Цончо Родев
Бурята (108)

8.

Българските историци добре трябва да забележат тоя знаменит ден, ден, в който за пръв път се сражават българи с турци по начин самостоятелен, с патриотични цели.

Захари Стоянов

Сражението беше ужасно! Биеха се един срещу 60 души! Една шепа запалени храбрости (храбреци) срещу един куп побеснели и люти фанатици. Нападащите имаха на страната си множеството, а въстаниците имаха храбрата смелост и неустрашимост!

Филип Симидов

Както се случва обикновено, първа стигна мълвата. Прошумя тя в свежата зеленина на дърветата, промуши се с градските бари под зиданите дувари и за час-два обходи града. И Сливен отначало се смая, после замря, а накрая се раздели на две — на хора, които вярваха, и на други, които приеха вестта като толкова невероятна, че я отрекоха. И на още две — на хора, които вътре в себе си възликуваха, и на други, които загубиха ума и дума от страх.

Като използуваха, изглежда, най-преките пътеки през Балкана, един след други запристигаха и нови слухове. Най-отчаяните неверници се разколебаха: можеха ли да дойдат толкова потвърждения, ако все пак нямаше „от крушка опашка“? Но в същото време и възразяваха: „Ама чак пък хиляда московци да са стигнали току до Севлиево, кажи го — до северното подножие на Стара планина…“

За събитията от другата страна на планината турците в Сливен не знаеха повече от българите. Шпионите им ревностно слухтяха нагоре-надолу, но се връщаха все с празни ръце — градът бе опустял, дюкяните — затворени, кафенетата и кръчмите — празни, дворните порти — залостени. Кой да ти каже нещо повече, кой да те улови за ръка и да те заведе при истината?

А истината дойде едва четири денонощия след паметното събитие: на 24-тия ден на месец май него го донесе личен пратеник на Мидхат паша от Русчук, и не какъв да е, а бинбашия с двадесет конници охрана.^[1] По настояване на бинбашията в конака се събраха неколцината най-първи измежду първите служители на падишаха в Сливен — пашата на казак-алая Мехмед Садък, мютесарифът Ахмед Джевад паша и неговият наиб Мустафа Ариф бей, кадията Али ефенди и управителят на фабриката миралай Хюсеин бей; не можа да се разбере как точно се случи, но барабар с тях се намери там и Халис бей, братовчед на кадията и член на меджлиса. Събраха се тези хора, каза се вече, и след неизбежните ориенталски встъпления пратеникът на всесилния валия ги запозна със събитията. И макар да беше с по-нисък чин от повечето от слушателите си, говореше им някак си отгоре надолу — Мидхат бе създал добро самочувствие на служителите си. Никой обаче не го поправи, може би изобщо да не забелязаха непочтителното му държане — дотолкова бяха те сащисани от съдържанието на разказа му.

Нека обаче нам бъде позволено да се отклоним от този негов разказ, по ориенталски засукан, преувеличен и разкрасен, и да опишем събитията, както са били:

… След три денонощия на непосилна умора, глад, безсъние и премеждия от всякакъв род, четицата на войводата Филип Тотю, която заедно с него броеше общо двадесет и пет души, на 19 май вечерта наближи село Върбовка в Севлиевската кааза. Филип Тотю бе уморен не по-малко от другите, но вървеше начело и избираше все такива потайни места — кории, шумаци и пусти дерета, — по които момчетата оставаха незабелязани. Избиколиха издалече селото и се разположиха на укритие в една близка горичка; нямаше да мине много и самите те, а и светът щяха да научат името й — Пустията, така се казваше горичката. Имаше там и една хилава рекичка.

— Идете, идете се напийте — проводи ги войводата. — Който утоли жаждата, по-малко сеща глада… Вървете се напийте, ала за нощувка ще се разположим в гъсталака — край водата по̀ можем да бъдем открити.

