Цончо Родев
Бурята (102)

2.

Времето човека не чака, човек чака времето.

Пословица

Като размери и подреди губерите в коритото, Бяно без бързане се качи нагоре срещу течението на реката, приведе се, освободи дъсчената преграда на яза и водата с весело и нетърпеливо бълбукане се втурна в измазаната и винаги светеща от чистота вада. Старият човек се загледа. Какво беше това? Наистина ли планинска вода се щурваше току под краката му и изчезваше към долапа, или туй беше самото Време — забързано и неудържимо, което зърваш за миг и после завинаги загубваш из очи? Погледнеш ли през тясно прозорче, ти виждаш само мимолетния блясък на вадата-време и си казваш доволно: аха, ето го, тука си е. Застанеш ли обаче до брега на улея, ти сякаш имаш пред себе си цялото Време — онова, което идва отнякъде, само за едно мигновение те залисва с радостите и скърбите, със сполуките и неудачите на ежедневието и след малко вече е отлетяло някъде нататък, откъдето никой никога не го е видял да се връща. Приятелства и вражди, големи надежди и големи разочарования, ярки удачи и тежки загуби — всичко избледнява и някак си посивява, слива се в едно, щом го погледнеш като вода, която е текла и шупвала в нозете ти от напиращите в нея вътрешни сили, а после се е отдалечило и отдавна-отдавна е отнесло със себе си онова, което до влудяващ възторг или до уж изпепеляваща тъга е разтърсвало живота ти.

— „Вода донела, вода отнела“ — прошепна сам на себе си Бяно познатата поговорка.

Без да откъсва очи от бързоструйната бара, Бяно Абаджи приседна на брега и се остави на мислите си. Какво всъщност бе донесла и какво отнесла водата през последните години? Като си претакаше през ума събитията след вихрушката на онази паметна 1863-та, старият човек си казваше, че това бяха години на затишие след бурята. Ако беше летописец, от онези, които отбелязват важните случки по белите полета на книгите, какви щяха да бъдат приписките на Бяно? Скромни, твърде скромни:

Стара планина действително нито едно лято не остана без закрилници народни — идваха тук четици, оглавявани от Дядо Желю, от Стоян Папазов, шурея на Панайот Хитов, от младия, но вече прославен Хаджи Димитър, от едно ново име по тези места — Стефан Караджа, роден наблизо, в Ичме, Ямболско, но отраснал в Горна Добруджа и Тулча, а сега, в края на лятото^[1], един бърз набег чак до Хасково направи с точно дузина отбрани момчета и Филип Тотю. Но това беше някак си второстепенна шетня, не като присъствието и работата на старите войводи, когато Балканът се люлееше и изтръпваше под стъпките им. Даже имаше и едно голямо нещастие: гибелта на Стоян Папазов през 65-та край Жеравна. И лошото бе не толкова в самата му смърт — пръв хайдутин и войвода ли заплащаше непримиримостта си към робията с куршум в сърцето?, — колкото в мълвата, че този дългогодишен горски юнак бе паднал от ръката на свои. И не се разбра поради неразбирателства и крамоли ли беше посегнала коварна ръка на него, или заради пуста алчност за пари…

Като си припомняше тези неща, старият човек не си го казваше с ясни думи (вътрешният му поглед не бе способен да обхване така нашироко явленията), но дълбоко в себе си безпогрешно чувствуваше, че времето на хайдутите, такива, каквито бяха те в песните, безвъзвратно си бе отишло. И не защото българската майка бе престанала да ражда юнаци или липсваха предводители, като Индже Стоян, Кара Танас, Бойчо или Калъчлията. Не, другаде беше причината. Самото време се бе изменило и то си искаше нещо ново и различно. Но какво трябваше да бъде това „ново и различно“ — на този въпрос Бяно не можеше да намери верния отговор.

