Цончо Родев
Песента на чучурите (3)

Въплъщението

На четвъртия ден след като погребахме стария хан, Омуртаг ни свика, боилите и багаините, на пръв Велик съвет; казвам „на четвъртия ден“, понеже цели три дни и три нощи новият хан прекара затворен в покоите си и не допущаше до себе си никого — нито жените, нито верните си служители.

Събрахме се в онази оцеляла стая на стария чертог, която хан Крум набързо бе приспособил за престолна зала. Събрахме се и един друг се гледахме с ням въпрос в очите. „Какво ще стане сега? — питаше се всеки от нас. — Наистина ли ще пропадне онова, което с кръв и труд подготвихме от цяло десетилетие?“ Питахме се и не намирахме отговора. Защото отговорът бе у хана…

— Ювиги хан Омуртаг! — обяви от вратата един стойник.

След думите се появи и ханът. По онова време Омуртаг беше четиридесетгодишен (колкото и аз — ние бяхме връстници). Имаше дълго скулесто лице, студени стъкленосини очи и широко чело, украсено от кестенява коса със сребристи кичури на слепоочията. Сега той спря до вратата и ни изгледа. Забелязах само, че лицето му беше бледо и посърнало, а очите — подпухнали от тридневното бдение. После ние извадихме мечовете, издигнахме ги нагоре за поздрав и изрекохме в нестроен хор:

— Да живееш сто години, ювиги хане!

Омуртаг прекоси залата, изкачи трите стъпала и за миг спря нерешително пред престола. Дали там не виждаше сянката на Крума? Сетне направи последната крачка и седна на престола на българските ханове. Ние отново го поздравихме с радостни възгласи.

— Воини и славни пълководци — заговори ханът; гласът му беше едновременно и глух, и стоманено твърд. — Преди три дни ние изпратихме нашия велик баща и господар. Днес аз, неговият наследник, ви събрах, за да поговорим вече не за миналото, а за бъдещето на България. Говорете! Искам да чуя вашите съвети.

Както става обикновено, за малко настъпи тишина — не е леко да изкажеш думи, решаващи съдбата на отечеството. И пак, както обикновено, пръв заговори най-буйният от нас — багатур-багаинът Ославна:

— Славното племе на Авитохола^[1] и Испериха има един закон, ювиги хане. Законът на меча! Поведи ни на славна бран! Поведи ни и преди снегът да покрие земята, кракът ни ще бъде върху Константиновград, а десниците ни ще стискат десниците на нашите братя — потомците на Кубера^[2].

Не трепна Омуртаговото лице, не измени изражението си при тези думи. Само отмести поглед, подканяйки останалите.

— Аз чух предсмъртната воля на баща ти — поде едноръкият копан Окорсис; другата си ръка той бе загубил лани, когато гонеше ромеите на юг от Версиникия. — Чух волята му, но те съветвам да продължиш наченатото от него дело. Когато е извървял дълъг път, грях и престъпление е човек да не измине и сетната крачка. А ние сме именно пред сетната крачка, ювиги Хане. Никога племето на Испериха, Тервела, Кардама и Крума не е било по-готово за победна бран, никога не е било по-силно. Поведи ни!

Един след друг се изказаха и останалите. И всички повтаряха едно и също: „Поведи ни!“ Най-после ханът спря очи и върху мене:

— И ти ли мислиш така, кавхане Исбул?

Въпросът му издаваше, че той не мислеше така. А с обръщението „кавхане Исбул“ Омуртаг всъщност узаконяваше въздигането ми в кавхански сан, изказано само като пожелание от баща му. Може би от признателност за обръщението трябваше да подкрепя неизречената воля на хана, но аз реших, че не е достойно един български кавхан да угодничи и раболепствува. И затова не се поколебах да изрека истинските си мисли:

— Да ме прости сянката на великия ти баща, ювиги хане, но аз също ще те посъветвам да ни поведеш на бран. Могъщата ни войска е в шепата ти. Превърни я в мълния и я стовари върху заклетия ни враг — ромееца! — Помислих малко, после продължих: — Пък дали тъкмо това не беше последната повеля на Крума? Старият хан говореше за строителство и мир, но не бяха ли последните му думи за Цариград и ромеите? Аз свърших. Наоколо се разнесе одобрително шумолене. Само лицето на хана продължаваше да бъде неподвижно. Омуртаг стана.