Послушаха го. Но Филип Тотю зърна как на път към гъсталака неколцина късаха по-свежи върхари от дърветата и лакомо ги задъвкваха. Нищо не каза той, само загрижено поклати глава — гладът, вечният враг на горските юнаци, вече трайно се бе разположил в дружината.

Натъркаляха се кой както случи и мигом заспаха — такава умора се бе натрупала в сърцата им и в отеклите крака. Отдавна бе грейнало майското утро, когато ги разбуди кучешки лай. Що, потеря ли беше влязла в дирите им? Войводата разпореди да сменят фишеците в пушките си и да заемат удобно място за стрелба. Почакаха и се успокоиха — бяха само двамина турци, излезли с гончетата си на лов. Успокоиха се, но щяха да платят скъпа цена за това успокоение: авджиите-турци бяха зърнали едного от по-младите четници, който бе слязъл до долчинката да се напие повторно и да напълни манерката си, ала се спотаиха, не се издадоха, че са го забелязали, само го проследиха с очи накъде се прибра той. „Неговите военни дрехи и оръжие — ще пише по-късно Филип Симидов, — невидени дотогаз от тях, им направили страшно впечатление и подпалили фитиля на московкоркусу (московския страх).“ По избиколни пътища те изтичаха до Върбовка и се развикаха:

— Тичайте бре, дин-ислямлар. Пустията е пълна с московци и комити!

До стотина души правоверни се отзоваха на този призив, запасаха оръжието и потеглиха към горичката. Само неколцина яхнаха конете и полетяха да известят събратята си от околните села. По телеграфа пък беше вдигната войската в някои съседни гарнизони. Не минаха и два часа и седем-осем потери, по стотина-сто и петдесет души всяка, обградиха на почтено разстояние „московците“ в Пустията, но не бързаха да нападат, а благоразумно предпочетоха да изчакат редовния аскер. И той не закъсня — войниците надойдоха на коне, а подире им се мъкнеха шарени тълпи башибозук. И срещу двадесет и петте комити в горичката застанаха докъм хиляда и петстотин обсадители, ако не и повече!^[2]

Раздвижването около горичката не остана незабелязано за юнаците от четата. Филип Тотю разпрати бързи пратеници в различни посоки, но всички се върнаха с едни и същи думи: обградени са! И тогава войводата разбра, че просто не му остава възможност за избор — трябваше да приеме сражението! Той подреди хората си по такъв начин, че с огъня си да създават впечатление за многобройност, и на по-високи места, та да бъдат сравнително защитени от турските куршуми, докато те да могат да стрелят на месо. И им поръча „да бият на кръст“ — след доста години това ще се нарича „кръстосан огън“, — за да бъде стрелбата им по-сигурна и да нанася повече поражения.

Не мина много време и първият юруш на турците започна. Юнаците на Филип Тотю ги изчакаха да приближат на удобно разстояние и с общ зали повалиха неколцина от тях, а другите прогониха. Същото стана и при второто нападение, само че този път аскерът не се огъна, а продължи напред, като не даде възможност на обкръжените да сменят фишеците в пушките си. Врязоха се в редицата. Още малко и битката щеше да се превърне в разгром и клане. Тогава обаче Филип Тотю показа, че наистина е бил достоен за званието войвода — с гол ятаган в ръка и с ругатня на устата той се хвърли в насрещен напад. Още с първия си удар повали един побеснял черкезин, после избегна замаха на развихрил се великан (по-късно щяха да научат, че е бил Кара Векир — прочут по тези места бабаитин) и като се метна като рис до него, с рязко движение го разпра от гърлото до чатала. Увлечени от примера му, неговите юнаци също се хвърлиха в битка, гърди срещу гърди. Стъписани от тази невиждана съпротива и потресени от гибелта на своя кумир Кара Векир, турците отново отстъпиха, като прибраха мъртвите и ранените си. Мъртви и ранени имаше, разбира се, и между двете дузини комити.

