Цончо Родев
Бурята (113)

13.

Дядо Желю не само изпълни обещанието си и уреди сметката на дружината с хаджи Юсмен ага, но и го стори с такива салтанати, че издаде, дето е учил занаята при Димитър Калъчлията — от всички големи войводи на последните две десетилетия именно Калъчлията беше човекът, който от всяко свое действие правеше и малко театро. А театрото в Тича стана така. Дядо Желю не се задоволи примерно да причака нейде агата и с един куршум на вярната си адам-бой пушка да му пръсне чутурата, а го нападна по втори петли в дома му, извърза него, жените и слугите му и после ги остави да чакат. А трябваше те да почакат, понеже до разсъмване четата излови също така сейменина на селото и няколко по-известни бабаити — останалите мъже-турци или се изпокриха, или предпочетоха да изразят привидно покорство.

Също по-нататък Дядо Желю не прояви никакво бързане. Изчака юлското слънце хубавичко да се издигне и чрез телялина събра цялото село на мегдана пред конака — изловените и навързаните не дойдоха, а ги доведоха. Най-накрая докараха и мухтарина; в последния момент на Гунчо бе скимнало, та бе затъпкал устата му с една кесия грошове — нека да се наяде накрая с наградите, които бе получавал за мръсните си дела.

На мегдана войводата го разпита пред всички от името на Панайот Хитов, от името на Панайот Хитов му припомни всичките му кеседжийства и накрая все от негово име го осъди на обесване. Но и тук не прояви бързане и припряност: първо позволи на хаджи Юсмен ага да се прости със семейството си, после му докара ходжата, за да му почете от Корана, и едва тогава го обеси на крушата-дивачка, която растеше баш пред конака. И само един-единствен път показа нетърпение; то беше, когато мухтаринът падна на колене захленчи и удари на молби за пощада, та му запуши устата с два яки шамара. Изчака да се увери, че онзи на въжето се е представил пред Пророка на небето, и едва тогава свирна на момчетата си да се изтеглят.

Излишно е да се казва, че разказът за тази казън (често богато разкрасен, съвсем по-ориенталски) не за дни, а просто за часове обходи санджака, че и целия Одрински вилает. Кадъните отново захванаха да плашат децата и внуците с името на Панайот Хитюв войвода, мъжете от целия Балкански край се вдигнаха на потери, проводиха им на помощ и редовен аскер от Сливен, Карнобат и Ямбол. Но Дядо Желю не напусто бе учил при големи и славни войводи: докато потерите още завардваха пътеки и извори, той с четата си се озова чак при Алобас^[1] в равнината, наказа със здрав пердах двама кабзамали-одринлии, които уж събираха юшура, а на дело обираха всичко ожънато и овършано, сетне ги върза гръб до гръб на един скапан от струпеи катър и ги натири към юг, а зърното върна на селяните — българи и турци. Веднага потерите се юрнаха презглава към Алобас, но той пък им се изплези от Дилджилери^[2], на един хвърлей място от град Каваклий^[3], където запали купните на прочутия кожодер Сунай ходжа. И всичко това все от името на Панайот войвода.

Разиграва Дядо Желю по този начин властта от билото на Стара планина на север до Родопите на юг и от Карнобат на изток до Хаинето на запад. И се чудеха агаларите: крила ли са поникнали на пустия му Панайот и неговите момчета?… А когато по-късно през лятото дойдоха депеши от Филибе и София, вече окончателно се объркаха — знаеха, сигурни бяха, че войводата и проклетите му комити шетат някъде в триъгълника между Калояново, Бургуджий и Мокрен^[4], пък в същото време им известяваха, че се е ударил с някаква потеря над Карлово, а само два дена по-късно — че хората му са ранили един софийски бьолюкбашия в битка на Петрохан… Коя здрава глава няма да се шашардиса от подобни известия?

Изобщо действията на Дядо-Желювата чета през паметното лято на 1867 година щяха може би да останат записани със златни букви в летописа на хайдутството и комитаджийството, ако накрая не бе дошла една печална случка, която хвърли сянка върху всичко останало.

