Цончо Родев
Бурята (110)

10.

По-късно, когато в разговорите си със своите най-близки — Боян, Руска, Христо на Трънка — многократно се връщаше на този пролетен следобед, Бяно Абаджи неизменно щеше да го нарича „паметен“. А тайничко в себе си щеше, да се чуди как изобщо е успял да го преживее… Но всичко това стана по-късно; сега, когато „паметният“ следобед започна, за Бяно той беше най-обикновен божи делник, запълнен с катадневните грижи и залисии.

… Той беше извадил от коритото един от губерите (случи се от родопските, които винаги много радваха очите и душата му с оранжевите си багри) и с аршин в ръка размерваше дали се е свил според мярката, когато водата в улея първо отслабна и изтъня, а скоро-скоро и напълно престана. Старият човек искрено се почуди: ето, вече двадесетина години работеше този занаят, пък за пръв път му се случваше такова нещо.

Остави губера и аршина и като не преставаше да си блъска ума над случката, забърза нагоре към бента на реката. А там още отдалече въздъхна с облекчение: не, нищо лошо и тайнствено не беше станало, просто ръка на злосторник беше затворила вадата в горния край и водата спокойно изтичаше през бента. Като си мърмореше нещо сърдито, Бяно Абаджи вдигна дъсчената преграда и водата мигом се юрна отново към долапа. И в този момент долови един отдавна нечуван глас:

— Не се сърди, кръстник. Страх ме беше да не би да има мющерии при тебе, та този ми се видя единственият начин да…

Както беше още поприведен, Бяно погледна през рамо. И нещо в душата му възликува: насреща му, засукал прочутите си педя-мустаци, стоеше Панайот Хитов, а зад него се тулеше един русоляв и светъл момък с навити до над лактите ръкави. Старият човек остави всичко и с разперени ръце се втурна към кръщелника си. Притисна го до гърдите си, после го отдалечи малко, сякаш да се увери, че не е станала някаква грешка. Не, грешка нямаше — беше Панайот! Не само беше, но въпреки пищовите и калъчите по него обикновено тъй свирепият му поглед сега изглеждаше някак си непривично разнежен. Бяно го прегърна повторно, а в същото време войводата му каза:

— Запознай се и с байрактаря ми, кръстник.

Запознаха се. Момъкът измърмори някакво неясно име и само се усмихна. Имаше в него нещо, непредаваемо с думи, което предразполагаше и спечелваше човека без много-много приказки.

— Идвайте долу при мене! — каза Бяно Абаджи.

— Сигурно ли е, кръстник?

— Щом ви каня! — сви рамене старият човек. — Или си забравил, Панайоте, че този долап не за пръв път ще отвори порта за народни люде?

Не след дълго водата беше спряна и вратнята затворена — ако погледнеш отвън, непременно ще си кажеш, че долапчията е слязъл до града по свои си работи. А в долапа Бяно беше наизвадил где каквото имаше — поостарял хляб, сирене, няколко стръка пресен чесън, варени яйца, шепичка позасъхнали маслини — и с нещо средно между умиление и тъга гледаше как двамата стръвно („като невидели“) не ядат, а просто помитат всичко пред себе си. Да, в песните за горските юнаци винаги имаше печени агнета и руйно вино, ала в действителност…

— Сполай ти, дядо Бяно! — рече знаменосецът, като се отдръпна от софрата. — Чини ми се, че така сладко не съм хапвал нивга през живота си.

— Ба! — засмя се Панайот Хитов, докато също се преместваше по-настрана от трапезата (на нея комай не бе останало нищо) и забърсваше големите си мустаци. — Я да бяхме погладували още една неделя…

— Подочу се — обади се от кьошето Бяно Абаджи, — че сте отново насам, по нашия Балкан…

Имаше неизречен въпрос в тези думи. И двамата гости го разбраха.

— И вярно, и невярно се е разчуло, кръстник — отговори войводата. — Вярното е, че наистина вече двайсетина дни сме пак в свидната ни Стара планина. А невярното — че тези, дето сме тука, не сме онези, които хората помнят.

— Ако река, че много добре съм те разбрал, ще бъде дебела лъжа, Панайоте.

— Ще ти обясня, кръстник. — В гласа на войводата се появи нещичко, което много приличаше на най-обикновено наставничество. — Мене, Дядо Желю и още неколцина от момчетата сигурно ни помнят по нашия край. Но ни помнят като онези, дето я карат по „лявото хоро“ — тук ще отмъстят за сторено злочинство, там ще отнемат накрадено, на трето място ще избавят християнин или християнка в беда.