И така се заредиха битките през този ден — цели дванадесет часа! След всеки неуспех турците се събираха, моллите и забитите им ги възпламеняваха в името на аллаха и падишаха и тръгваха в ново нападение. Отсреща в Пустията Филип Тотю пренареждаше останалите си момчета по нови места — все така, че турците изсипваха оловото си по пусти ридове, докато после получаваха удар от съвсем неочаквана посока. Надвечер, когато усети разколебаване в редиците на многобройните нападатели, войводата реши да използува сумрака и да пробие обсадата. С ятаган в едната ръка и с пищов в другата той лично застана начело на онова, което бе останало от дружината му, и се хвърли в яростен удар. За минута или час — това никой никога не успя да определи — сблъсъкът се превърна в незапомнено сражение. „Те се биеха вече тяло с тяло, гърди с гърди, с ножове, с пищови, с прикладите, с юмруци назад, напред, надясно, наляво — ще опише по-късно Филип Симидов, — навред нанасяха удар след удар и си отваряха път педя по педя посред огъня и куршумите!“ И успяха — когато майската нощ прихлупи северното подножие на Балкана, дружината бе вече разкъсала турската верига и с всички сили крачеше към дебрите на планината-закрилница. Но успехът им не дойде даром. Когато се преброиха, бяха само дванадесетима и около половината от тях с рани по телата; останалите или бяха загинали в сраженията, или се бяха погубили, та после турците ги изловиха и без всякакъв съд ги качиха по бесилките.^[3]

Битката при Върбовка отекна навред от двете страни на Стара планина — никой не помнеше до днес българска юначна войска да застане в редовно сражение срещу турската и ако не извоюва победа, то да не познае и поражението. В слуховете, които се ширеха, агаларите преувеличаваха броя на комитите — най-често ги определяха някъде между хиляда и десет хиляди души^[4] — и като не допущаха, че на това е способна раята, приписваха успехите им на московци, черногорци и какви ли не. А християните се кръстеха и казваха само: „Дай боже!“ И това „дай боже“ изразяваше надеждата им: славната някога българска войска да се е възродила из пепелищата и да се е възправила…^[5]

— Какви ли не усилия положихме — завърши разказа си пратеникът на Мидхат паша, — не можахме да установим точния брой на комитите, ефендилер.

— Но трябва да не са били малко — угоднически се обади наибът Мустафа Ариф бей, — инак щяха ли да дадат отпор на толкоз правоверни!

Никой в одаята не обърна внимание на думите му — имаха да мислят за къде-къде по-важни неща.

— Сигурно ли е, бинбаши ефенди, че начело на комитите е бил хвърковатият Филип Тотю? — попита с нескрита загриженост Али ефенди. — Да се е чуло покрай него и името на нашия чапкънин Панайот Хитов?

— Аферим бе, братовчед! — изкиска се в отговор Халис бей. — На тебе захванаха навред да ти се привиждат духове…

Също и този смях остана непоследван — наистина никому не беше до шеги. Но това не помрачи настроението на Халис.

— Няма защо да си кривим душата: тревожен е хаберът, който донесе, бинбаши — тежко изрече мютесарифът. — И разбирам защо Мидхат паша е сметнал за необходимо да ни осведоми с пълни подробности.

Русчуклийското самочувствие се изрази в един студен, продължителен поглед.

— Страх ме е, че лошо сте разбрали, ефендилер. — Бинбашията казваше „ефендилер“, „господа“, но погледът му в момента тежеше само върху Ахмед Джевад паша. — Аз съм изпратен не само да ви осведомя, но и да ви възложа изпълнението на определени изисквания.

— „Определени изисквания“? — стрелна го през монокъла си Садък паша — вероятно единственият в тази стая, който разбираше цялата безцеремонност на пратеника. — Не ви ли се струва, бей, че „изисквания“ може да предявява към нас само валията на Одрин, Високата порта, Диванът и Негово величество?