А че беше прав, това Бяно Абаджи разбираше по други белези. Ето, нека да вземем новите вестници, които Раковски издаваше — „Будущност“ и после „Българска старина“^[2]. В тях някогашният палавник на Стойко Раковалъ̀, а сега всепризнат вожд на цялата българщина, не призоваваше да се мъсти за отделните неправди, а приканваше за далеч по-големи неща — оръжието и жертвите занапред да се посвещават на „мила свобода и прелюбезна“. Изглежда, че и други заедно с Раковски гледаха на нещата по нов начин, понеже ето на̀ — само преди два-три месеца се получи по скрити пътища покана от Букурещ да изпратят сливаналии сигурен човек там, който да вземе участие при създаването на нещо небивало: Таен централен български комитет!… (Бедният Бяно! Колко ли щеше да бъде той огорчен, ако знаеше, че Иван Касабов и другите, които създаваха ТЦБК, не само че не бяха единомислени с Раковски, но действуваха самостоятелно, че и донякъде в противоречие с него!…) Е, почетоха го съгражданите му и дойдоха да го калесват: отдавна бил Бяно Абаджи в народните работи, още от Братството преди цели четиридесет години, пък и сетне нито в едно изпитание не оставал настрана от теглата на своите — нему най-подхождало и тъй нататък. Трогна се тогава старото сърце на Бяно и поблагодари той с най-топли думи, пък иначе отказа — не било това работа за стар човек, нека сливналии да проводят някого, дето е хем млад и силен, хем решителен по нрав, за да не се огъва пред трудностите, хем до върховете на ноктите си да е посветен, не, самообречен на общонародните въжделения. И подсказа едно име: Анастас хаджи Добрев, сливенския Гарибалди. Вслушаха се в думата му съгражданите и спряха избора си на Анастас: той не само отговаряше на всички качества, изисквани от Бяно Абаджи, но и притежаваше добър предлог за продължително отсъствие от Сливен — щеше да каже, че е тръгнал да продава плащаниците на хаджи Калуда, майка си. Всички тези неща — новият полъх във вестниците, създаването на един общонароден Таен централен български комитет — не говореха ли, че наистина е отминало времето на хайдутите и старите войводи и бе дошло другото — да отвори народът нова страница в борбите си?

— Да, Анастас! — произнесе гласно старият човек, пък в съзнанието му отекна съвсем друго име: „Найден!“

Защото си спомни разговора с Анастас Хаджи Добрев, когато учителят (защото през последните години хаджи Добрев бе станал учител в Класното училище) дойде да се сбогува с него, да поиска благословията му. Като българин и родолюбец, Бяно бе заръчал на младия човек да застъпва винаги доброто на народа и Отечеството. А като баща го бе помолил от сърце: нека да разпита за неговия Найден — жив и здрав ли е, как се е уредил в непознатата чужбина, води ли порядъчен живот…

Споменът за Найден накара мислите му да се втурнат в съвсем друга посока. Да, ако беше летописец, навярно това щяха да бъдат Бяновите приписки; може би да добавеше няколко похвални слова за укрепването на училищата, за тържественото начеване на строежа на новото Класно училище, за постъпването на такава бележита и безупречна жена като Аргира Димитрова за учителка в Девическото… А, не, имаше и друго. В тези години родният му Сливен още повече разбогатя, замогна се, та онези от Стамбул лани го въздигнаха от каймакамлък в санджак, и то един от големите санджаци по българските земи — обхващаше той не само нахията Котел, но и каазите Ени Заара, Бояджик, Ямбол, Карнобат, Айтос, а чрез каазите Бургас и Анхиало опираше на морето — от устието на Камчия на север до с. Кюприя на юг… И разбира се, на мястото на глуповатия каймакамин Мехмед Салих бей дойде и новият мютесариф Ахмед Джевад паша^[3], а с него наибът му Мустафа Ариф и неизбежните двайсетина писари, събирачи на даждиите и дембели от всякакъв род. Ето, това биха били приписките. Но ако имаше друг тефтер, в който да се вписват личните преживелици? Ей такива например, като нестихващата грижа за Найден, скръбта по загубилия се завинаги Иван?

Този тефтер щеше да бъде по-богат на вписвания и… по-тъжен. И с много споменавания на смъртта…

— Защо е така, боже мой? — запита се Бяно. — Дали в тези години тръгна мор по близките ми хора, или просто вече съм в онази възраст, когато умирачката става постоянен другар на такива като мен и акраните ми?

Не беше от възрастта. Погледнеш ли назад, мисълта за нея се потвърждаваше само от смъртта на стария му и добър приятел Добри Желязков. Лани Фабрикаджията най-сетне си отиде и това може би беше едно облекчение за него след толкова години, прекарани прикован към одъра. Като си мислеше сега за кончината на Добри, спомените на Бяно се люшкаха между две крайности. Защото той си припомняше непристорената скръб на такива хора като Панайот Минков, новия миралай на фабриката Хюсеин бей, арменеца, хаджи Никола Кебеджията или все още смазания душевно поп Юрдан, да не говорим за хората от неговата кръв, като сина му Иванчо или зетя Добри Чинтулов (за словото на Добри Чинтулов, произнесено край ковчега на смъртника и изтръгнало сълзи и от най-сухите очи, все още, година по-късно, се говореше в Сливен!), сещаше се също за кратката, но яростна схватка, с която той, Бяно, и Панайот Минков изтръгнаха от общинарите този най-заслужил сливналия да бъде погребан в двора на църквата „Свети Димитър“. Но заедно с всичко това в спомените му винаги с лакти и ритници се изтъпанчваше отпред и още една картина. Когато тъжното шествие с мъртвеца се проточи от Мангърската махала към храма, случайните минувачи и майсторите и чираците от дюкяните застанаха с прибрани пети и свалени калпаци да отдадат почит на покойника. Тогава именно се случи един от тези неволни изпращачи, мъж към тридесетте, да приближи до Бяно и да го запита шепнешком:

„Кой е нещастникът, когото изпровождате до вечното му жилище?“

„Добри Желязков“ — беше отговорил тогава Бяно и това му се бе струвало напълно достатъчно. Но последва зашеметяващият втори въпрос:

„Кой е той?“

Наистина беше зашеметяващ въпрос! Защото онзи, който го зададе, носеше чилинчето на работник от същата тази фабрика, дето не би съществувала, ако не бяха разумът, волята и ръцете на Добри Желязков. „Коя ли земна слава е вечна?…“ — така ли пееха свещениците при погребенията?

И все пак от скъпите покойници, които Бяно бе изпратил през тези две-три години, Добри Желязков беше изключение — останалите бяха все по-млади хора, в разцвета на мъжките си сили. Както седеше до вадата, старият човек бръкна по джобовете си и скоро намери онова, което търсеше — един многократно сгънат брой на дядо Славейковия вестник „Гайда“, който се печаташе в Цариград. Разгъна го и го пооглади на коляното си и още на първата страница, под заглавието „Български работи“, прочете:

„Предната неделя на 16 маий представи ся в Цариград Поп Димитрий от Сливен, който ся връщаше от Божи-гроб. На 17-й го опяха тържествено в Българ. черква и го погребоха на Егри-Капия, погребението му съдружаваха мнозина от тукашните българи. Родом от Градец, покойний свещенодействувал е 7 год. в Сливен, почитаем от сички за кроткий и миролюбивий си ньрав. Представи ся на възраст 40-годишен и остави неутешима скръб на приятели и роднини, а най-вече на своето бедно и злочесто семейство…“^[4]

Ето редовете, с които през 1864 година сливенци научиха, че са останали ако не без най-борческия, то положително без най-просветения от своите свещеници! Поп Димитър Черното наистина бе осъществил мечтата си да стане хаджия, но затова пък нивга повече нямаше да се върне в своя край. И мястото му надали щеше някога да бъде запълнено от друг, достоен нему…