— Чуйте сега и моята воля. С правото което моите предци и този престол ми дават, аз… ще въплътя завета на баща си. И затова заповядвам: утре за Цариград да се отправи пратеничество, което да договори и сключи колкото се може по-дълготраен мир; за водач на пратеничеството определям кавхана Исбул; една трета част от войската да се разпусне веднага и да се върне по родните си места заедно с войводите си, останалата войска да изчака завръщането на пратеничеството; оставащата в Плиска войска наред с воинските обучения да се привлече и на строежите, които също захващат от утре… — Някой изръмжа недоволно. Доколкото ги познавах, трябва да беше Чепа или Ославна. Ханът не измени израза на лицето си, не се опита да открие недоволника, само леко повиши глас: — Това е моята ханска воля. Ако някой не е съгласен с нея…

Хан ювиги Омуртаг

пожела да има мир с гърците

чрез послания до императора. И изпрати

пратеници в първата година

(от царуването на хана)

и те сключиха договор за 30 години…

Начало на Сюлейманкьойския надпис

Не довърши, но ние разбирахме какво съдържаше неизреченото. Защото познавахме кръвта, която кипеше в жилите на Омуртага.

— Можете да се оттеглите — каза ханът. — Остани само ти, Евтимий!

И докато излизахме от залата, чухме го да заговаря на арабина:

— Ти си вещ в обсадните машини, Евтимий. Но простира ли се умението ти и в строителството на дворци и крепости?

Нека ви припомня, че именно аз бях онзи, който сключи тридесетгодишния мир с ромеите и че аз ги принудих да подпечатаме този мир, като изпълних техните обреди, а те — нашите. Когато след две пълнолуния се върнах, вестта за сключения мир отдавна ме беше изпреварила. Отминах нявгашния стан на войската и сякаш след миг попаднах в някакъв друг свят: зад гърба ми останаха шатрите, събраните на пирамиди копия и гигантските обсадни машини; пред очите ми, там, където трябваше да се намира Плиска — една безкрайна шир със стотици захванати строежи върху нея и с много хиляди люде, които като разбунен мравуняк се щураха из него, улисани в работата си.

Ако не ме бяха отвели при хана, навярно нямаше да го позная. Защото Омуртаг беше оплискан с кал като грънчар, от пояса му стърчеше пергамент с някакви чертежи, а загрубялата му от прост труд ръка стискаше дълга летва с нанесени по нея мерки. Избърса длан в избелелия си кафтан, подаде ми я за поздрав, после едва дочака да изрека няколко слова за пътуването и договора и ме пресече нетърпеливо:

— Остави! Всичко това е известно. Ела по-добре да видиш чудото, което българските ръце сътворяват тука! Ела, ела…

И той ме поведе, не, накара ме да тичам подир него, за да ме запознае с всичко, което се строеше в старопрестолния град. Показа ми дълбоките изкопи, където щяха да бъдат избите на ханските дворци и на болярските жилища. Един до друг обходихме издигнатите до човешки ръст дебели стени на вътрешната крепост („Ханската твърд“, както я нарече Омуртаг). С летвата в ръка ми посочи къде ще бъде Големия дворец, после Малкия дворец, храмовете, живелищата на войската, защитният ров на Външния град… Водеше ме Омуртаг, сочеше ми ту изкусните каменоделци, които дялаха огромните блокове за крепостните стени („Тангра! Кога свариха да се изучат нашите воини в каменоделското изкуство!“), ту тухларните пещи с размери на многокатни домове, ту гигантските ями, в които бъркаха хоросана; водеше ме и говореше неспирно — като човек, който отдавна е търсил кому да изкаже насъбралото се в него, — а аз се и дивях, и плашех, и се радвах заедно с неговата радост, и се съмнявах. И си мислех: „Това е същата, Крумовата воля, но отведена в ново русло — не към бран и завоевания, а към градежи!“ Казвах си го, пък се чудех на Омуртага и на невиждания досега огън в очите му, чудех се и на другите боили и багаини, които — наспроти желанието и разбиранията си, но шибнати от желязната воля на хана — тичаха и крещяха по строежите така, както ги знаех да тичат и крещят само в битките…

Всичко в Плиска беше само „ще“ — крепостните стени и чертозите, оброчищата и болярските домове; едно неизмеримо „ще“, зад което стояха само титаничната настойчивост на Омуртаг, знанията на Евтимия и… здравите мишци на хилядите строители. Впрочем не, сгреших. Едно нещо бе напълно завършено — паметната плоча на първата знатна жертва в тази невиждана мирна битка: една тежка греда бе отнела живота

Хан ювиги Омуртаг.