Беше грешка: турският паша този път не бе мислил като полски потомствен дворянин и затова бе подценил или просто бе забравил качествата на валията, от чието име говореше бинбашията. Ако не беше така, той щеше да си даде сметка, че човек като Ахмед Мидхат паша сигурно ще е предвидил подобен въпрос и ще е подготвил своя представител за него. Бинбашията извърна с няколко сантиметра главата си, спокойно посрещна блясъка на монокъла и произнесе отчетливо:

— Ние пък в Русчук мислехме, паша, че когато се отнася до исляма или свещената сигурност на девлета, всеки правоверен може да предявява всякакви изисквания към всеки друг правоверен. Лъгали ли сме се, паша ефенди? Или може би тук, в Сливен, не е в сила този неписан, но пръв закон на верните на Пророка?

Плесницата беше така зашеметяваща, че дори човек като Садък паша Чайковски не можа да се съвземе, изведнъж от нея. Някои от останалите го изгледаха насмешливо-съжалително — не толкова за да го унижат, колкото да се подмажат на застрашително властния пратеник. И Садък паша щеше да изпадне в съвсем конфузно положение, ако не бе получил подкрепата на единствения в стаята, който съвсем явно не даваше и пет пари и за бинбашията, и за валията над него — Халис бей.

— Евалла, бинбаши — каза той уж сериозно, пък присмехът просто бликаше от цялото му същество. — Евалла и на тебе, и на онзи, който те е проводил. Евалла, ако сте повярвали, че до Върбовка са се промъкнали хиляда московци с всичките им там топове, джепанета, обози и прочие. Пък ако не сте го повярвали, евалла вам за високото ви мнение за нашата царщина и за вярата ни, които някакви си двайсетина девлет-душмани и харамии могат да катурнат с ръждивите си шишанета.

Ролите мигом се измениха: сега бинбашията беше осменият и подиграният. Нему пък протегна ръка за помощ Мустафа Ариф бей:

— Нека да оставим хлевоустията и да преминем към работа. Що очаква от нас Негово превъзходителство, бинбаши ефенди?

Неблагодарен като повечето дребни души, пратеникът стовари най-напред върху самия него озлоблението си:

— Вие специално ще свършите най-добра работа, наиб ефенди, ако си вземате бележки за изискванията, които съм упълномощен да съобщя. — После се постара да обхване всички — или по-точно всички без противния Халис бей. — Комитите, които водиха сражението при Върбовка, са само част от един голям план против девлета, ефендилер. От това произлизат двете ни главни задачи: да унищожаваме до крак четите, проникнали на наша земя, и в същото време да държим с железни ръкавици населението, та дори ако то е в заговор с хъшлаците отвъд Дунава, да не успеят нито глава да вдигнат, нито помощ да им окажат. Казаното се отнася в най-голяма степен до вас, ефендилер. И не само защото проклетият от аллаха Филип Тотю се е отправил с остатъка от хората си към вашите балкани. А понеже във ваше подвластие е онази средна част от планината — нещо като мост между западната и източната й половина, — която според законите на войната е най-важната. Който държи Сливенския балкан, ефендилер, той държи цялата планина.

— Това са хубави големи думи — отмъстително каза Садък паша. — Но и нищо повече от хубави големи думи. Тежко̀ на исляма и падишаха, ако им служим само с думи…

Пратеникът беше подготвен и за нападка от подобен род:

— Напълно съм съгласен, паша ефенди. И затова главното изискване пред лицето на опасността е: всеки от нас да изпълни задължението, което му е поверено от падишаха…

Тук в разговора се намеси миралай Хюсеин бей и това впрочем беше единственото му участие в него:

— На мен падишахът е възложил да произвеждам определено количество хубаво сукно за войската. Това свое задължение аз изпълнявам и без напомняния от Русчук или другаде.

И отново възражението дойде от раболепния Мустафа Ариф бей:

— Но хаврикаджиите са главно българи. И то таквиз, дето вече се е случвало да си покажат рогата… Може би и за тях трябва да се внимава дали няма да подадат ръка на душманин като Филипа Тотю…

— Вярно, хаврикаджиите са главно българи. Девет от десетмината. Но ако да си девлет-душманин означава да работиш с тяхното старание и тяхната сръчност за войската на падишаха, таквиз девлет-душмани ние трябва се пилаф и баклава да храним, тъй мисля аз — беше достойният отговор.