— А сега, сине?

— Сега е съвсем друго, кръстник. Сега не сме хайдути и горски юнаци, а въстаници и революционери. Ще вдигнем българина на всенародна буна, кръстник, и в битка за живот и смърт с поробителя или ще строшим вековната верига, или ще наторим тази земя с телата си.

Думите му свариха Бяно неподготвен. За да си даде време да помисли, той се изправи и се залови да раздига скромната трапеза. Направи му впечатление, че бъклицата с вино, която бе поставил наред с храната, бе останала непокътната — нито един от двамата гости не бе посегнал към нея.

— Решено ли е туй, което казваш, Панайоте? — попита ей така, между другото.

— Не само решено, но и превърнато в закон. „Закон за българското народно въстание“, тъй се зове той, кръстник.

Стопанинът полека свали лулата и пунгията си от пезула, седна на предишното си място и се залови да тъпче тютюн.

— Нека да е на добър час на начинанието ви — каза безизразно.

— Казваш го някак особено, бих рекъл — затворено, кръстник — обидчиво го предизвика войводата. — Ако е така, говори, не спирай по средата.

Бяно запали лулата си и смукна няколко пъти.

— Ако съм запомнил добре думите ти — каза подир малко, — ти рече „всенародна буна“, Панайоте. — Другият потвърди с кимване на глава. — Туй е добре, сине, то показва, че вие, народните люде, сте разбрали най-важното: че свободата не може да се отвоюва с няколко чети в Балкана, както го проповядваше още Георги Мамарчов, а след него и Раковски, а само ако целият ни народ, мало и голямо, се вдигне като един против тиранина.

— Точно тъй, кръстник. Ние сме го разбрали, а го разбират и…

— Колцина сте горе? — прекъсна го кръстникът му.

Панайот Хитов му хвърли бърз, пронизващ поглед.

— Разбирам накъде биеш. Но не си прав, туй ще ти кажа аз. Не питай колцина сме, а колцина прииждат при нас. Знаеш ли ти, кръстник, че под знамето на този левент има юначни мъже чак от Македония на югозапад и от устието на Дунава на североизток? Да, да, не преувеличавам, чак тука ни намериха волентири от далечна Тулча. Разбираш ли що значи това, кръстник? И представяш ли си какво ще стане, когато прогласим въстанието и — като в оная песен на даскал Добри —

… сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

Представяш ли си, а, кръстник? Тогаз не стотици, а хиляден и стохиляден народ ще поеме от четирите краища на българската земя, за да застане под байрака ни с лъва и заветните думи „свобода или смърт“.

Няколко кълбца дим и после тихо:

— Колко войника очакваш от нашия Сливен, Панайоте?

— Чувах, че Гарибалди учел на талим до две стотици.

— Аз мисля, че на тръбата и на „всички на оръжие“ ще се отзоват не повече от стотина. Но хайде, нека да са двеста. Двеста души от този град, дето и ние, и турците го имаме за най-бунтовен, най-непримирим. Това ли е всенародната буна, Панайоте? А представиш ли си същият този наш Сливен колко редовен аскер и башибозук ще вдигне срещу двестата юнака на Анастас хаджи Добрев? И не ме убеждавай, моля ти се, че юначеството на всеки един от нашите ще се равнява на толкова и толкова врагове. Времето на тези сметки отдавна си е отишло, сине. Във всенародната буна низамът и башибозукът ще имат белгийски пушки-игленки и немски топове, пък срещу тях голото юначество не чини и пет пари. Туй трябва да го имаш „едно наум“, Панайоте, когато ще вдигаш народа на въстание.

Доброжелателството и умилението отдавна си бяха отишли от очите на Панайот Хитов и те пак гледаха по своему — свъсено, кръвнишки, свирепо.

— Какво искаш да кажеш с всичко това, кръстник? — прецеди през зъби.

— Че комай прибързвате, сине. Нашият народ е нашето единствено богатство и трябва свидливо да се пази. И не ме разбирай погрешно — не съм против една наистина всенародна буна, не. Но тя трябва да се вдигне само тогава, когато на един низам или башибозук ще противопоставим десет наши юнаци, всичко друго ще е само една безсмислена салхана. Салхана и обезлюдяване на българската земя. А за всенародна буна не сме готови, Панайоте. Не позволявай гневът или лекомислието да заслепят очите ти и тогаз ще видиш, че съм прав. „Каквото посееш — това ще пожънеш“, тъй гласи поговорката. А вие комай сте тръгнали на жътва, без да имате зад гърба си сеитба…

Дълго, много дълго мълчание. И след това:

— Няма защо да крия — чувствувам се като попарен с вряла вода, кръстник. Не очаквах от тебе да чуя таквиз приказки…

— А, защо? — за пръв път се обади байрактарят. — Ако приказките са истинни… Ние трябва да имаме сили да срещаме истината право в очите, войводо. Тъй мисля аз.