Ичиргу-коловърът беше мой хранен човек

и умря вътре.

Надпис от Плиска

на ичиргу-коловъра и сега колоната с надписа за него стърчеше там, пред „ще“ — Големия дворец.

— Така ще бъде тук — рече Омуртаг. Ще скланят глави чуждоземците пред имената на моите хранени люде, пък тогава ще се явяват при владетеля…

Пак „ще“! Дори и покойниците…

Трудно ми е да опиша годините, които последваха. В спомените ми те са преплетени в някаква пъклена бъркотия от изкопи, хоросан, тухли, чертежи и дялани камъни. Ден след ден — зиме и лете, в дъжд и нетърпим пек — ехтяха чуковете на каменоделците, звънтяха мистриите на зидарите, сипкаво скърцаха длетата на дърворезбарите. Ден след ден и година след година се нижеха, а Омуртаг все тичаше по строежите, заедно с мазачите викаше и ругаеше от височината на някой зид, не се срамуваше да хване въжето и да тегли нагоре ведрата с хоросан заедно с простите люде… Чутовната му упоритост тласкаше всичко напред, не даваше мир ни на знатния, ни на просяка!

Ден след ден…

Боилите роптаеха. Не крия, роптаех и аз. „За какво са ни тия грамади? — мърморехме ние. — Дедите ни нямаха каменни дворци, а пак съградиха великия ни саракт^[3]. Българинът е роден за рат, не за каменарство!…“ Роптаехме ние, а Омуртаг или не ни слушаше, или запушваше устата ни със заплахи. И Плиска постепенно преставаше да бъде „ще“ и се превръщаше в „е“. Завършеше ли нещо голямо, ханът веднага се втурваше към друго, още по-голямо и по-трудно. Издигнеше ли се крепостна кула и появеше ли се върху нея първият стражник с развяна на копието конска опашка, Омуртаг се залавяше за двореца. Издигнеше ли се и дворецът, той се нахвърляше да строи оброчище на Тангра. Нищо не беше за него второ и незначително — еднаква грижа отделяше той и на чертога, и на готварницата във воинските живелища, и на чаршията на купците в южния край на града.

… А животът си течеше и си изискваше своето. Трябваше да се провождат пратеничества до близки и далечни царства, избухваха войни, в които — иска или не — ханът трябваше да изпраща войски.

За пратеничествата той неизменно си служеше с мене. Цариград и Аахен, Великоморавия и далечна Франкия, срещи с хазари и лотарингци — оставих ли пътища неизбродени? Но нищо, това все още е редно и обичайно. Ала войните? Чуло и видяло ли се е нявга българи да тръгват на бран, а начело да не е ханът им? Не е бивало — но беше при Омуртага. Воювахме срещу Тома Славянина, за да спасим разклатения престол на императора Михаил Балба („О, сянко на Крума! Как ли не ни порази с гръм или болест, когато ни видя да спасяваме ромееца?“), а Омуртаг остана да гради своята Плиска и прати с войската Охсун и Чепа; върна се Чепа с победните войски и плячката, а Охсун… Охсун остана някъде край Бялото море и само нова колона с неговото име се изправи пред двореца срещу ичиргу-коловъра.

Хан ювиги Омуртаг.

Жупан-тарканът Охсун

беше той хранен човек и умря

във войската.

А родът му беше Киригир.

Надпис от Плиска

Така ставаше всявга: воювахме и срещу маджарите При Днепър, и срещу франките при Тиса, а все други — пълководци и знатни люде — водеха ордите, докато ханът водеше зидарите, варджиите и каменарите И пак роптаеха людете. Не защото ги беше страх от смъртта и не защото се бояха имената им да не се появят пред двореца наред с онези на Окорсис и Онегавон, на жупан-таркана и ичиргу-коловъра.

Хан ювиги Омуртаг.

Копанът Окорсис беше мой хранен човек

и като отиде във войската, удави се

в реката Днепър.

Той беше от рода Чакарар.

Надпис от Провадия

Роптаеха против новия порядък, който влизаше в разпра със свещения обичай, завещан от дедите ни. Роптаех за същото и аз, макар че в пратеничествата не рискувах живота си. А Омуртаг продължаваше да нехае. Самотен и неразбран, той оставаше глух за недоволствата и с някаква дяволска упоритост следваше пътя, посочен му от Крума и възприет от него самия. Пътя на градежите. Издигна паметник на Окорсис, а на другия ден се втурна да строи преславен дом на Дунава; едва дочака каменоделецът да изчука вдлъбнатите букви на Онегавоновата колона и хукна да гради аул край Тича…

Хан ювиги Омуртаг.