— Приемам — с тон на съдник рече бинбашията. — Но не на всички в тази стая задължението е да тъкат сукно, ефендилер. Да започнем от тебе, кадийо.

— От мене? — прегъна се на две Али, ефенди. — Че какво общо имам аз с разните непрокопсаници и хъшлаци, които…?

— С тях наистина нямаш нищо общо. И никой не очаква да поведеш потери или да завардваш проходи. Но в същото време напълно в твоя власт е да избиеш бунтарските замисли от главите на тукашните гяури.

— А, това аз и без напомняне винаги съм го вършил…

Пратеникът изобщо не показа да го е чул и продължи:

— Най-малкото съмнение и — в долапа!^[6] Нека разгорещените глави да поохладеят малко там…

Али ефенди изпъчи гърди и се приготви да изрече нещо надуто и самохвално, но една забележка на Халис бей го накара да се сниши до земята:

— Сакън, не бързай да казваш голяма дума, братовчед! Зер те чул отнякъде твоят ески дост Панайот Хитюолу и…

Беше жестока шега — една от онези, от които на някои хора трясва дамла̀… Единствен в стаята бинбашията не разбра това — той не знаеше за някогашните алъш-вериши на кадията с Панайот Хитов.

— Нека да поговорим и за твоите задължения, мютесариф ефенди — обърна се той към Ахмед Джевад паша. — Онова, което ще кажа, може да прозвучи като зевзеклък, ама е истина. Ти трябва да се постараеш кадията да има колкото може по-малко работа.

— Да призная — завъртя очи мютесарифът, — не разбирам добре…

— Кадията ще действува, когато вече има прояви на нарушение на закона. Ако обаче ти с цялата власт, която ти е дадена, действуваш умно, усърдно и навреме, ще потиснеш бунтарствата, докато те са още в главите на чапкъните. — Ахмед Джевад щеше да го прекъсне, но пратеникът го спря с вдигане на ръка. — Повереният ти санджак е на извънредно важно място, паша ефенди — на самата порта към Стамбул…

— Ясно! — с пресилена готовност заяви Ахмед Джевад. — Ще бъде сторено, бинбаши. Още днес ще разпратя нарочни илчии до всяка кааза, ще подсиля със сеймени планинските касаби и селища…

— Остава само да свикате и редифа — с престорената си сериозност се обади Халис бей. — Пък ако изтеглите също няколко алая от Анадола и Крит, тогаз вече ще можем напълно да се чувствуваме равностойни на тези двайсетина комити от Пустията.

Нападката беше толкова остра, че бинбашията вече не можеше да се преструва да не я е чул.

— Какво искаш да кажеш, бей? — попита той рязко.

С безгрижен жест Халис разпери ръце:

— Когато се стреля с топ срещу врабче, достойнството не е за топчията, а за врабчето, бинбаши. — И добави: — Преди десет години Зейнил паша изчисти Балкана всичко на всичко с шестстотин души, пък тогава там имаше такива войводи, като Димитър Калъчлията, Бойчо и Пею Буюклията…

Пратеникът хлъзна поглед по околните и произнесе с глас, в който се усещаше непресторена загриженост:

— Тази забележка щеше да бъде основателна, ако беят бе слушал по-внимателно подробностите за битката при Върбовка. Искам да ме разберете добре, ефендилер: разликата между старите хайдути и комитите при Върбовка е колкото от тук до ония сини планини там горе. Чували ли сте вие някога хайдушка дружина първа да открие огън срещу обучен аскер? Да не потърси спасение в бягство, а да даде напълно редовно сражение? И в това сражение да прилага с удивителна точност най-ловки маньоври — (тази дума бинбашията употреби точно така, „маньоври“, както я бе научил от френските инструктори в турската войска), — с които би се гордяла която и да е армия в света? А когато развоят на битката стигне до развръзка, да се втурне в решителен удар „на нож“? Кажете, чували ли сте подобно нещо, ефендилер?