В същата тази черна 1864 година българщината въобще и будният Градец в частност понесоха още една непоправима раздяла — почина даскал Димитър Русков, шуреят на Бяно! Каква загуба, боже мой! След като въздигна Градешкото училище на второ място в каазата — събираха се там до 250 ученика и 25 ученички!, — чорбаджиите начело с кмета дядо Гиню обединиха сили (както обикновено — за лошо) и дотолкова му направиха живота черен, че даскал Димитър сам пожела да напусне и да се премести чак в Разград на север. Изглежда обаче, че хорската непризнателност си извърши своето — в Разград го налегна коварна болест, която бързо изпиваше силите му. И макар че след двегодишна разлъка почитаният от всички учител се върна в родния Градец, смъртта не пожела да го пощади… И когато Бяно отиде там, то беше само за да запали свещ на пресния му гроб и да се опита да утеши вдовицата му Мария и сирачетата му Стефан и Руско.

— А Кутьо! — укорно възкликна сам на себе си Бяно. Укорно, понеже от цялата дълга поредица на починалите през тези две години Кутьо Ганчев в края на краищата му бе най-близък роднина, мъж на единствената му дъщеря.

Как си отиде Кутьо, просто не се разбра. Някои говореха за преумора. „Дамла̀“ — отсъждаха други. „Просто му било писано“ — примиренчески заключаваха трети. Когато Димитър, най-големият от тримата Кутьови синове, дойде на долапа, за да извести за тежкото заболяване на баща си, той вече бил на легло; силно го боляло сърцето, че чак се превивал на две, думите му едва се разбирали — това описа момчето. Разбира се, Бяно веднага спря долапа и забърза към града. И пак пристигна късно: когато влезе у Кутьови, възрастни комшийки вече бяха измили мъртвеца и сега го обличаха като за представяне пред бога, а Руска седеше на двора и мълчаливо кършеше пръсти. Ала като вдигна очи към баща си, той видя, че са сухи. „Туй е от кръвта на тате — каза си Бяно. — Руска не е чак като Трънка, но и тя е наследила от онази твърдост, която дава сила на човека да отива и на бесилката с песен…“

„Последните му думи бяха за тебе, тате — рече му Руска, след като той стисна мълчаливо ръката й и прекара пръсти през немирните косици на Андон и Ганчо, по-малките момчурляци. — Искал бил да ти се извини, за прошка да те помолел…“

Вярно ли беше това или добричката Руска търсеше посмъртно да помири и сближи тъста и зетя? Бяно не зададе въпроси и прие нещата тъй, както дъщеря му ги казваше. Пред лицето на смъртта няма място за дребни дрязги и стари гарези.

„Жалко, че съм закъснял — каза. — Може би и аз трябваше да му поискам прошка за неволен грях.“

„Ти не закъсня, тате, Кутьо избърза. Повтори го болката и…“

Като минаха погребението и първите струвания, Бяно предизвика нов разговор с дъщеря си. Заговори я за невъзвратимостта на сполетялата я загуба и веднага насочи приказката към бъдещето. Изтъкна й колко несгодно — че и опасно! — е да живее сама вдовица с неотраснали синове и простичко й предложи да се прибере при него, в бащиния си дом; стар е той, вярно, но все пак ще е мъжка закрила — за нея и за децата. В отговор Руска само поклати глава:

„Не, тате — отказа му уж кротичко, но отвъд тази привидна кротост се усещаше нещо като желязна воля, ала обвита във валма памук. — Няма да се върна вкъщи. Премислила съм всичко.“

Къде беше чувал Бяно подобни думи? Защо му се струваше, че те не се произнасят за първи път пред него? Напрегна се и си спомни. Преди много, много години, в страшните дни на Преселението, така бе разговаряла с него Трънка. Така и все пак по-различно — същото бе казала тогава Трънка, когато говореха до току-що разсечения труп на мъжа й, и все пак не съвсем същото — при нея желязото не беше обвито с нищо меко.

Руска сякаш отчасти прочете мислите му, защото се почувствува задължена да му обясни:

„Каква ще е разликата, ако ще съм при тебе или у дома, тате? Закрила, казваш. Но каква закрила ще е тя, щом ти по цели седмици не слизаш от Барите? И още…“

„И още?“ — поощри я бащата.

„Да, има и още нещо, тате. Не се засягай, но аз искам занапред да живея и да оставя спомен не като дъщеря на Бяно Абаджи, а като жена… е, и вдовица на Кутьо Ганчев. Така разбирам аз ориста на жената, тате: след венчилото да се раздели със стария си дом и да се обвърже — за добро или за зло — с новия… Същото е и за момчетата. Нека те да си останат братя Кутеви, а не на Бяно Абаджиев внуците…“

Както и преди тридесет и пет години в разговора с Трънка, Бяно пак разбра, че просто е излишно да настоява — слово като мед да се лее от устата му или да удря с тежки пестници по масата, Руска нямаше да измени на решението си. Все пак попита:

„Няма да ти е лесно с тези трима юнака. Как мислиш да се оправяш занапред? И няма ли поне да приемаш помощ — от мен, от Боян?“

„Пак ще изпълня волята на Кутьо, тате. Като усети, че си отива, той ми поръча да проводя Ганчо и Андон в Плоещ. Има там заможен роднина Кутьо, когото бог не е благословил с наследници — под негова грижа ще пратя малките момчета. Пък двамата с Димитър все ще преживеем. Е, и на вашата помощ ще сме благодарни, разумява се.“

Така и си останаха нещата: старият дом на Силдаровците почти пустееше, а Руска с големия си син живееше у Кутьо Ганчеви — двете по-малки момчета вече трета година бяха във Влашко.

Бяно изведнъж трепна: счу ли му се или наистина някой го бе повикал по име? Заслуша се. И наистина до ушите му достигна глас:

— Чичо Бяно-о-о! Чичо Бяно-о-о!… Тука ли си, чичо Бяно?…

— Тук съм, тук съм — отговори. — Ида, ида-а…

И слезе към долапа. Онзи, който го викаше, беше Тодор, най-малкият от синовете на хаджи Никола Кебеджията.

— Проводи ме тате да те поканя довечера у нас, чичо Бяно — обясни момъкът. — Зер голяма радост е в дома ни, та мама и тате искат всички приятели да са около нас.

— И майка ти ли? — подозрително попита Бяно Абаджи.

— Анджък покрай нея е и голямата радост я! — Усмивката на Тодор опря от ухо до ухо. — Мама се върна нощес с бате Христо и бате Петър. Чак от остров Крим…

— Да не е Крит, Тодорчо?

— Тъй де, Крит. Чак там ги е намерила мама и ги доведе живи и здрави. Нали ще дойдеш, чичо Бяно?

— Как не, момчето ми. Тази радост е на цял Сливен, не само ваша. Ще дойда и ще ги накарам хубавичко да разкажат где са били и що са вършили, тъй да ги предупредиш.

Момчето махна за сбогом и запраши надолу по пътеката. Бяно го изпрати с поглед, сетне отиде да нагледа губерите, които се валяха в коритото. Тъй се бе случило, че отнякъде бе проникнал слънчев лъч и бе попаднал точно в коритото. От него ярките бои на губерите сякаш пламтяха и разлюлени от водата, се гонеха и боричкаха, изпълваха целия долап с цветната си игра.

Дали от гледката на губерите, или от вестта за завърналите се хаджи Николови синове, но смрачената допреди малко душа на стария човек се разведри.

— Не съм бил прав — прошепна си гласно, — не са били само смърт и скърби около мене. Ето, има и празници!…^[5]