Това стана в ранната есен, когато гроздоберът вече почти навсякъде беше завършил. Дружината се бе разположила на стан на Стидово^[5], когато Гани Шумналията ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Е, какво? Димитровден наближава, наскоро ще помислим за зимуване. А как ще се явим във Влашко? Така, с по няколко глави чесън в джобовете ли?

Имаше открито предизвикателство в тези думи. Даже повече в тона, с който бяха изречени, отколкото в самите думи. Ако притежаваше здравите нерви на онези, които го бяха въвели в „лявото хоро“, войводата сигурно или щеше да отмине подмятането, или да го смачка с едно кратко слово. Но Дядо Желю нямаше тези качества, та се поддаде на лютия си нрав и отговори на предизвикателството с предизвикателство:

— Що искаш да кажеш, Гане?

— Туй, което казвам, Дядо Жельо…

— Войводо — поправи го другият.

— Добре де, нека да е войводо. Думата не променя другото, главното. Че нас ни чака зимуване във Влашко. А всички знаем какъв пашалък се кара във Влашко, когато за да хванеш гологана в джоба си, трябва половин сахат време да го гониш.

Гневът продължаваше да се надига към слепоочията на Дядо Желю, но той успя още малко да го обуздае:

— И сигур си готов да дадеш акъл как да не гоним гологана, а да вадим с шепи алтъни от същия този джоб?

— Той е същият акъл, по който са вървели горските юнаци открай време. — Гани Шумналията смигна дяволито към момчетата и завъртя многозначително шепа. — Слава ние насъбрахме достатъчно, Дядо…

— Войводо — повторно и този път по-строго го поправи Дядо Желю, но сега Гани не благоволи да се съобрази с напомнянето му и продължи:

— Има по тия места богати чалмалии, Дядо Жельо. Едно кръвопускане на кесиите ще им се отрази добре на здравето. А нам ще осигури да не нагъваме праз и армея зимъс.

— Тъй ли? Кажи един такъв тъдявашен богаташ за кръвопускане, а?

— Ами, да рачем, хаджи Осман, мухтарина на Медвен.

— Ти чуваш ли се какви ги приказваш? — сгълча го Тодор Харбоолу. — Не си ли се запитвал защо медвенци думат на мухтарина си Дядо Осман? А да си слушал, че веднъж в неделята същият този Дядо Осман яхва магарето и повежда медвенки на пазар в Котел и тогаз нито един гаджалин не смейва с пръст да ги закачи? Ама че акъл! На Дядо Осман от Медвен за парите се полакомил нашият!…

— Бре, бре, бре — изкиска се Гани Шумналията, — аз пък да не знам, че съм се хванал на „лявото“ със светци… Турчин ли е Дядо Осман, Харбоолу? Турчин е. Е, другото се разбира от само себе си.

— Тъй, разбира се от само себе си — вече с нескрита заплаха повтори Дядо Желю. — А ти, Гане, да си давал пролетес в Букурещ някаква клетва лично пред господин Раковски? Да си обещавал пред ножа и Евангелието, че занапред ще бъдеш революционер, а не хайдук?

— Думите са много — нагло отговори Шумналията, — ала търбухът ми е един. И него никакви думи, пък били те и от устата на Раковски, няма да го напълнят, когато…

Гани не успя да завърши — с мигновено движение войводата измъкна пищов и куршумът му се заби точно между веждите на недоволника.

— Някой друг да е на ума на Шумналията? — запита студено.

Не, никой друг не предложи да се престъпи клетвата. Ала също така и никой не се възрадва на смъртта на своеволника — тъй или иначе за цяло лято юнашко шетане никой не бе получил нито рана, нито драскотина от турски куршум, пък сега един бе паднал от българска ръка…

Същия ден заровиха Гани Шумналията там наблизо, на северния склон на Стидовската планина. А на следния двама сливналии от дружината — бяха Гунчо и Тодор Харбоолу, неразделните другари се явиха при Дядо Желю и с уважение, но и с твърдост го помолиха да ги освободи от клетвата им и да ги пусне да си ходят.

— Ще ми кажете ли откровено защо е туй ваше решение? — премери ги с поглед от глава до пети Дядо Желю.

— Излишно е да натъртваш думата „откровено“, войводо — отговори за двамата Гунчо. — Нямали сме и мисъл да те лъжем.