— Истини ли са или не, туй ще го размисля по-сетне. — Панайот Хитов не беше от хората, които лесно се предаваха. — Хайде сега да поговорим за друго. Ти сигур си се досетил, кръстник, че дойдох да ти целуна десницата… ала и не само затова.

— Говори, говори смело — поощри го с усмивка старият човек. — Чунким не зная аз, че там, горе, никой не ви пържи тиганици…

— Вярно ме разбра. — Предишната сърдечност отново се върна на Панайотовото лице. — Ама не се представяй и за кой знае какъв ясновидец, кръстник: нали преди малко така се постарахме на трапезата ти, че… Е, няма защо да крия, горе наистина сме зле с хляба.

— Излишно е да умуваме — надигна се старецът. — Ще ви заключа тук или се скрийте из околността, както поблагоразумите. Аз ще сляза в Сливен, ще накупя, каквото трябва и…

— Не, не е добре, кръстник — прекъсна го войводата. — Ти не бива да слизаш. В Сливен се е разчуло, че отново сме тъдява и турските шпиони положително са на крак. И няма да пропуснат да забележат, че долапчията Бяно Силдаров по никое време си е оставил работата, за да товари цял катър с хляб и сухоежбини и да ги кара нагоре към Барите. Не, не, не е разумно.

— Тогава как да постъпим?

— Нужно ни е само да намерим колай да съобщим на човек, който си е в града, да накупи щото ни е нужно. Например… например Боян. А после аз ще пратя човек от моите, който да прибере накупеното.

Бяно свали калпак и се почеса замислено по бялата глава.

— Първото е лесно — каза. — Малко по-долу, при комшията Никола Хайверя (ако го помниш), напоследък работи и учи занаята малкият му син. Добро момче, услужливо и по Балкана търчи като планинска коза. Нито то ще откаже да слезе до града, нито Боян — да накупи щото му поръчаме. Но не виждам как човек от твоите ще посмее да отиде в Сливен и да се оправи там.

Панайот Хитов и знаменосецът му размениха бърз многозначителен поглед. После войводата рече с пресилено безразличие:

— Той е тъдявашен човек. Знае изтънко града и най-потайните му сокаци, пък и доста другари има там. Ще се оправи, искам да кажа.

— Хайде — доверчиво се съгласи Бяно, — нека тогаз да не губим време!

Извади дивит и хартия и надраска бележка за сина си. Панайот и русоватият момък му помагаха, подсказвайки му от какви припаси най се нуждаеше дружината им.

— Сега да направим така — властно разпореди войводата, когато бележката беше готова и запечатана. — Ти, Василе, ще оставиш силяхлъка, ала ще скриеш в джобовете един запрегнат пищов и един нож. Ще оставиш също този калпак с юнашкия лев. И ще придружиш кръстника до долапа на Хайверя — ясъкчия ще му бъдеш, както е думата. Не дай боже да се случи нужда, аз също ще бъда наблизо, ала ще се движа отстрана и по-незабележимо. — И се надигна: — Да тръгваме, а?

Всичко стана, както го бяха предвидили. Почти без да говорят по пътя, Бяно и младият знаменосец слязоха до долапа на Никола Хайверя, момчето на долапчията веднага прие да изпълни молбата му и начаса запраши надолу към града, а след като размениха няколко приказки с Никола, двамата поеха пак срещу течението на реката. За разлика от преди, светлоокият момък сега се държеше по-свободно и се изравни с белокосия си спътник.

— Искам да ти благодаря, дядо Бяно — рече той някак си ни в клин, ни в ръкав.

— Да ми благодариш? — искрено се изненада старият човек. — Че с какво съм заслужил благодарността на народни люде като вас?

— Благодаря ти за думите, които каза одеве. Същите мисли не бяха чужди напоследък и на моя ум, но нито можех да ги събера така ясно, нито законната подчиненост в дружината ми позволяваше да ги изрека пред войводата.

— А ако ти позволяваше редът в дружината, какво щеше да му кажеш?

