибилюоглу. — Докато в Байоларската пекат пилетата и баниците, ние можем да опънем по една ичкия, ей така, за прогонване на махмурлука. А, що ще речеш, Коджа Мюстеджеб?
Така с първите лъчи на пролетното слънце захвана поредната гощавка на градешкия властелин.