Цончо Родев
Бурята (10)

9.

Както го допущаше Коранът, Али ефенди имаше четири жени. Той спазваше и повеленията на свещената книга — всяка вечер спеше поред с една от тях. Ако куцаше нещо, то беше в това, че думата „спеше“ той изпълняваше в съвсем буквалния смисъл — между онова, което бе наследил от прочутия си дядо, положително не влизаше ненаситността на женска плът. Всъщност беше още сравнително млад, нямаше четиридесет, обаче от години „си бе взел пая“ (негов израз) от телесните удоволствия и на нощите с топла жена до него бе започнал да гледа с полускрита досада и като на тегоба, а нямаше дързостта на дядо си да се установи в селямлъка и да прескача в харема само когато го осеняваше желание — Али ефенди твърде внимаваше да не излезе име на него, кадията, че подрежда живота си не според записаното слово на Пророка. Не че изобщо не се сещаше да протегне ръка към жената до него, ала то, общо взето, се случваше дотолкова от дъжд на вятър, та след такива нощи ощастливената, ханъма черпеше в харема завистливите си посестрими.

Али ефенди имаше привичка да вечеря сравнително рано, после, щом вдигнеха софрата, почиташе на жените си час-два от Корана; избираше толкова по-скучно и по-познато място, колкото му се искаше по-бързо да заспи, когато дойдеше неизбежното лягане с едната. До такава степен бе хванал тънкостите на този чалъм, че най-често захъркваше още докато тя, поредната, се кривотеше съблазнително или навираше в очите му пищните си телеса, за да събуди мъжа в него.

Тази вечер обаче познатият ред в дома му бе нарушен. Още не бяха насядали край софрата, когато известиха на Али ефенди, че двама правоверни го чакат в синята соба — така наричаха гостната, една от четиринадесетте стаи на дома му^[1]. Отиде. Както и очакваше, бяха Абдула чауш и Коджа Мюстеджеб.

Кадията разпореди да отведат Абдула в ашевото и да го нагостят богато и остана на четири очи с прочутия сливенски кеседжия. Минута никой от двамата не проговори, само се измерваха с поглед. По нищо не проличаваше Мюстеджеб да се чувствува неловко — в този дом изобщо и пред очите на кадията; напротив, в държането му се усещаше някакво нагло самочувствие, граничещо с пренебрежителна високомерност.

— Утре ще те заптисам — започна направо, без всякакво предисловие Али ефенди; думите му явно не направиха впечатление на госта. — То трябваше вече да си в хапуса, ама успях да отложа с едно денонощие. — Тук следваше да се очаква Коджа Мюстеджеб да каже нещо, но той не се възползува от тази възможност. Нервиран, кадията повиши тон: — Ашколсун бре, голям майстор си бил в занаята, щом си решил да бастисаш нещо, а още на сутринта донасят името ти в конака.

— Туй е работа на Георги Трънкин — спокойно каза разбойникът.

— Георги Трънкин? — сви вежди кадията. — Кой пък е тоз?

— Един готов хайдутин, чудя се, дето е още тука, а не в Балкана. Син е на баба Трънка Смеденовката, воденичарката на Аркаръ куруч, и племенник на Бяно Абаджи.

— На Бяно Абаджи? А, това изяснява всичко.

— Кой знае как Георги Трънкин попадна на пътя ми нощес и ме позна, макар че сторих всичко, за да стана невидим. — Пауза. — И друго, кадъ̀ ефенди. Един от аркадашите ми не се прибра. Сигур си чувал за него, Едхемоглу Джелал. Сутринта се върнахме на онова място, където ни засече Георги. По земята имаше кръв и следи от борба. Чапкънинът трябва да е взел душата на моя човек.

— Чудно — замислено проточи Али ефенди, като търкаше с показалец челото си. — Племенникът му да е убил правоверен, пък Бяно Абаджи… — После кимна: — Ами да, хелбете, че ще е курназ. Нали ако заптисам тоя, как го рече, Георги Трънкин, веднага ще лъсне твоят зулум и всичко останало.

— Така, така — беззвучно се засмя Мюстеджеб, — моят зулум и всичко останало. Прав си, кадъ̀ ефенди. Лоша работа, ни напред, ни назад… Ама ти не се сърди, ефенди, случват се несполуки и в нашия занаят. А тази, нашата несполука, беше от гламава случайност.

— Случайност! Случайност! — кресна невъздържано кадията. — Случайност, че ви е срещнал, туй добре. Ала случайност ли е, че той е заклал човек от вас, докато вие, петима срещу един!… — Али ефенди скочи на крака и се заразхожда из синята соба. Когато седна отново, беше пообуздал гнева си. — Трябва за някое време да изчезнеш, от Сливен — каза. — Аз ще проточа истиндака, ще те търся и все няма да те намирам и работата малко по малко ще се потули.

— Как да го разбирам това „за някое време“, ефенди.