За малко се възцари тревожно мълчание, после замислено се обади наибът Мустафа Ариф бей:

— Като млад мюлязим аз воювах при Севастопол, ефендилер. Всичко, което разказа негова милост, твърде много ми напомни защитата на московците там: приемане на сраженията и при най-неблагоприятни за тях условия, бързи и точни маньоври, подчертана склонност към схватките „на нож“… Дали пък мълвата за присъствието на московци при Върбовка да не е чак толкоз нелепа, а, ефендилер?

Видя се — никой не възприе внушението му. Но и никой не го опроверга.

— Ние, разбира се, нито ще свикаме редифа, нито ще призоваваме алаи от юг — поде отново бинбашията. — Но с комитите в Балкана трябва да се справим бързо и решително. Трябва! И това следва да бъде ваше задължение, Садък паша. Тъй или иначе вие имате под знамето си цял един алай — много повече, отколкото е била силата на споменатия преди малко Зейнил паша.

— Повереният ми казак-алай никога не е стоял със скръстени ръце, когато в планината е имало врагове на държавата и на нейния правов ред — рече Садък паша Чайковски, но гласът му не прозвуча особено убедително.

Пратеникът на Мидхат паша спокойно срещна погледа му.

— Никога не ми е минавало и през ум да водя сметка за действията и, хм, успехите на казак-алая, паша. Но в Русчук се приказва, че вие действително сте унищожили една-две турски разбойнически тайфи, обаче нямало случай да сте убили или заловили нито един-единствен български хайдутин…

Нападката беше недвусмислена. И даже още по-тежка, защото всъщност отразяваше една истина. Устните на Садък паша побледняха.

— Ще направя всичко, каквото е по силите ми — каза.

Като че ли беше казано всичко съществено. И може би разговорът щеше да свърши дотук — с неизбежните взаимни уверения в почит и благоразположение, разбира се. Но „писано било“ краят да бъде по-различен от предвиждания.

В стаята влезе един онбашия от заптиетата, отдаде чест, сетне приближи към мютесарифа и се опита да му каже нещо на ухото. Ахмед Джевад паша обаче го смъмри преднамерено-високо:

— Докладвай ясно, онбаши. Аз нямам тайни от тези хора!

— Дойде бърз пратеник от мюдюра на Казан, паша ефенди. В околността на селото се е появила голяма и отлично въоръжена чета комити, може да имало до сто души. И начело бил Панайот Хитюв, а негов помощник — Дядо Желю от Ямбол.

— Кой, кой бил начело? — попита бързо Али ефенди; всичката кръв се бе оттеглила от лицето му.

— Панайот Хитюв, тъй рече илчията, кадъ̀ ефенди.

Али ефенди скочи на крака. Виждаше се, че е обзет от паника. Той едва сполучи да произнесе няколко думи за сбогуване и без да се опита да скалъпи някакво оправдание, изчезна през вратата. Подир малко го чуха като се разпореждаше едно отделение сеймени да заварди къщата му.

— Разчевръсти се братовчедът — изкиска се Халис бей. — И с право: не бих искал сега да съм в еминиите му…

Никой не се отзова на шеговития му и безгрижен тон.

— Злото почука на портата ни даже по-скоро, отколкото го очаквахме, ефендилер — каза бинбашията, докато се изправяше и нагласяше мундира си.

— И ние ще се покажем готови за него, бинбаши! — надуто обяви Ахмед Джевад паша, като също стана на крака. — Моля, ефендилер, да заемете местата си и да действувате така, сякаш сме в положение на война!

И след тези думи се разделиха.

Много по-късно щяха да си дадат сметка, че в този тревожен ден дори не бяха се осведомили за името на пратеника на Мидхат паша.