— Че народът не е подготвен за въстание. Ние го каним да се бунтува, да повдига революция против вековния враг, пък той не знае дали като приятели да ни срещне, или като врагове! Но той, робът, не е виноват, никой не се е погрижил да го приготви, та по тая причина той не знае що да чини.

Изненадан от тези думи, Бяно Абаджи за пръв път днес разгледа по-внимателно спътника си. Беше — каза се вече — светъл и русоват, с гъвкава походка и строен, поради което изглеждаше по-висок от своя среден ръст. С една дума — нищо необикновено. Но не — вътрешният поглед на стария човек му подсказваше, че имаше необикновени неща в него и той се напъна да ги открие. И ги откри. Първо — гладко избръснатото лице и мустаци, нещо толкова необикновено за горските юнаци, за които мустаците бяха неписана, но задължителна отлика.^[1] После — очите му. Те бяха сини и спокойни, дори с нещо шеговито в блясъка им. Но отвъд привидната шеговитост Бяно усещаше в тях една непрекъсната остра наблюдателност, примесена с трезва оценка на всичко видяно и чуто; все едно че в ума на този още млад човек постоянно работеше някаква точна везна, на която се претегляха хора, думи, жестове, всичко. И най-сетне — държането му. Имаше в спътника му и кротост, и уважение към другите, и естествена почтителност към по-старите, и желание да вникне в същината на чуждите мнения, но всичко това той вършеше с достойнство и самоуважение и без каквато и да е следа от раболепие.

— Извинявай — рече Бяно, — преди малко не чух добре името ти.

— Наричам се Васил Иванов и съм из Карлово. Но малцина ще чуеш да ме зоват така. Повечето я карат по прякор: кой Левски, кой Дякона…

— За Левски им признавам — усмихна се старият човек. — То само като види човек лъвската ти походка… Но откъде накъде Дякона?

Другият се засмя — от сърце, по момчешки:

— Е, преди години бях под власеница. После обаче разбрах, че на народа по-добре ще се служи по друг начин.

Изминаха петдесетина крачки в мълчание. Сетне Бяно подхвана отново:

— Размислям върху думите ти отпреди малко, Василе. Да, вярно си разбрал, народът не е подготвен за големите дела, които чакате от него. Трябва да го просветим. А за това пък ни трябват училища.

— Да се просвещава народът не е лошо нещо — замислено се съгласи Левски, — но този е най-дългият път, по който може да се постигне свободата.

— Истина е, че е най-дългият, околният път. Но в същото време той е и най-верният, най-сигурният. Българският народ, който е търпял четиристотин години, бива да потърпи още малко — четиридесет-петдесет, — но да получи вярна свобода и с по-малко жертви, с по-малко кръвопролитие.

— Аз мисля другояче — поклати глава Левски. — Не би било зле, ако заедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат друго назначение, друга мисия, отколкото да го просвещават. И ми се върти из ума да си взема някои другари и да тръгнем из България, та да се заловим с образуването на такива тайни общества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото четите, дето минават Дунава и отиват да се бият с турците гърди срещу гърди^[2].

И двамата имаха желание да продължат този разговор, но не успяха — сякаш изневиделица до тях изникна Панайот Хитов и така тримата заедно извървяха останалия път до долапа.

— Аз изпълних моето, а отговарям и за Боян, че също и той ще изпълни бащината си заръка — каза Бяно Абаджи. — Сега остава по-трудното, Панайоте — този човек, дето ще изнесе храната.

— Не се съмнявай в него, кръстник. Ей-сега ще ти го проводя, та хем ще си похортувате колкото ви сърце иска, хем ще се увериш, че може да му се вярва.

Стигнаха до долапа. Стопанинът ги покани отново, но двамата отказаха — прекалено дълго били оставили дружината без войвода, и без байрактар. И се разделиха пред вратнята. На сбогуване Бяно Абаджи прегърна кръщелника си, сетне и спътника му. Размениха се взаимни пожелания за здраве и за успехи в народните работи. А Васил Левски добави едно многозначително:

— Не зная защо, но ми се струва че отново ще се срещнем, дядо Бяно…

Вместо отговор Бяно го благослови с кръстен знак.

Двамата горски юнаци вече се поотдалечаваха, когато на Панайот Хитов му хрумна нещо, та се обърна и подвикна на стареца, който ги изпращаше с доброжелателен поглед:

— Как си със сърцето, кръстник?

Този въпрос изненада Бяно. И като не знаеше какво да отговори, обърна го на майтап:

— Чудесно… Особено когато пакостна ръка не ми спира водата…

И така се разделиха.