— Месец, е, нека да са два най-много. Сетне Сливен е пак твой.

— Два месеца? Не е малко, кадъ̀ ефенди.

— Ще те пратя да гостуваш на човек, при когото няма да скучаеш. Даже може да се заседиш и по-дълго. Ти Шибил знаеш ли?

— Мустафа Шибилюоглу от Градец?

— Речи го по-скоро властителя Градец, че комай и на целия край от Казан^[2] до Стралджа и Карнобат^[3]. Ще отидеш при него и само ще му речеш едно „чок селям“ от мене. Друго не се иска.

— Вярно е — кимна Мюстеджеб, като се поразмисли. — При Шибиля наистина няма да се скучае.

— Само че трябва да се измъкнеш незабелязано от Сливен. Тръгни утре на разсъмване и мини по Ичеренския път. Така ще завариш Шибиля още да се излежава до топлата кълка на своята Дженда^[4]. Знаеш ли му къщата? Зер не е разумно да питаш тоз-оня, да те виждат…

— Как да не я знам? Шибил живее отсам реката, в махалата Кишер, досами Галата.

— Точно така. Върви и отседни при него. Когато тук опасността се пораздигне, аз ще ти проводя хабер.

Али ефенди изпрати Мюстеджеб до дворната врата — прекалено внимание на кадията към този янкеседжия, — сетне хлътна в ашевото. Абдула тъкмо се бе нахранил богато и сега се оригваше доволно; дъхът му удряше на вино, обаче стопанинът предпочете да се направи, че не е зебелязал.

— Всичко наред ли е, Абдула чауш?

— Тешекюр едерим^[5], по-добре не можеше и да бъде, кадъ̀ ефенди — стана на крака чаушинът.

— Ще те помоля да ми сториш още една услуга. Отбий се до Топчи Ахмед — ставаше дума за един от двамата бьолюкбаши на Сливен — и му кажи да дойде до мене. Знаеш ли го къде живее?

— На пътя ми е, кадъ̀ ефенди. Сега, по тъмно ли го искаш?

— Веднага. Ще го чакам, тъй му кажи.

Щом отпрати и тоя посетител, Али ефенди начаса бе поканен от жените си за вечеря; особено настойчива и нетърпелива беше закръглената Мукадер, която тази нощ имаше ред да сподели постелята му. Той обаче ги отклони — в този момент някои други работи му се виждаха къде-къде по-неотложни.

Не се наложи да чака дълго — една покана от Али ефенди пришпорваше всеки в Сливен, включително бьолюкбашиите. Прие темането на новодошлия и започна направо:

— Знаеш ли пътя за Ичера, бьолюкбаши?

— Евет, кадъ̀ ефенди, как не — като петте си пръста го знам.

— Има ли там сгодно място за пусия?

Топчи Ахмед си позволи да се засмее широко:

— Че то комай целият път е само за пусия…

— Толкоз по-добре. Слушай сега внимателно, бьолюкбаши. Имам една работа за тебе, за несвършването на която човек може да загуби службата, че и главата си. — Усмивката на Топчи Ахмед замръзна в някаква крива полугримаса. — Не само за несвършването — уточни кадията, — но и за многото приказки. Разбираш ли?

— Не съвсем — призна другият. За разлика от брат си Али, другия бьолюкбаши на Сливен, Топчи Ахмед не се отличаваше не с особено, но дори и с посредствено остър ум.

— Искам да кажа, че работата е тайна. И разчуе ли се за нея…

— На твоите заповеди, кадъ̀ ефенди.

— Вземи, колкото хора ти трябват, ама подбери нишанджии, и още тази нощ завардете пътя за Ичера. Утре на разсъмване натам ще мине един тукашен хаирсъзин, Коджа Мюстеджеб по име, може и да го знаеш.

— Как да не го зная. Той…

— Коджа Мюстеджеб не трябва да мине твоята пусия Топчи Ахмед. Трябва само да стигне до нея и там да остане. Това е всичко. Този път разбра ли ме?

— Евет, разбрах, кадъ̀ ефенди. Не ми е ясно само едно. Защо да се пази толкоз мълчание за катил, дето е станал омразен и на гяури, и на правоверни?

— Точно защото е правоверен! Ако съдим Коджа Мюстеджеб за всичките му зулуми, ще завони така, че ще станем за резил, загдето сме го търпели толкова години. Разчуе ли се обаче, че сме се отървали от него тихомълком, ще завони и ще се орезилим двойно. Тъй че на никого нито дума, разбираш ли, на никого! Само ще дойдеш лично при мене и на четири очи ще ми съобщиш какво сте направили. Върви!

Като свърши и това, Али ефенди отиде да вечеря. Чувствуваше се възбуден от събитията и разговорите в последния час — възбуден не само душевно, но и телесно. Явно тази вечер няма да се чете от Корана. Късметлия била пустата му Мукадер!…