— Макар че не е чак толкоз мъчно — добави Харбоолу. — Човек винаги може я болен да се е усетил, я за родна майчица да му е домъчняло, нали?

— Добре, нито сте болни, нито за майките ви е домъчняло. Тогава?

Гунчо издържа погледа му, само острите му уши се изчервиха.

— Объркани сме от това, вчерашното, войводо. Гани не беше прав, туй всички го знаем — излезли сме ние за свобода, а не… Но и другото също ни се видя… Не са толкоз много народните войници в Балкана, войводо, че за всяка грешка да се забива куршум в мозъка.

— Разбирам. — Дядо Желю замислено търкаше с показалец челото си. — Разбирам ви добре. Разколебани сте. И сте прави да искате да ви отпусна от дружината — разколебаният войник не е здрав войник.

— Значи ли туй, че ще ни отпуснеш да си вървим, войводо? — осведоми се Тодор Харбоолу.

— Да, значи. И даже клетва за мълчание няма да ви поискам — през тези месеци ви опознах достатъчно. При това… Да, при това също и останалата дружина след две-три седмици ще се разпилее. Но преди да се разделим, искам да ви кажа и да ви попитам нещо.

— Слушаме те, войвода.

— Когато овчарят забележи чумава овца в стадото си, той начаса̀ й тегли ножа. Ако ще и да му е най-свидната. Защото остави ли я, след седмица ще пламне цялото стадо. Ама ще кажете — овцата е овца, а с човека може да се поговори, да му се отворят очите за грешките, да се вкара в правия път. Не е така, момчета. Войската, независимо дали са пет хиляди души, или само пет, е нещо много тънко, много мъчно. Точно защото са хора, а не овце. И в това тънко и мъчно нещо азбуката започва и свършва с реда и подчинението. Няма ли ред и подчинение, пиши го, че няма и войска. Затова чумата на неподчинението трябва да се изрязва даже още по-бързо, отколкото в стадото. Особено ако тази чума заплашва да превърне войската в тълпа обикновени разбойници. — След дългото си слово Дядо Желю ги изгледа поред. — Убедих ли ви?

— Убедително говореше, но мен не ме убеди — каза Гунчо. — Невям причината е, че още виждам пред очите си пръснатата глава на Шумналията. При туй Гани беше истински юнак, пръв в битките.

— Аз пък ще река друго, войводо — обади се на свой ред Харбоолу. — Гани Шумналията имаше грях, ама туй не беше грях като чума в стадото. И затова те моля да ме освободиш от клетвата ми.

— Освободих ви вече — кимна Дядо Желю. — И пожелавам само едно. Да поживеем десет години и да се срещнем отново. Вие навярно вече ще сте прочути войводи, ще имате под заповедите си много народ. Е, тогаз искам да ви попитам как аджеба ще постъпите, ако хората ви поискат от войска да се превърнете в пладнешки разбойници.

Двамата не казаха нищо и за малко помежду им се възцари тишина.

— Щеше и да ни попиташ нещо, войводо — напомни Гунчо.

— Дали като се отделите, имате къде да отидете. Чувствувам се отговорен за вас, момчета, дори и когато се отделите от дружината. Отговорен и загрижен. Не искам българската народна войска да загуби двоица като вас…

— Аз имам сигурни хора тук наблизо, в Градец — каза Харбоолу. — Отдавна съм се уговорил с тях да ме приютят за зимата.

— А аз ще се върна в Сливен.

— В Сливен? — вдигна вежди Дядо Желю. — Там трябва вече да са насапунисали въжето за врата ти… Или мислиш, че в конака не са научили дето сте били в дружината ми?

— Няма да се прибера вкъщи — засмя се хитро Гунчо. — Домът на тате отколе е под окото на турските шпиони. Заради брата, нали знаеш. — Брат му, Стефан Хитрия, беше избягал лани във Влашко и сега често му се чуваше името като на един от най-непримиримите хъшове. — Но у братя Минови има приготвена тайна стаичка за мене. Че дори и вярно момче, което да ми отслужва.

— Добре тогаз, можете да си вървите. — Войводата се поколеба, но се въздържа, не ги прегърна. — Пък нали знаете: планина с планина не се среща, но човек с човека…

Разделиха се. И никога повече не се срещнаха.^[6]