Брандън Сандърсън
Легион (8)

8.

Точно един месец по-късно седях в имението си и пиех чаша лимонада. Гърбът ме наболяваше, но раните заздравяваха. Не беше чак толкова зле.

Моника не щадеше ръката си много. Сама държеше чашата си, докато седеше в стаята, в която я бях срещнал за пръв път. Предложението, което ми отправи не беше неочаквано.

— Боя се — казах, — че се обръщаш към грешния човек. Налага се да откажа.

— Разбирам — отвърна Моника.

— Поработила е върху мръщенето си — обади се Джей Си от мястото, където се бе облегнал на стената. — Става все по-добра.

— Ако огледаш апарата…

— Когато го видях за последно, беше поне на шестнадесет парчета. Няма какво да сторя.

Тя ме погледна с присвити очи. Все още подозираше, че съм го изпуснал нарочно, когато ни застигна взривната вълна. Не помагаше и това, че тялото на Разон беше изгорено почти до неузнаваемост в разразилия се след експлозията пожар, който погълна цялата сграда. Всичко, което може би носеше у себе си — тайни, които обясняват как камерата работи — беше унищожено.

— Признавам — казах като се наклоних напред, — не съжалявам много да науча, че не можете да оправите апарата. Не съм сигурен, че светът е готов за информацията, която може да предостави той.

„Или поне — помислих си, — не е готов хора като вас да контролират тази информация.“

— Но…

— Моника, не знам какво мога да направя, на което да не са способни вашите инженери. Трябва да приемем факта, че тази технология е умряла заедно с Разон. Ако изобщо е била нещо повече от измама. Ако трябва да съм напълно честен, лично аз съм уверен, че е било точно това. Разон е бил изтезаван повече, отколкото би могъл да издържи един обикновен учен, но въпреки това не е дал на терористите това, което искаха. Защото не е могъл. Всичко е било лъжа.

Тя въздъхна и се изправи.

— Отказвате да се превърнете във велик човек, г-н Лийдс.

— Скъпа моя, би трябвало вече да сте разбрала, че съм постигнал величието. Размених го за посредствен живот и малко количество разум.

— Странно, струва ми се, че у вас не видях никое от двете — тя извади нещо от джоба си и го остави на масата. Голям плик.

— Какво е това?

— В апарата намерихме лента — отвърна тя. — Успяхме да възстановим само един кадър.

Поколебах се, но след това извадих снимката. Беше черно-бяла, като останалите. На нея се виждаше мъж с брада, облечен в роба. Той седеше върху нещо, но не се виждаше върху какво. Лицето му бе поразяващо. Не заради формата си, а защото гледаше право в апарата. Апарат, който нямаше да е там още две хиляди години.

— Смятаме, че това е триумфалното посрещане. Това на фона прилича на Златната порта, но е трудно да се каже със сигурност.

— Господи — прошепна Айви, пристъпвайки зад мен.

Тези очи… Взирах се в снимката. Тези очи.

— Мислех, че около теб не бива да кълнем — обърна се Джей Си към Айви.

— Не кълнях — каза Айви и сложи прокара пръсти по снимката. — Просто се обърнах към него.

— За съжаление, тази снимка е без значение — каза Моника. — Няма начин да докажем кой е на нея. А дори да можехме, това няма как да докаже или отхвърли християнството. Това е преди човекът да бъде убит. От всички снимки, които е направил Разон…

Тя поклати глава.

— Това не променя решението ми — казах и върнах снимката в плика.

— Не съм си и помисляла друго. Приеми я като отплата.

— Не успях да свърша много неща за вас.

— Нито ние за теб — тя се отправи към вратата. — Лека вечер, г-н Лийдс.

Прокарах пръст по плика, слушайки как Уилсън изпраща Моника и затваря вратата. Оставих Джей Си и Айви да спорят за неприличния му език и се отправих нагоре по стълбите. Заобиколих ги държейки се за перилата.

Проучването ми беше почти към края си. Стаята се осветяваше от една-единствена лампа на бюрото. Приближих се до него и седнах. Тобиас седеше на един от другите два стола.

Взех една книга — последната от една голяма купчина — и започнах да я прелиствам. Снимката на Сандра, направена на гарата, беше закачена на стената зад мен.

— Разбрали ли са? — попита Тобиас.

— Не — отвърнах му. — А ти?

— Въпросът никога не е бил в апарата, нали?

Усмихнах се и обърнах още една страница.

— Претърсих джобовете му, след като умря. Нещо поряза пръстите ми. Счупено стъкло.

Тобиас се намръщи. След това помисли няколко секунди и той също се усмихна.

— Счупена крушка.

Кимнах.

— Не е било апарата, а светкавицата. Когато Разон е правил снимките в църквата, е използвал светкавица, дори на слънчева светлина. Дори когато субектите са били добре осветени. Дори, когато се е опитвал да заснеме нещо, случило се посред бял ден, като появата на Исус пред гробницата, след възкресяването му. Това е грешка, която добрият фотограф не би допуснал. А съдейки по снимките в апартамента му, той е бил добър фотограф. Имал е усет за светлината.

Обърнах страницата, бръкнах в джоба си и извадих нещо и го поставих на масата. Светкавицата, която бях взел от камерата, точно преди експлозията.

— Не знам дали е нещо в самата светкавица или в крушките, но знам, че е сменял крушките, когато е искал устройството да не работи.

— Прекрасно — каза Тобиас.

— Ще видим. Тази светкавица не работи. Вече я пробвах. Не знам какво й има. Сещаш ли се как апаратите са работили известно време, докато са били у Моника и колегите й? Много светкавици работят с няколко крушки, като тази. Подозирам, че само една от тях е свързана с времевия ефект. Специалните крушки горят бързо, може би след десетина снимки.

Прелистих няколко страници.

— Променяш се, Стивън. Забеляза това без Айви. Без помощта на никой от нас. Колко време остава, докато престанеш да имаш нужда от всички нас?

— Надявам се това да не се случи никога — казах. — Не искам да бъда такъв човек.

— Въпреки това я преследваш.

— Така е — прошепнах.

Една стъпка по-близо. Знаех на кой влак се е качила Сандра — един билет се подаваше от джоба на палтото й. Бях успял да разчета част от цифрите.

Беше заминала за Ню Йорк. В продължение на десет години бях търсил този отговор, който беше едва малка частица от по-мащабното търсене. Следата беше стара, но все пак я имаше.

За пръв път от години имах напредък. Затворих книгата и се отпуснах назад, гледайки снимката на Сандра. Тя беше красива. Прекалено красива.

Нещо прошумоли в тъмната стая. Нито Тобиас, нито аз се изненадахме, когато нисък, оплешивяващ мъж седна на свободния стол до бюрото.

— Казвам се Арно. Аз съм физик, специализирал в областта на времевата механика, причинно-следствените връзки и квантовите теории. Мисля, че имате работа за мен?

Поставих последната книга върху купа, които бях изчел през последния месец.

— Да, Арно — казах. — Така е.