Зера-тарканът Онегавон

беше мой хранен човек

и като отиде във войската, удави се

в река Тиса.

Той беше от рода Кувиар.

Надпис от Провадия

Така беше и с моите пратеничества. Върнех се съсипан от умора и — горд от извършеното — с нетърпение чаках да чуя благодарствена дума от устата му, а той ме пресичаше:

— Добре, добре; знаех си аз, че няма да се посрамиш, кавхане! Но твоите разговори с франки (или моравци, хазари, ромеи, лотарингци…) са вече минала работа. Ела по-напред да видиш бъдната!

И ме повеждаше към новия строеж, подхванат във времето, на моето отсъствие.

Все пак за едно от пратеничествата искам да разкажа. То беше в деветата или десетата година от властвуването на Омуртага, не помня сигурно. По онова време славяните абодрити и браничевци се бяха отметнали от нашата власт и — нали бяха християни — потърсиха закрила от франките. И нямаше как — яхнах аз коня и потеглих към Аахен да преговарям с франкския крал Людовик.

(Странни люде са тези християни, странни и малко побъркани. Ето, да вземем същия този Людовик, който и днес царува над франките. Християните го зоват „Благочестиви“, а благочестието му се изразява в постоянни кървави войни срещу… собствените му синове…)

Та в един летен ден пристигнах аз в Аахен и, както е обичаят, се явих със скъпи дарове при Людовика. Прие ме той обграден от велможите си (също такива жълтоглави немци, каквито днес изпроводих и оставих насред пътя опулени), с надменно нехайство получи даровете и с високомерие изслуша дружелюбната реч на Омуртага, изречена чрез моята, кавхан Исбуловата уста. Дълго и с подбрани думи говорих аз тогава, а знаете ли как ми отговори този „благочестив“ император?

— Българите ли? — смръщи вежди Людовик, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, отдавна забравено. — Бях чувал аз за някакви си там българи, но…

Изхихикаха велможите му, а един от тях рече гласно:

— Вярно ли е, че вие, българите, строите здрави обори за конете си, а сами живеете в сламени колиби и в юрти от нещавени кожи?

Преглътнах обидата — преглътнах, макар че ядни сълзи изпълниха очите ми (ех, колко унижения трябва понякога да претърпява един хански пратеник!). Постарах се да не чувам обидите и дни наред увещавах Людовика и неговите рицари. Напусто! На вятъра отидоха всичките ми усилия: все не бяха чували за българите, все извръщаха разговора за сламените колиби. (Те по-късно — във войната, в която загина зера-тарканът Онегавон — научиха кои са българите, но тогава, в Аахен, надменността беше още на тяхна страна.) И така със злоба и с буря в душата се върнах аз в Плиска и още прашен и запотен от пътя, се втурнах при хана.

Хан ювиги Омуртаг,

обитавайки в стария свой дом,

направи преславен дом на Дунава.

И като измерих разстоянието

между двата всеславни дома,

направих могила на средата,

и от самата среда на могилата

до стария мой дворец са 20 000 разтега

и до Дунава са 20 000 разтяга:

Самата могила пък е всеславна

и като измерих земята,

направих този надпис.

Човек, дори и добре да живее,

умира и друг се ражда

и нека

роденият последен, като гледа това,

да си спомни за този,

който го е направил.

А името на владетеля е

Омуртаг, хан ювиги.

Бог да го удостои да живее сто години.

Търновски надпис

А Омуртаг ме изслуша набързо и махна с ръка:

— Добре — рече той, — ще пратим Онегавон, Ославна и Чепа да им покажат кои са българите. А ти ела! Нищо, че си уморен — искам да ти покажа последното си живелище. Последното, разбираш ли? Онова, което ще обитавам, когато духът ми ще бъде при моя баща. — И докато аз го гледах слисано, той заповяда да оседлаят коне за нас и за свитата, поведе ме навън и с радостна възбуда редеше: — Измерих разстоянието между Плиска и преславния ми дом на Дунава. И точно по средата издигнах надгробна могила. Отвън е гола, трева още няма по нея. Но почакай да я видиш отвътре. — Той се засмя. — Как мислиш, на зидар като мене се полага да почива в добре иззидано жилище, нали?

… Под тази негова могила го погребахме няколко години по-късно, когато — все тъй самотен и неразбран, — изтощен от петнадесетлетното усилие, напусна нашия свят.

Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда…