Цончо Родев
Бурята (112)

12.

Боже мой, какъв кошмар!…

Да получиш толкова удари в един само ден, да присъствуваш, когато всичко, което те е окриляло напоследък, се сгромолясва пред очите ти — трябва наистина да си един Панайот Хитов, за да не полудееш!

Започна се със завръщането на Дядо Желю и неговата малка четица. Зарадваха им се, пък подвойводата, навъсен като ноемврийски облак под Карандила, с равен и студен като градешки камък глас доложи: дружината на Филип Тотю не съществувала, нека не я чакат повече, разгромена била тя при село Върбовка.

— Разгромена? — слиса се Панайот Хитов. — Та нали за да е разгромена, първо е трябвало да бъде открита?

Дядо Желю вдигна рамене — никой не разбра каква мисъл скри зад това движение. А вместо него се обади писарят Иван Кършовски:

— Войводи има много, ала не всички са Панайот Хитовци…

Друг път тези думи навярно щяха да поласкаят войводата, но сега изобщо не стигнаха до сърцето му — грижата и объркването ги удавиха.

— Разкажете щото сте научили — нареди късо.

Разказаха — нему и на останалите. Лошо и добро, нищо не пропуснаха: и за юнашкото държане на бойците казаха, и за доброто управляване на боя, и за големите загуби, и за потреса, който е обхванал турците след тази битка.

— А Филип Тотю? — попита нетърпеливо войводата. — Четата?

— Филип Тотю се измъкнал цял и невредим. И с него — онова, което е останало от четата. — Дядо Желю заби поглед в земята. — Лошото е, че не е останало много. Казват: една дузина. Ама ако са и половината, пак трябва да речем едно „Берекет версин“^[1].

— О, господи! — изпъшка Панайот Хитов. После без усилие възвърна обичайната си коравина. — Станалото — станало, туй ще река аз. Тотю е направил, щото е можал. Ние пък да правим онова, което си е наш пай от работата.

И тайничко в себе си се надяваше, че с това просто е прехвърлил черната страница. Но не е било писано да се сбъдне неизказаното му пожелание. Тъкмо се бяха разположили да изядат скромния си обед, когато при тях дойдоха четирима — котленецът Цонко войвода и още три момчета от неговите. Даже и да не гледаха така посрамено и гузно, видът им пак достатъчно красноречиво подсказваше какво имаха да кажат: бяха одърпани, почти парцаливи, кой без калпак, кой без гулия, кой с повредена пушка, а всичките неумити, брадясали, изпосталели, с щръкнали от глад кости по лицата.

— Войводо — едва доловимо изрече Цонко, когато се изправиха посред смълчания кръг на дружината, — само това ти водя от людете, които ми повери…

— Що думаш… — обади се с нотка на ужас някой от околните. А друг добави:

— От дванайсетмина само четворица!?!…

— Така е, братя. — Гласът на Цонко се давеше в сълзи. — Удариха ни с голяма сила и ни попиляха.

— А останалите момчета? — попита трети глас от дружината.

— Нямам вест за тях. — Злополучният новопроизведен войвода се прекръсти. — Но тъй както ни преследваха, не ми се вярва някой…

Не довърши. Но всички разбраха неизреченото.

— Разкажи всичко поред! — за пръв път проговори Панайот Хитов. В тази изминала минута гърлото му сякаш бе станало челичено.

Нямаше много за разказване. Преди четири дни Садък паша Чайковски с целия си алай…

— Кой? Кой? — смаяно го прекъсна войводата.

— Садък паша, войводо. Видях го с очите си и даже стъклото на едното му око видях. С него беше целият му казак-алай — повечето на коне, ала имаше и пешаци. А проводник им беше хаджи Юсмен ага, мухтаринът на село Тича. Също и него го познах — не му е първица да преследва горски юнаци. И не за пари, нито по дълг го прави — от пуста гаджалска кръвожадност.

— Садък паша… — прошепна на себе си Дядо Желю, но мнозина го чуха. — Туй пък не бях го очаквал…

Цонко и момчетата му също не са го били очаквали. И затова почти безгрижно си денували в местността Кашанери или още Конското почивало. Именно там ги ударили казаците на потурнака Садък. Завързала се престрелка, но кой може да удържи един срещу петдесет?

— Филип Тотю е удържал във Върбовка — многозначително подметна писарят Кършовски, но Цонко се престори, че не го е чул.

Рекли да се оттеглят накъде Разбойна, но казаците ги преследвали на коне, та оттеглянето скоро се превърнало в най-обикновено бягство. И ето на̀ — подвойводата се измъкнал само с тези четворица, за другите нищо не знаел. Ама тъй както вървели работите на Разбойна…

(Той за щастие се мамеше. На следния ден, измъчени много повече от него и четиримата, дойдоха и останалите момчета от четата му. Нито един, слава богу, не беше даже ранен от куршум или сабя, ала халът им беше такъв, че да ги ожалиш и без рани.)

Панайот Хитов се премести няколко пъти от крак на крак, а синорът, който разделяше веждите му, ставаше все по-дълбок и по-дълбок.

— Нахранете ги и им дайте това-онова да сменят парцалите по себе си — каза най-сетне. — А тебе Цонко, те понижавам в обикновен войник. И знай, че ще те наблюдавам всеки ден и всеки час. Защото както се показа недостоен за подвойвода, вече не съм сигурен дали имаш пригодност изобщо да си в реда като всички други…^[2]

Разпръснаха се на малки групички под сянката на дърветата, дадоха по комат хляб и друга сухоежбина на новодошлите, подметнаха им някоя и друга незлоблива забележка по повод на вълчата стръв, с която се нахвърлиха на храната. И всичко тръгна в познатия си ред. Единственото изключение беше войводата. Този ден той до хляба изобщо не се докосна, затова пък пиеше вода с жаждата на трескав; стоеше настрана, далеч от другите и с властен жест отпращаше всеки, който се опитваше да го приближи. И само знаменосецът Васил Левски се досещаше какво става в душата му — Панайот Хитов продължаваше разговора си със своя кръстник… И трябва да е бил честен той в този задочен разговор с Бяно Абаджи, понеже привечер, когато даде знак, че повежда дружината нагоре, към връх Българка, лицето му издаваше, че е успял да надмогне измамните си представи и да вземе ново, този път вярно решение.

Трябваше обаче да се случи още нещо — и то беше последният удар в този превратен ден, — за да научат хората му за това негово решение. То стана по тъмно, когато бяха на един изстрел място от върха. Дотичаха назад челните разузнавачи, които вървяха на около петстотин крачки пред главната група — по онова време на тях им викаха „авангардата“ — и доложиха: под самия връх имало хора, лежали около нарочно позатъмнени огньове и не приказвали, а шепнели. Турците обикновено не залагаха пусии на такива голи места, но войводата все пак се разпореди като за бой: прегледаха оръжията и насипаха сух барут до чакмаците и се разделиха на три, като началници на отделните десетици станаха съответно войводата, подвойводата Дядо Желю и сливналията Иван, и така от три посоки безшумно запълзяха към непознатите около огъня. Оказа се обаче, че в този случай предпазливостта им е била излишна — на Българка се бяха разположили Анастас хаджи Добрев и четица юначни момци от Сливен, всичките с добро въоръжение и в сърцата с готовност за битки и подвизи, които чакаха именно тях.

Разпрегръщаха се и се поздравяваха. А сетне насядаха около огъня и шегите и закачките отстъпиха място на по-сериозен разговор.

— Колцина сте, юнаци? — запита Панайот Хитов.

— С мене дванайсет, войводо — отговори за всичките Гарибалди. — Но сме минали през талим и стрелба по нишан, та можеш да ни броиш и двойно — дума ти давам, че ще го докажем и в битките.

Благодарение на мрачината никой не забеляза кривата и чепата усмивка, която за миг се мярна под мустаците-къдели на войводата — всъщност Сливен, най-бунтовният от градовете, му бе проводил само десетата част от онова, което бе предвиждал кръстникът Бяно Абаджи.

— Добре, добре, ще ви броя двойно — кисело се съгласи Панайот. — И за какво сте излезли?

— Как за какво? — не на шега възкликна учителят. — Нали ти си ни пратил хабер, войводо, че тук, на Българка, ще побием знамето на бунта? И си ни призовал да застанем под повеленията ти?

Беше вярно. Докато още вярваше, че е ударил часът на съдбовното „кой кого“, войводата бе наредил на Иван при слизането си в Сливен да разгласи чрез брат си Боян или друг верен човек, че въстаническата дружина трябва вече да се яви в Стара планина.

— Да, да, така е — безизразно потвърди Панайот Хитов. — Глупаво беше, че те попитах. Ама то днес е един такъв ден…

За малко се умълчаха. Нещо витаеше във въздуха над Българка, което всички усещаха, но все още никой не можеше да определи.

И точно тогава Войводата съобщи решението си:

— Сгреших, Анастасе — произнесе тихо, но отчетливо. — Сгреших. Въстание няма да има. — И се поправи: — Все още няма да има.

— Ама… ама как така, войводо? — изрече слисано някой. Беше от неговите, не от новодошлите. — Нали ние?… Закона?

— Законът си е закон — загърчи се Панайот Хитов, — ала и разумът си е разум. И разумът ми казва наспроти закона: въстание няма да има!

— И правилно! — притече му се на помощ знаменосецът Левски. — До вчера нещата изглеждаха по един начин, днес обаче — по друг. Ето, четата на Филип Тотю е разгромена, Цонкови едва са се отървали от клането… Законът е повеля за разумна преценка и разумно действие, не за сляпо подчинение и лекомислен бабаитлък, тъй мисля аз.

Отново се умълчаха — този път за много по-дълго.

— И тогава… какво, войводо? — попита най-сетне хаджи Добрев. Гласът на гиганта сега звучеше така, сякаш изведнъж бе хванал ръжда.

— Трябва да се опазим за часа, за истинския час, братя. А това ще рече, че вие, Анастасе, сега, веднага, още тази нощ трябва да се върнете в Сливен. Никой не бива да ви види, никой не бива да разбере, дето изобщо сте излизали. Ясно ли е?

Вместо потвърждение един от сливналиите попита:

— А вие? Вие що ще правите?

— Ще се изтеглим във Влашко. Или в Сърбия. Туй ще го решим допълнително. Ще рече — също и за нас се отнася туй, за опазването.

Говориха може би още около час и накрая войводата се наложи — беше някъде около полунощ, когато Анастас хаджи Добрев поведе хората си надолу, към Сливен^[3]. Изпратиха ги, а после отново насядаха около огъня. Един мълчалив въпрос тегнеше между тях и войводата го разбра добре.

— Не излъгах одеве, братя — рече той мъчително. — Нека имаме храброст и да си го кажем откровено, по мъжки: ние сторихме грешка — бедният наш изстрадал народ не е готов за делата, които ние се канехме да поискаме от него.

— И наистина ли ще… — започна Христо Дряновски, но не можа да довърши, не му стигнаха силите.

— Наистина. Да вдигнем въстание — не можем. А да хайдутуваме както допреди пет години — не желая. Туй го надраснахме вече, на друго, по-високо и по-славно дело сега сме посветили живота си. И анджък живота си трябва да опазим за времето, когато народът ще е готов да ни последва. — Никой не зададе друг въпрос. — Жельо!

— Ето ме, войводо.

— Кажи ми искрено и без докарване. Готов ли си да подбереш петнайсетина момчета и да останете тука за заблуда на чалмалиите, дорде аз изведа останалите в безопасност?

— Няма да ни е първица, Панайоте — задоволи се да отговори Дядо Желю и тези думи бяха достатъчни за войводата.

— Сетне си ги избери, но на всекиго попитай за желанието му. Че вам, които ще останете тука, ачик се пада по-тежкият пай. Зер на̀ — навълчили са се вече и поляците-славяни на Садък паша… Пък имам хабер и от сливналии — молят да не ги оставяме без закрила…

— Ще го сторя, войводо — по същия простичък начин каза другият.

— Тогаз да помислим за останалото — рече войводата, като оправи мустаците си. — Ще рече — кой друм да хванем и накъде да ударим.

Пръв се обади Вълко Янчев; не беше стар на години, но толкова лета бе изкарал като хайдутин, че бе заслужил — подобно на Желю — да го зоват Дядо.

— Ако слушаш мене, войводо, да тръгнем по билото докъде Трявна и Дряново, а оттам да ударим на север към Свищов. На това място Дунав е най-близко до Балкана — ако се опънем на едно здраво мъжко ходене, за три, даже за две нощи можем да излезем на реката.

Приблизително всички заговориха в един глас — предлагаха, отхвърляха, спореха. Но като че най-много гласове се чуха в подкрепа на Дядо-Вълковото предложение. А Иван Кършовски, писарят, добави и нещо, което също си заслужаваше да се има „едно наум“:

— Там преди три недели е минал и Филип Тотю с дружината си. И е бил разбит. Кой ще повярва, че на друга дружина ще й стиска да хване същия път?

Помълча и ги послуша войводата, пък кимна към другия Иван, сливналията:

— Не те чух, ти какво ще предложиш, Иване.

Запитаният замислено се почеса по гъстата и черна четинеста брада, позабави се, после изрече бавно, сякаш претегляше всяка своя дума:

— Когато се вземе решение, войводо, най-напред трябва да се знае целта. А целта — цялата цел — ние не я чухме. Ако тя е само да се измъкнем живи и здрави, тогаз най-добре е да се вслушаме в съвета на Дядо Вълко и писаря.

— Че каква друга цел може да има? — попита с искрено недоумение Бойко Нешов.

— Ами например да изпълним докрай първоначалната си задача, която нашият върховен началник господин Раковски ни е поставил още отвъд Дунава — да проверим изтънко готовността на брата българин за решително сражение. Сега засега ние комай за нещо повече извън тукашния Балкан не можем с чисто сърце да дадем отговор.

— Ей така харесвам да се разсъждава! — възкликна Левски. — Да се огледва всичко и отвсякъде, а не да се приказва урбулешката!

— Поставим ли си такава цел, тогаз планът на Дядо Вълко не е добър — продължи Иван; нещо в гласа му издаваше, че оценката на байрактаря го е поласкала. — Тогаз трябва да сторим по-мъчното… въпреки по-голямата опасност…

— И какво е това по-мъчното? — попита нацупено Дядо Вълко.

— Да извървим от край до край цялата Стара планина чак до Сръбско. И да търсим българите от двете й страни не само за да ни нахранят, но и да изпитаме готовността им.

Щяха отново всички да заговорят едновременно, но този път войводата не им позволи, пресече ги властно вдигане на ръката.

— Така и ще направим! — отсече той по начин, който не позволяваше повече препирни. — Така и даже още повече. Където по пътя има възможност да извършим нещо в помощ на брата българин — ще го сторим. Я изедник някой да накажем, я за безчинство отплата да поискаме, я робиня-наложница да отървем… Така всекиму ще вдъхнем упование, че не е оставен само на закрилата на господа-бога. И за начало ще започнем с тоя мухтарин…

— Хаджи Юсмен ага — подсказа Цонко Петров.

— Хаджи Юсмен ага от Тича. Нека да си плати за старанието.

— Него го остави на мене, войводо — рече Дядо Желю. — Още като ти обещах да остана, първата ми мисъл беше анджък за него.

— Тъй да бъде — съгласи се Панайот. После кимна на байрактаря си: — Погрижи се да поставиш стражи и да спим. Утре може да стане така, че да се нуждаем пак от всичките си сили.

* * *

Както го решиха, така и направиха. Още няколко дни се задържаха по тези места, колкото да набавят повечко храна за път. След това — то беше на 21 юни — се разделиха: Дядо Желю със седемнадесет подбрани доброволци остана в Сливенския балкан, а главният войвода с другите двадесет и трима души пое на запад. Много премеждия имаха, не една пусия избягнаха и не с една потеря се удариха, но загубиха само един човек, и то от болест — Иван Капетан. А след 54 дни вече бяха в Сърбия. И даже по-много на брой, отколкото тръгнаха: точно на Илинден срещнаха на Юмрукчал^[4] Филип Тотю с четири момчета — толкова бяха останали от дружината му — и ги взеха със себе си към Сърбия.

Успяха и в другото: отново гръмна по цяло Българско, че горски юнаци са развели бунтовен байрак в Стара планина. А Панайот Хитов — той вече прекрачи в легендата!